Художникът Добромир Иван за своя легендарен учител Йозеф Бойс, който умира преди 40 години
Напоследък интерес у мен предизвиква темата за български художници, формирали се на Запад в епохата на Студената война. Вероятно покрай засилилия се отзвук, който получиха у нас Кристо, Алцек Мишев и Цветан Марангозов през годините. Затова помолих Добромир Иван за разговор относно влиянието, което Йозеф Бойс му е оказал – една от най-влиятелните европейски фигури в съвременното изкуство, станала обект на множество задълбочени изследвания, погледната през спомените на негов студент от България.
Йозеф Бойс – легендарният скулптор, инсталационен и графичен творец, естет и педагог – е роден през 1921 г. Умира на 23 януари 1986 г. Неговото творчество се основава на идеите на хуманизма, социалната философия и антропософията. Той има решаваща роля за развитието на Gesamtkunstwerk (синкретичното изкуство) и социалната скулптура. С неговото име се свързват остри и страстни публични дебати.
Как реши и как успя да заминеш в началото на 80-те години да учиш при Йозеф Бойс?
Не ме приеха в Академията тук и аз заминах да работя като спасител на морето, където се оплаквах на моите приятели и туристи. Една дама беше от Дюселдорф и ми каза, че неин съсед е професор в тамошната академия, дотогава не бях чувал неговото име. Тя ме посъветва да му напиша писмо, че искам да уча при него, а той можел да прояви интерес да има ученик от България. Тогава пощата се контролираше и беше по-сложно, отколкото в момента, затова дадох на нея писмото да го занесе лично. Тя му го занесла и след 2–3 месеца ми писа, че той е съгласен. Писа ми още, че през 1982 г. предстои голяма изложба в Германия, в Касел, Документа, и му трябва по-здрав човек. „Ако можеш да си подготвиш документите, идвай, той ще те запише в класа и ще те вземе да му помагаш за изложбата с негов проект.“ Тогава му написах писмо на моя развален английски, с което го молех за официална покана, за да мога да кандидатствам пред местните власти. След още месец-два това писмо се получи и отивам с него в тогавашния Комитет по изкуство и култура, но там ми отговориха, че ние си имаме в ГДР места, където може да кандидатства, а Дюселдорф е в Западна Германия и нямам работа там. Разбрах, че няма да стане по официалния начин, и взех да търся всякакви връзки. На една моя приятелка баща ѝ беше генерал и така успях по другия начин да се снабдя с паспорт. Никога няма да забравя, това стана през 1981 г., в деня, когато Людмила Живкова почина, получих обаждане в Слънчев бряг, а навсякъде по радиото тръбяха тази новина. Човек не знае да се радва ли, да му е тъжно ли. Върнах се и казах на моите шефове да не ме чакат следващото лято, че заминавам за Германия, а те не можаха да повярват. Сто пъти ме караха да показвам червения международен паспорт с виза. И така през септември много приятели дойдоха с мен на гарата, за да се убедят, че влакът ще тръгне и че това чудо е станало. Беше много странно усещане.
Какъв преподавател беше Йозеф Бойс и какво научи от него? Чела съм, че е давал свобода на всеки да бъде себе си като творец.
Да, даваше свобода, но тази свобода беше до известен период. Той горе-долу една година наблюдаваше какво става с така освободения от задачи студент и ако до една година той не създадеше нещо продуктивно, Бойс го помолваше да напусне. Неговото преподаване се състоеше в даване на корекции на работи, които му представяш. Той не казваше като другите професори да правим като него, да работим в съответния стил, а даваше корекции на нещата, които му носиш. Първата работа, която му занесох, беше една много импровизирана икона на Богородица. Той ме попита с какво съм я рисувал и аз отговорих – с яйчена темпера. Тогава той ме прати да му занеса едно яйце и го строши по средата на изображението, някъде върху гърдите на Богородица, и поръча така да го оставя да изсъхне. Помолих го да го подпише и той го подписа. Налагаше се творбата да престои известно време, за да изсъхне, но тя така и изчезна в Академията. Мога само да предполагам, колко би струвало това произведение днес. Това е една от най-големите глупости в живота ми.
Ти си присъствал на негови акции. Разкажи за някои от тях. Как мина вашето участие на Документа?
През 1982 г. той беше получил от съдържателя на един бар копие от царска руска корона. Тази корона той донесе в Касел и ни помоли да построим една малка трибуна, под която монтирахме газови бутилки. Така се качихме той, аз и един професионален леяр на трибуната. Тогава той започна с пинсети да отделя скъпоценните камъни от короната и да я начупва на парчета. Леярят започна да топи парчетата злато от руската корона в един специален съд. До огъня Бойс беше подготвил калъп на зайче от типа на шоколадовите зайчета. И така леярят започна да налива разтопеното злато, което беше някъде около две шепи, в калъпа на зайчето и го оставихме да изстива. През това време Бойс държа малка реч за трансформацията, как короната – символ на властта – се превръща в зайче – символ на мира, тъй като тогава пак се водеха войни. След това той направи изложба в Музея за съвременно изкуство в Щутгарт, който откупи зайчето. В момента то се намира там в специална ниша на една стена под блиндирано стъкло.
Имали ли сте други съвместни участия?
О, да, по много проекти сме работили заедно. Последния път щях да пътувам за Турция с един турски колега. Бях донесъл стари географски карти в ателието, за да разглеждаме пътя, по който да стигнем до Коня, центъра на дервишите. Той погледна картата и попита за какво ни е необходима, ние му обяснихме. Тогава той прогори със запалка един участък от картата, взе бяла боя и с нея оформи обгореното петно като заешка лапичка, написа Спорен път! и се подписа отдолу. Неясно как и тази карта също изчезна от стената, докато съхнеше. Така работеше той – с фантазия, с въображение, в импровизация.
През 1986 г. Бойс умира. Ти как реши да се завърнеш в България?
През 1986 г. бях в Атина за посрещането на Нова година с приятели и точно преди да си тръгна за Дюселдорф, телефонът звънна. Мой колега ме уведоми за смъртта на Бойс и аз изпаднах в лека паника. Върнах се, освободих квартирата и разговарях с родителите ми. Те ми казаха, че в България сменят имената на турците и настроенията не са много подходящи за Бойсови ученици, изложби и по-ексцентрични прояви. Така че останах в Атина и там започнах да правя първите си изложби – в галерия „Коронео“. Това беше голям шанс за мен като новозавършил студент – през 1987, 1988, 1989 г. Галерията съществува и до днес и е една от най-известните в Атина.
Ти се занимаваш активно и с кураторски проекти през последните години. Приложимо ли е наученото от Бойс в тях и евентуално как?
След Бойс каквато и професия да подхванеш, неговата школа помага на всеки да бъде по-продуктивен, по-активен и по-осъзнат спрямо заобикалящия го свят. През последните три години, откакто се занимавам с кураторски проекти, неговата сянка е винаги наоколо, защото неговият начин на мислене, неговият подход към житейските и творчески ситуации остават за цял живот, независимо каква професия имаш. Той е генератор на поведение, от който винаги може да черпиш. Но моите учители по кураторство са д-р Руди Фукс, директор на музея Стеделийк в Амстердам. Той беше куратор на Документа 7 през 1982 г., когато за първи път участвах там в проекта на Йозеф Бойс. Този един месец, докато той редеше изложбата, беше истинска школа за мен. (Тогава за първи път видях оригинален Уорхол.) Харалд Зееман, когото също съм гледал как нарежда изложби, е оказал еднакво силно влияние върху мен. Последната голяма фигура за мен, с когото съм бил в контакт, е Каспар Кьониг, страхотен куратор и теоретик.
Добромир Иван е роден в Чирпан през 1955 г. Учил в Художествената академия в Дюселдорф при проф. Йозеф Бойс 1982–1986 г. Посещавал учебни процеси в Италия, САЩ и Гърция. Скулптор, основател на арт група „Метеора“. Има изложби в Атина, София, Матерсбург, Братислава, Нитра и др. Живее и работи в Австрия и България.
