„Киното е мента на лента, докато театърът е жива игра. Като в детските години. За който си ги спомня.“ Въпросите към Боян Папазов зададе Николина Делева.
Боян Папазов е роден през 1943 г. в София. Завършил е Английската гимназия в София и кинодраматургия във ВГИК в Москва. Известен е с киносценариите си „Всичко е любов“ и „Една жена на 33“, но е автор също на повече от дузина пиеси. „Бая си на бълхите“ има награда Икар от Съюза на артистите в България за най-добра пиеса през 2001 г. Представлението, под режисурата на Крикор Азарян, беше селектирано от биеналето „Нова драма от Европа“ и представено в Бон, Германия. Пиесата Demon Sale („Продавате ли демони?“) е отличена с първия Аскеер за съвременна българска драматургия през 2005 г., а „Бяс“ – номинирана за наградата Икар през 2006 г. „Рицар на Светия Дух“ получи Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев“ през 2007 г., има номинация за Икар, а постановката на Маргарита Младенова в Народния театър „Иван Вазов“ беше отличена с Икар за най-добро представление за сезон 2011-2012 г. През 2013 г. Боян Папазов получи за втори път Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев“ за монодрамата си „Бясна, кривогледа и лакома“, а през 2017 г. – за трети път за „Преображения човешки“(„Поклон доземи“).
Изкуствоведът Ервин Пановски казва, че за разлика от автора на киносценарии, авторът на пиеси „пише за вечността“, защото пиесата остава самостойно произведение независимо от режисьорските интерпретации.
Вярно е наблюдението на Ервин Пановски за „живота“ на пиесата. На мен преди години ми хрумна един „балкански афоризъм“, който внушава същото, но по-кратко: киносценарият е салфетка, а пиесата – пешкир. Ще рече, единият текст е за еднократна употреба, а другият може да се „препира“ и да се използва отново, и отново.
Според вас кое прави една пиеса вечна, актуална в различен времеви и обществен контекст, както е например с пиесите на Шекспир?
Ще отговоря със спомен. Рижият шотландец Бънди ни преподаваше английска литература по един час всеки божи ден. Ние учихме „Хамлет“ три месеца, а „Крал Лир“ един месец. Благодарение на този шотландец с мустаци като на Панайот Хитов днес аз шашардисвам англичани, като им рецитирам началото на „Кентърбърийските разкази“ на староанглийски. А пиесите на Шекспир и Чехов се играят днес (и ще се играят), защото в тях са заключени 25-те века страсти, страдания и агресия на европейската цивилизация.
В пиесите си обръщате голямо внимание на езика – използвате турцизми, чуждици, жаргон, диалекти, архаични и рядко употребявани думи. Дори днес те са трудно разбираеми за доста хора от публиката, а за бъдещите поколения ще са абсолютно чужди и неразбираеми.
Вярно е, в пиесите ми има „турцизми, чуждици, жаргон, диалекти, архаични и рядко употребявани думи“, но аз вина нямам. Тях си ги „уреждат“ героите. Те знаят, че лиша ли ги от „речева характеристика“, стават безлични. Ако днес пиша роля на малоумен политик, аз не мога да избягам от изказ като: „Кой е входирАл тая мисъл, че правителството се е изчерпАло, мене ме не интересува. Ние нЕма да изходираме! НЕма да правите оцЕняне и че жалите секи пост!“ Този новоговор преди 30 години го нямаше? А как ще звучи след 30? „Като архаични и рядко употребявани думи“.
Не се ли боите, че в бъдеще пиесите ви ще потънат в забрава заради бариерата на мъртвите думи в тях, които ще са излезли от употреба и чието значение е трудно да се намери дори в речниците?
Предсказанията не са моята стихия. Не съм „Маг Боян“. А сега сериозно: всеки език е жив организъм. Ние го подхранваме всекидневно. Аз работя с няколко езика и те ме побъркват с развитието си. Непрекъснато трябва да догонвам. А „мъртви думи“ няма. Има мъртви души. През 1885 г. библиотеката в Сливенската гимназия е била един шкаф с книги. Затова е имало лаф: „Той е стигнал дъното на книгата“. Днес знаем, че дъно няма. А „мъртвите души“, които не отварят книги, са блажени.
Според вас заплашен ли е от изчезване българският език, изместен от английския, който се е превърнал в универсално средство за комуникация в днешното „глобално село“?
Човек говори чуждия език на нивото, на което говори и родния. Когато чувам министри, чийто професионален жаргон се свежда до 200 клишета, аз знам, че точно тези 200 клишета са „богатството“ на техния английски. Иначе английският е вече globish, новото есперанто, и ако всеки гимназист го говори на някакво ниво, е прекрасно.
Вие ли търсите сюжетите и героите, или те сами ви намират? В едно интервю казвате, че познавате своите прототипи. Случвало ли се е някой да ви разказва историите си, за да ги увековечите в пиеса?
С прототипите нещата са сложни. Ако само един прототип ми „изпее своята роля“, образ няма да има. Ще се получи непоклатим кютук. Соцреализмът изискваше точно такива герои. А в пролога към „Макбет“ орисниците казват, че доброто е в злото и злото в доброто. Ще рече, Роджър Манърс, граф Ретланд с псевдоним Шекспир, е поназнайвал диалектиката. В живота си срещнах само една менте орисница. Беше седемгодишно вещерче. Злобно то ръмжеше на непознати: „Ти си глуозен и лош! Ще те утуепя и ще те пуебия!“ Казваше го и на мен. Никой не ме „утрепа“. Вещерчето живее във Франция. Изнесохме го.
Теренните проучвания и изследването на архивите са част от процеса на писане на пиесите ви. Винаги ли героите ви са реално съществували исторически личности или такива, които познавате лично?
Последните ми „теренни проучвания“ са свързани с четене в Народната библиотека. Там аз имах два ангела, Марлена Паскалева и Лидия Иванова, които ми измъкваха нужните книги и вестници даже и от реставрация. Така написах „Рицар на Светия дух“ за Алеко Константинов, „Любовен бестиарий“ за Димчо Дебелянов и „Преображения човешки“ („Поклон доземи“) за гения Илия Бешков.
Разкажете повече за начина си на писане. Работите едновременно по няколко бъдещи, или се съсредоточавате само върху една?
Вижте, аз не гледам телевизия, не лежа и не чакам да умра. Затова имам време и паса винаги по няколко патки. И която стане за продан, аз ѝ клъцвам главата и я вадя на сергията.
Откъде идва импулсът за писане – от интересна история или персонаж, които вграждате в драматургичната структура, или от идея и тема, за които търсите подходящите герои, ситуации, диалози?
Простете ми, но вие ми предлагате курс от лекции. Помня всеки начален подтик–импулс–ритник в текстовете ми за кино и театър. Но вие искате достъп до личното ми пространство. Не съм фолкаджийка. Пардон, фолк певица. Какви чувства са ме движели през годините, не бих обяснявал. Ще ги назова приблизително, понеже са чувства, и ще ги профанирам.
В свое интервю казвате, че „грях“ и „срам“ са основни думи за цивилизацията през последните 25 века“. Тези думи не са ли архаична отживелица днес, когато безсрамието и арогантната самоувереност са се превърнали едва ли не в условие за успех?
За мен срам и грях не са отживелица. Тези дни наблюдавам овластените социално слаби чукундури как се кичат с безсрамие. Баба ми Мара Екимова-Папазова, ако беше жива, щеше да пита с почуда: „Абе, нямат ли страх от Бога?“. Нямат. А за „успеха в обществото“ сте права. Но нека не забравяме, че и храбрият войник Швейк, за да се набърка в разговор, бързешката е повтарял: „Hovno, hovno, hovno!”. И са го забелязвали.
Вие имате пристрастие към миналото, родовата история и предците. След толкова тълкувания на българската история останаха ли безспорни морални примери и неопетнени личности? Кои са те?
Пристрастието си дължа на дядо ми Димитър Папазов (1868–1956), чието второ образование е история и педагогика във Виенския университет. Той е един от учредителите на Българското историческо дружество. С него живях 13 години под един покрив. Неговите разкази и библиотека бяха началният тласък. Никога не е подпявал на следдеветосептемврийските „историци“, които в угода на великата съветска страна ни изкарваха с тюркски произход от Алтай. А прародината ни е на юг край Памир и Хиндокуш. Ние сме арийци. Родните генетици, заедно с италиански колеги, доказаха, че славянската ни кръв е 10%. Днес любознателният читател може да намери истината. Питате за неоспорими личности. Вчера слушах прекрасното предаване на Румен Леонидов по „Христо Ботев“ „Литературата като история, историята като литература“. Темата беше необикновеният живот на Миткалото, приятел и сподвижник на Левски. С жена ми слушахме и повтаряхме: „Ние нищо не знаем!“ А имаме претенции, че познаваме родната си история.
Правили сте подробни проучвания върху Априлското въстание и Бенковски за пиесата „Да отвориш рана“. Как се отнасяте към твърденията, че тук е имало турско присъствие, а не робство и че не може да са определят като роби хора, които имат частна собственост, плащат данъци, строят къщи, училища и църкви, въртят бизнес с Европа и учат в чужбина?
Ще отговоря в личен план. Чичото на моята баба Мара Екимова е Еким Цанков, председателят на революционния комитет в Габрово. Обесен е на главната улица в Търново заедно с Цанко Дюстабанов. На мястото има паметник. Чичото на моя дядо Димитър Папазов, новозагорският чорбаджия Петко Папазов, е мъчен за пари и обесен в Одрин през 1877 г., в края на войната. Аз направих през 1998 г. документалния филм „Дядо Исмаил гледа“ за едно турско семейство от Търново. Филмът посветих на двамата обесени в моя род. Това е моят отговор.
Какво е да си българин днес – повод за гордост или повод за срам? Какво определя националната ни идентичност?
В нашата история има поводи и за гордост, и за срам. Има си ги всеки народ. Ако помните, Пушкин е ненавиждал своя народ с любов. (Още един диалектик.) Но повече се тюхкат, забелязал съм, балканските народи. А французи и англичани са се клали „за правата християнска вяра“ много по-свирепо, но си мълчат. Умен отговор на вашия въпрос ще намерите в романа на Иво Андрич „Травнишка хроника“.
Не сме ли на път да се превърнем в „граждани на света“ – глобализирани хора без корен и идентичност?
Нека не свързваме глобалните финансови потоци запад-изток и север-юг с живота на отделния човек. Кризите топят капиталите, но „кръвта вода не става“.
Намирате ли в настоящето примери, които ви правят оптимист за бъдещето ни като народ и държава?
Оптимист съм, понеже моят народ е видял и по-тежки времена, и по-бездарни управници. Но основната причина да бъда оптимист са очите и усмивките на децата. Генофондът на нашия народ е изключително здрав. Затова обичам да казвам: „Не гледайте телевизия, гледайте детски очи!“ За мен е щастие, докато се прощавам с белия свят, да се смея на тези детски очи.
Какво е за вас успехът?
Успехът приживе е ефимерен, той подвежда. Жадният за успех няма търпение да поумре. В руския има израз: „Успех в жопе вертится!“ А нашите баби са казвали: „Има му вагарец наврян“. Добре е да се изчаква спокойно преместването в онзи свят. Там успехът може да ни споходи, но може и да ни подмине. Иншаала!
Какво освен удоволствието от писането и „играта с майчиния език“ ви мотивира да пишете?
Вижте, аз съм израсъл в семейство, за което появата на „Железният светилник“ беше събитие. За нищо друго не се говореше, докато романът ни обикаляше наред. Баща ми, макар и лекар, имаше широки интереси в литературата и изобразителното изкуство. Негови студенти бяха Валери Петров и Банчо Банов. С Банчо бяхме и семейни приятели. Банчо беше пуснал първия разказ на Радичков в „Литературен фронт“ и предложи да даде за прочит на дядо Данчо първата ми новела, едно безобразие в проза. След години напомних на дядо Данчо какво ми е казал и той много се смя. А каза: „Вие не пишете – това е дърво. Дървото е зелено“. Професията „писател“ в моето съзнание беше сан за посветени. И досега не я употребявам за мене си. Казвам, че съм драматург. Пръв ме нарочи като писател Деян Енев. Благодарен съм на съдбата, че моя милост получи „сан“ от устата на този писател. За мен той е следовник на Йордан Йовков. Препоръчвам да се четат и двамата. Върху мен те оказват healing effect. (Май заприличах на Ивайло Нойзи Цветков.)
В едно интервю казвате, че „театърът ще се превръща в изкуство, което ще бъде за все по-малко и по-малко хора“. Какви са хората, за които намирате смисъл да пишете и от които се надявате да бъдете разбран?
Публиката на една пиеса не може да се сравнява с футболен мач. Едните слушат, другите крещят. Не адресирам „софистицирани послания“. Театърът е площадно изкуство. Но и не искам мои приятели цигани да ми казват: „Бати Бояне, абе ного хубъв тоз сириал! Сичку съ разбиръ!“ Нека тази чаша ме подмине.
Има ли млади автори, които са интересни за вас, следите ли новата българска драматургия?
Има. Но няма да споменавам имена, за да не обидя останалите. Нека и те мъчат този хубав занаят.
Бяхте водещ на Лабораторията за творческо писане в предишното издание на конкурса за нова пиеса на НБУ на тема „Справедливостта“. Какви са впечатленията ви от участниците?
Шестте номинирани пиеси са издадени в сборник. Но най-доброто ни постижение беше аурата около междуличностното ни общуване. С някои станахме приятели. За останалото трябва да питате тях.
Случвало ли се е да имате сериозни несъгласия със сценичния вариант на ваша пиеса?
Ще спомена за работата ни с Маргарита Младенова. С Грети, както всички я наричаме, имахме взаимно доверие. Знаех в чии ръце давам пиесата „Рицар на Светия Дух“. Резултатът надмина очакванията ми. Казах на Грети, че много искам да се абонирам за нея. Сега чакам.
Подлаган ли сте преди на идеологически натиск да пишете определени неща по определен начин?
Естествено, като всички. Но отказвах и си платих. Не очаквайте да се самовеличая. Това е слаба драматургия. Знаете едни хвалипръцковци докъде се докараха. До Комарницки. Не съм бил „активен борец срещу комунизма“. Този „комунизъм“ го измислиха американските съветолози. У нас нямаше никакъв социализъм. Социализъм е имало при испанските анархисти по време на гражданската война. Прочетете Homage to Catalonia на Оруел и ще разберете – защо и как НКВД са ликвидирали равенството и солидарността в армията на анархистите. Те са били заплаха. У нас имаше държавен капитализъм. Той беше копие на съветския модел, при който политиката командари икономиката. Знаете този „модел“ как красиво рухна.
За вас като драматург кое е по-трудното време – преди срещу идеологията на партията или сега срещу идеологията на парите?
Преди, който беше достатъчно луд да вкара нова тема или нов герой, или го напляскваха, или не го забелязваха. Днес можеш да имаш и нова тема, и нов герой, но сумата за твоя 2–3 годишен труд ще бъде колкото 3–4 заплати на една чистачка на летището. Не се шегувам. Изборът – пиеса или метла – е личен.
Защо съвременната българска драматургия отказва да бъде летописец на нашето време и не успя да отрази последните 30 години от живота на България в запомнящи се пиеси?
Ние съдим единствено по поставените пиеси. А умъртвените драми, отхвърляни и пренебрегвани? Заради нечии опасения и боязън. Днес цензурата не е дърварска, а перфидна. Но на дъното е страхът. Големите заплати са възнаграждение за страха. Затова горните властови етажи са населени с невротици.
Метафизичното присъства в пиесите ви. Какво е отношението ви към религията и вярата?
Теософските ми занимания бяха моята детска болест. Бях в период на боготърсачество. По документи съм християнин. Кръстил ме е поп Борис от черквата „Свети Андрей“, той ни беше комшия. Като деца на улицата спирахме да играем, за да му целунем ръка. Но после в училище „Йосиф Сталин“ станахме атеисти. Днес съм агностик. В санскритския език думата „слънце“ е baga и bhaga. Това е етимологията на думата „бог“. Затова дъновистите посрещат слънцето с вдигнати длани.
Доколко новите технологии имат място в живота ви?
Имат място и без тях не мога. През 1991 г. се случих в самолетен полет до адвокат от Сиатъл, чиято такса тогава беше 500 долара на час. Разприказвахме се и той се изуми, че аз съм пишещ човек, а нямам лаптоп. И ми подари един 6-килограмов Nec. Оттогава смених няколко, с мои пари. Имам сайт, но блог нямам и няма да имам. От 10 години с жена ми сме лишени от телевизор. Едни родни „face-ове“ издържам да ги слушам, но да ги гледам не мога. Не’ам нерви!
Как получавате обратна връзка от зрителите?
Отговарям с един линк. Ще прочетете как ученици от класическата гимназия в София реагират на спектакъла по моята пиеса „Рицар на Светия Дух“ в Народния театър, който направихме заедно с Маргарита Младенова.
Смехът вече не е обект на цензура, но въпреки това няма качествени съвременни комедии, фарсове или социална сатира. Защо според вас?
Наскоро четох, че актрисата Елена Телбис е спечелила първа награда за пиеса в Театър „199“. Ние се познаваме покрай нашия сляп приятел Йордан Георгиев, журналист и театрал. Каня се да ѝ се обадя с едно пожелание. В момента Елена Телбис е най-добрият „женски клоун“ в нашия театър. С удивително чувство за хумор. Мисля, че е вродено, не е придобито. Тя може да прави спокойно One woman show. Ако добре стопанисва дарбата си. Само ѝ трябва верен екип, както се прави по света. Ако бях Румен Леонидов, мой приятел, тук щях да кажа: „Амин!“
Защо хуморът вече не съществува като форма на съпротива към това, което ни заобикаля, защо няма сатирици като Алеко, Радой Ралин, Стратиев?
Не съм съгласен, че няма сатирици. Преди 1989 г. нямаше вестник като „Прас-прес“. Днес Христо Комарницки е явление, а едно време карикатурите на Тодор Цонев „за Първия по вертикала“ бяха конфискувани. Чета определени форуми и те бъкат от остроумия. „Тези лъжат и като лъжат“ – не е ли прекрасно?
Възможно ли е днес да се появят театрални събития, които да разтърсят държавата и хората?
Преди появата на кинематографа и телевизията ги е имало. Възможно е някоя пиеса да се превърне в световно събитие, но ако има сателитен театър on line. И въпреки това – не вярвам директните репортажи за хора и събития по света да бъдат изместени от спектакъл. Да не забравяме Маршал Маклуън и неговата визионерска книга Understanding media.
Каква е целта на театъра днес – да разкрива големи истини, да накара зрителят сам да ги открие, да забавлява, възпитава, провокира, утешава, да зарежда с илюзии и красота, с измислени истории за справедливост, или да бъде източник на вдъхновение за промени?
Да, трябва да бъде всичко това. И понеже добре сте премислили въпроса, ще ви цитирам с леки корекции. Театърът е добре „да разкрива истини, да подтиква зрителя сам да ги открива, да забавлява, да провокира, да утешава и зарежда с илюзии, с измислени истории за невъзможната справедливост, да носи заряд за обществена промяна“. Ще добавя, че с театър се занимават луди наивници, но по-красива игра на жив живот за мен няма. Киното е мента на лента, докато театърът е жива игра. Като в детските години. За който си ги спомня.
