С писателката Капка Касабова, която разказва „чoвешкaтa иcтoрия нa пocледнaтa грaницa нa Еврoпa: тaм, къдетo Бългaрия, Гърция и Турция cе приближaвaт и рaздaлечaвaт“, разговаря Оля Стоянова.
Капка Касабова е автор на книгите, издадени на български – „Улица без име“, „Вила Пасифика“, „Любов в земята на Мидас“ и „Дванайсет минути любов. История с танго“. Неотдавна излезе и „Граница“ (изд. „Жанет 45“, превод Невена Дишлиева -Кръстева), която включва документални разкази за живота и за хората, които обитават границата между България, Гърция и Турция. От дванайсет години Капка Касабова живее в Шотландия.
Тази история e разказана много лично – винаги в първо лице, единствено число. Можеше ли да се избере друг подход, можеше ли авторът да бъде скрит? Или това щеше да отнеме от силата на тези истории?
Да, аз съм част от тази история. Аз не съм безучастна. Пък и всичките ми книги са лични в известен смисъл. Всъщност тази история е разказана в първо лице, единствено число, но от много различни гласове и различни гледни точки, което е особено важно, при такава тройна граница. От самото начало знаех, че искам да прекарам време с хора и от трите страни на тази тройна граница и да чуя възможно най-голям набор от гласове и истории в първо лице, единствено число. Понякога хората говореха в първо лице, множествено число, например: „Ние затова не обичаме българите…” или „Ние затова обичаме българите…“. И това също бяха интересни моменти, колективни изказвания на отношение към една нация като цяло. Но жената, която ми каза в Гърция: „Ние затова не обичаме българите“, току-що ми беше разказала семейната си история и аз разбрах защо тя не обича българите.
Каква беше тази история?
Историята, която ми разказа е, че нейното семейство – гърци в Кападокия, са изселени през 20-те години на ХХ век. По това време има две големи изселнически вълни – изселени са 1,5 млн. гърци от Турция към Гърция и съответно – разменени са с турци и селяни от Гърция. И при тази размяна на населението, нейните предци – нейните баба и дядо, пристигат като деца в Солун. Не успяват да слязат от кораба в Атина и затова слизат в Солун. След това тръгват към някакви села и един ден осъмват в едно гранично село. Години по-късно, по време на Втората световна война, българите нахлуват в Егейска Македония, която е била дадена на Гърция, и по думите й българската армия третира местното население с отмъстителна жестокост.
Наскоро излязоха писма и на гръцки , и на български войници, в които има наистина много жестокост, когато описват какво се случва с местното население…
Да, войници. На война, като на война. В нейното семейство всъщност няколко мъже са разстреляни, екзекутирани от български военни. За мен това беше ново, шокираща новина, т.е. не новина, но не бях чувала така подробно какво всъщност е ставало…
Как след това се разбирахте с тази жена?
Ето, в същото време тази жена беше безкрайно мила към мен. Аз дори отседнах в нейния хотел, почти безлюден хотел на границата. От другата страна на границата също е обезлюдено, особено след като в Гърция точно тази година беше започнала голямата криза. Но тази семейна история беше една от многото истории, които чух, и те като че ли бяха свързани. Всяка следваща история сякаш беше ехо от предишната.
И потвърждава, че всички истории са свързани с цялото, с общността?
Да, дори още нещо. Всяка общност е свързана с другата общност, отвъд границата. Тоест – има една изключително дълбока свързаност при хората от тази тройна граница, защото това са Балканите. И тази жена ми показа една табелка, поставена за спомен на нейния дядо или чичо, който е бил учител и е убит по този начин. И тази табелка стои в един от заключените портали на сграда, която някога е била поделение на гръцките гранични войски, а сега е превърната в бежански лагер. И историята отново се повтаря. Интересно беше, че тя каза: „Да, ние затова по принцип мразим българите“, но всъщност към мен беше с отворени ръце, помогна ми всячески, когато бях отседнала при тях. От гърците само добро отношение съм видяла. От турците също. Но някои от тези хора казват: „Ние по принцип мразим онези, другите или третите…“
Но мразят абстрактно, не конкретния човек.
Точно така, абстрактно мразят другите, не и конкретния човек. Когато погледнеш човека в очите, той не може да те мрази, нито ти него. Като седнете на едно кафе. Особено в тази гранична обстановка, където всичко изпъква, понеже е толкова обезлюдено, толкова красиво, природно красиво, че всичко е особено ярко, не можеш да се скриеш, но можеш лесно да се загубиш .
Както го разказвате, звучи все едно граничните райони се обезлюдяват и се превръщат в диви места. Във високата планината, например, е така – колкото по-малко хора срещаш, толкова повече се радваш, като видиш човек.
Да, точно. Там всяко нещо има тежест. Местните се радват на хората, които виждат.
С тези хора – гърци и турци, на английски ли говорихте, или с преводач?
С преводач. В Турция ми помогна един приятел, който говори български, а в Гърция ми помогна една жена, която всъщност беше лесничей в Родопите. Доста високо в Родопите, до границата.
Колко време е писана книгата? Колко време продължи обикалянето на тези места?
Няколко месеца си беше обикалянето, но с книгата прекарах около три години. Защото си давах сметка, че трябва много нови неща да науча, ако искам да пиша за тези места. Не съм прекарвала много време преди в Странджа, да не говорим за турската страна на Странджа, която ми беше напълно непозната. Не знаех изобщо как ще се оправя, какво ще намеря, как ще говоря с хората. В Гърция също – не бях ходила по тези места – граничните райони, пък и в Родопите не бях ходила, в тези гранични села, помашки.
Как изглежда границата, погледната от другата страна? Или има нещо общо в начина, по който се чувстват хората от периферията, независимо от коя страна на границата се намират?
Да, това е общото – те се чувстват изоставени. И също се крепят един друг, защото са забравени от центъра, от централната власт, забравени са от държавата и понякога, както видях в Странджа, това се случва и в момента. Бих казала, че са потъпкани от централната власт, от държавата по най-различни начини, предимно нелегални – нелегална сеч, изнасяне на коритото на река Велека, това продължава да се случва. Екологична катастрофа, която тече в момента в Странджа.
Къде се случва това? Аз поне за първи път чувам за изнасяне на коритото на река Велека?
Защото не е писано за това. Последният път, когато бях там, беше не миналата, а по-миналата година…
Значи 2015 г.?
Да, една строителна фирма изнася чакъл от дъното на река Велека, подкопава дъното на реката, което променя курса на реката. Това е между село Кости и Малко Търново.
Някъде, скрито в гората, където е почти невидимо?
Да, да, напълно. Точно това е и целта. Ето такива неща се случват в Странджа. Хората там вече са изгубили инфраструктурата, пътищата са разбити, никой не се е погрижил да направи нов път от 60-те години насам. Не стига, че са обезлюдели напълно тези села и градчета, толкова красиви – това е национален парк, природен парк, уникални природни видове. Не стига, че всичко им е отнето на хората, сега започват да им отнемат и природата.
Поне природата в онзи район дълго време беше оставена сама на себе си.
Това е последното, което остава на странджанци – природата. И това би могло да бъде техният поминък, ако имаше по-добра инфраструктура, ако някой се беше поинтересувал да вложи нещо там. Ще дойдат туристи от чужбина, хората се интересуват…
Да, това често се повтаря – екотуризъм, като някаква мантра. Колко надежда може да има в това?
Ако се вложи малко капитал. Разбира се, местните хора правят каквото могат, но те работят с много малко капитал, те са бедни. Но ако тази държава вземе и построи едни пътища като хората там, защото без пътища доникъде не може да се стигне. Това прави Странджа особено непроходима.
Как ви допускаха хората до себе си? Как се представяхте – като журналист ли? Не са ли обикновено скептични?
Не, даже казвах, че не съм журналист, това създава преграда. Да, за съжаление. Някои хора въпреки това си мислеха, че съм журналист – иначе какво правя там. Изключително добро отношение срещах навсякъде, където отивах.
Имате и други пътеводители за България, но по какво се различава тази книга?
Да, тази книга се получи доста хибридно като литература, защото самият сюжет продиктува тази хибридност. Границата е многопластово място, самите области, през които минавах, тези светове – те са като свят в света. Освен това Странджа и Родопите – това са отделни светове. В тях едва ли не има други правила. И трудното е да проникнеш в този свят, да видиш и усетиш истинската му същност. Това беше интересното за мен като автор, като наблюдател и като участник. Аз не бях безпристрастна, в никакъв случай. Не можеш да си безпристрастен, когато си в обсега на границата. Единственото, което можеш да направиш, е да не осъждаш, просто да слушаш, а многопластовото естество на границата, на тези места, през които минах и които исках да запечатам или да обрисувам по някакъв начин, продиктува и многопластовата структура на книгата. Както страданието на хората, така и героизмът им, според мен, говорят сами по себе си. Няма нужда да се коментира, то става ясно от самия разказ.
Какво ще се случи с тези гранични райони според вас? Как ще изглеждат тези места след 10-20 години? Как биха могли да изглеждат?
С цялата условност на това, че никой не знае, но в момента се строи стена. Тя е лъскава, нова…
Да, кой можеше да предположи, че 27 години след падането на Стената, в Европа отново се строи стена… Звучи абсурдно…
Да, и не само тук. Абсурдно е. Тя може да спре някой и друг бежанец, но аз чух от бежанци, че когато бягаш от война, ти вече си заложил живота си и няма връщане назад. Това всички балкански бежанци са го знаели преди 100 години – не можеш да се върнеш назад, ще те убият. Или къщата ти вече е руина, няма къде да се върнеш. Поне сега. Може би след 10 години, ако тази война спре, ти ще се върнеш, ще построиш отново къщата, както са правили много българи от граничните села насила при новата комунистическа власт. Връщат се, къщата разрушена, почват да строят отново. Никой не им се извинява, никой не ги компенсира. Мълчаливо, тухла по тухла, започват да градят живота си.
Хора, оставени сами на себе си….
Сами на себе си, да. И всичките бежанци, с които говорих, ми казаха, ние искаме един ден да се върнем. Не искаме да живеем в чужбина, не искаме винаги да бъдем гледани като бежанци и чужденци. Искаме да се върнем. Един сириец, който е млад – трийсет и няколко годишен, който се е установил в България и има заведение, то е тук в книгата, от него единствено чух нещо тъжно. Той ми каза: „В продължението на моя живот Сирия няма да става за живеене“. Но други се изказаха много по-оптимистично.
Защото се очаква, че да си бежанец е само временно състояние.
Да, и хората един ден очакват да се върнат. Включително тези бежанци отпреди 100 години. Сещам се за една история – бях в едно турско село на границата, където е останал само един овчар, със стадото и жена си. Всъщност те живеят в последната обитаема къща в това село, чудно красиво странджанско село. Преди е било българско, преди Балканските войни. Между другото – те говорят някакъв стар български. И овчарят, и жена му ми показаха: „Виждаш ли ей онази къща – това беше една от българските къщи, тук преди 20 години един от съседите ни изрови гърне със жълтици и построи големи къщи на синовете си в града. Ама не беше хубаво това, тая къща не беше негова“, казва овчарят. „Това злато, това имане, не беше негово, не трябваше така да прави.“ И го питам овчаря: „Добре, защо тия хора са си оставили цялото имане, преди да тръгнат да бягат за България, защо не са го взели с тях?“ А той ми каза: „Защото всеки бежанец се надява да се върне един ден“. И това също го чух и видях в историите на българските турци, бежанци от 89-а година – това е нова история, съвсем прясна история. Много от тези хора са били просто прокудени от България и са заравяли в земята бурканчета сладко от онова лято, заравяли са си най-хубавия сервиз чинии и други вещи с надеждата, че това е само временно. Те отиват в Турция, но по-късно ще се върнат.
Откъде идва този интерес към периферията при вас? Дали е свързан с това, че България, гледана от другия край на света, изглежда като периферия, или с живота ви в Нова Зеландия, която е още по-отдалечена?
Да, аз май все по периферията бродя. Нова Зеландия също е периферия. Наистина. Аз си живея от няколко години в периферия, на място, далеч от големите градове, което е може би определението за периферия. Но то си е само по себе си център. Ако прекараш известно време, дори няколко дни, в едно родопско село, започваш да се чувстваш в центъра на нещо, на нещо много интересно.
Тази книга първо излезе на английски. Как беше приета? Разбираеми ли бяха историите от границата на три държави?
Добре беше приета и сякаш беше напълно разбираема. Което за мен е облекчение, защото написвайки я на английски, преживявайки я на български, за мен тя беше не само езиков мост, но и акт на културен превод, защото много неща, които за нас са дълбока част от културата ни, дори думи, на английски трябва или да им се намери еквивалент за англоезичния читател, или да бъдат представени за пръв път. Затова съм оставила в английския вариант на книгата тези малки глави, които са много кратки, с по една дума като заглавие – „Аязмо“, например. Тях съм ги оставила точно както са в българския вариант. На всичките различни езици, на които са – български, турски, гръцки, даже има едно на немски. Точно като думи – мостове. И никой не се затруднил досега.
Как беше направен преводът?
Заедно с Невена Дишлиева-Кръстева работихме върху българската версия, която в известен смисъл беше връщане към извора. Още повече, че много от гласовете са много важни, има хора, които имат много специфични гласове. Дори мисля, че в българското издание има повече от звучността на тези гласове.
В „Граница“ един от дядовците казва, че ако останеш дори няколко дни в Странджа, след това или ще се поболееш, или ще се върнеш. Това действа ли?
Без да сме много суеверни, като че ли да. Ще дойде и този момент. Аз вярвам наистина, че някои места задържат духа на това, което се е случвало през времето.
Можеше ли тази книга да бъде посветена на граница на другия край на Европа? Шотландия, например? Как щеше да се получи?
Да, това не е лоша идея. Да, можеше, не знам как щеше да се получи, но това също е периферно място. Особено островите, Шотландия има много острови. Но има повече писано и разказано. Има доста книги, написани от шотландци и англичани.
Значи невинаги периферията е осъдена на мълчание?
Не, но там винаги има интересни хора. Поне така ми се струва. Най-далечното място, на което съм ходила там, са Шетландските острови, които са по-близо до Норвегия, отколкото до Шотландия. И дотам се пътува с ферибот – 12 часа. И там даже се казва: „Аз съм от Шетландските острови“, а не от Шотландия. За тези хора Шотландия е почти друга страна. Те са остров сред морето.
