Разговор с драматурга Боян Папазов, водещ на Лабораторията за пиеси, която ще се проведе през февруари 2017 г. В нея ще участват авторите на номинирани творби в конкурса за нова пиеса на НБУ.
НБУ създаде конкурс за нова пиеса на български език по зададена тема, който ще се провежда всяка година. Темата ще се определя от жури, излъчено от академичния състав на университета, и ще се обявява до края на април. Първото издание на конкурса е на тема „Справедливостта“.
В продължение на девет месеца, до края на януари на следващата година, участниците в конкурса, които могат да бъдат както утвърдени творци, така и млади хора, създават и изпращат своите пиеси на електронен или хартиен носител. Журито номинира най-добрите текстове, а авторите им участват във втория етап на конкурса – Лаборатория за пиеси, ръководена от специално поканен от НБУ, изявен в драматургията и театъра автор. Лабораторията се провежда през последната седмица на февруари. В нея авторите работят върху своите произведения и оформят окончателните им варианти. Журито определя измежду тях носителя на годишната награда и го обявява в края на март, след Международния ден на театъра. Първият водещ на Лабораторията е драматургът Боян Папазов. Журито е в състав: проф Виолета Дечева (председател), гл. ас. Георги Гочев, проф. Михаил Неделчев, доц. Пламен Дойнов, доц. Светла Христова, доц. Снежина Петрова, проф. д-р Христо Тодоров.
Конкурсът цели да провокира писане по конкретна и значима за съвременното живеене тема; да насочи вниманието на образователните институции и на обществото към ролята на драматургията и театъра. Конкурсът ще „живее“ целогодишно чрез събития, свързани с конкретната тема. Повече информация за конкурса – тук.
Представяме разговора с Боян Папазов, публикуван на сайта на НБУ.
Какво според вас стои в сърцевината на съвременната драматургия?
Ако приемем, че епохите, философските течения и идеологиите маркират „историческото време“, то драмата се занимава с „човешкото време“. Това твърдеше Леон Даниел, това и практикуваше. В сърцевината на нашия занаят е човекознанието. А човек е 95% примат. Социумът го е дресирал около 5%. И така е последните 25 века. Който се е занимавал с етология на приматите, го знае. Затова „историческото време“ минава и заминава, а „човешкото време“ е закотвено. Всеки културен човек потиска звяра в себе си. Могъща личност беше този дребен на ръст Леон Даниел!
Защо започнахте да пишете пиеси?
Защото е по-трудно занимание от писането на сценарии за игрално кино. Освен това сценарият е салфетка, а пиесата – пешкир. Пиесата не е за еднократна употреба.
Кои и защо са били най-ценните за вас драматурзи, когато сте дебютирали, и същите ли са те днес?
Архитектониката на „Крал Лир“ от Роджър Манърс, граф Редланд, за мен остава ненадмината. Не съм чел втора подобна драма с тристепенна композиция, писана последните 500 години.
Какво означава „справедливост“ в полето на драматургията?
Тя е имагинерна. Тя е терапевтично утешение за унижени и оскърбени. В театъра тези хора имат възможност НАЯВЕ ДА СЪНУВАТ справедливост. И да не искат да се събудят, и да напуснат театъра. Защото навън я няма. Затова има зрители, които ходят да сънуват наяве даден спектакъл отново и отново. Аз съм един от тях.
Имате ли метод на работа, докато пишете?
Благодарение на „политехническото образование“ пиша бързо по десетопръстната система. Затова цял живот ми се налага да мисля бавно. Иначе щях да стана бързак и сръчко.
Какво е да се работи с режисьор, който поставя ваша пиеса? Присъствате ли на репетиционния процес?
Няма еталон. Но отдавна знам, че играта ми с текста в моето въображение приключва с един „съвършен спектакъл“. И ако уважавам режисьора и му имам доверие, трябва да го оставя свободно да изиграе неговата си игра. И затова, ако чудото-действо стане, кефът ни е взаимен. Така беше с Грети, за която исках да се абонирам. Не стана.
Има ли значение дали един драматург пише на български, английски, френски или какъвто и да е друг език?
Полякът Джоузеф Конрад, румънецът Чоран и пражкият евреин Райнер Мария Рилке са признати стилисти в чужди литератури. За драматург обаче не се сещам. „Годо“ е особен случай. (Отговарям на въпросите от една махаличка на 220 километра от софийските ми речници, затова моля за снизхождение. Може и да има такива драматурзи.)
Преди десетина години фондация „Антоан Витез“ направи прочит на пиеси в рамките на фестивала в Авиньон. Бяхме седем драматурзи от цяла Европа. И понеже съм убеден, че човечеството пълзи към едно hi-tech Средновековие, а неграмотността вече е престижна, отворих дума за пандемията „телевизионен език“. Той ми стои като ново есперанто. И се оказа, че при всички драматурзи го е имало изкушението да прибегнат до този език, за да стане „стоката вървежна“. Затова сериозният ми отговор е: който автор владее дебилитета на „телевизионния език“, ще се харчи в превод отлично.
Аз съм клиничен случай, доколкото нищо не може да ми замени насладата от играта с майчиния ми език. Живях 13 години в къща с дядо-историк, роден през 1868 година. Той говореше турски, немски, френски и руски. От него научих „архаичния“ български с турцизмите барабар.
Какви съвети бихте дали на младите драматурзи?
Макар и геронт, не съм оглупял до степен да давам съвети. Имам и втори отговор. Веднъж чичо Аршак, чието шивашко ателие беше зад „Свети Седмочисленици“ на „Шишман“, каза на баща ми: „Господин докторе, с чуждо дупе лесно се сере!“
Боян Папазов е сценарист, режисьор и драматург. Завършва специалност кинодраматургия и висши режисьорски курсове в Държавния институт по кинематография в Москва. Редактор във филмови студия „Бояна“ (1971-1983), хоноруван преподавател по кинодраматургия във ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“ (1978-1982), бил е драматург на свободна практика (1983-1987) и кинодраматург в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987-1990). Депутат във Великото Народно събрание (1990-1991) и културен аташе в САЩ. Драматург в Театър „Българска армия“ (юни 2004 – октомври 2010). Член е на Сдружението на българските писатели и на Асоциацията на българските кино- и телевизионни режисьори. Сценарист на филмите „Всичко е любов“ (1978), „Дом за нежни души“ (1980), „Една жена на 33“ (1982), „Моето мъничко нищо”(2007). Автор на пиесите „Да отвориш рана“ (1976), „Надежда Сляпата“ (1978), „Бая си на бълхите“ (1999), „Продавате ли демони?” (Demon Sale) (2003), „Бяс” (2005), „Рицар на Светия Дух” (2007), „Бясна, кривогледа и лакома“ (2013), „Любовен бестиарий” (2012-2016). Режисьор е и на множество документални филми. Носител е на наградите „Икар“, „Аскеер“, „Иван Радоев“, на специалната награда на журито от филмов фестивал в Локарно, Швейцария. Участвал е в биеналето „Нова Европейска драма“, Бон, Германия, юни 2002.
