Унгарският писател Ласло Краснахоркаи е нобеловият лауреат за литература за 2025 г., съобщи Шведската академия. Публикуваме откъс от романа му „Меланхолия на съпротивата“, който предстои да излезе в издателство „Нике“, преводът е на Светла Кьосева

Ласло Краснахоркаи е отличен „за своето завладяващо и визионерско творчество, което в разгара на апокалиптичния ужас утвърждава силата на изкуството“. Приеман е за най-значимия съвременен унгарски писател и още преди обявяването на наградите беше спряган за фаворит. Книгите му са преведени на повече от 30 езика. След Имре Кертес през 2002 г. Ласло Краснахоркаи е вторият награден с Нобелова награда унгарски писател.

Роден е през 1954 г. в Дюла. Дебютният му роман „Сатанинско танго“ от 1985 г. (на български излиза през 2001 г. в издателство „Стигмати“, превод от унгарски Светла Кьосева) бързо печели международно признание. Сред другите му романи са „Меланхолия на съпротивата“ (1989), „Пленникът на Урга (1993), „Война и война“ (1999), „От север – планина, от юг – езеро, от изток – път, от запад – река“ (2003), „Разруха и печал в Поднебесната“ (2004), „Последният вълк“ (2009).

Освен на романи и разкази, той е автор и на сценарии за филмите на унгарския режисьор Бела Тар. Критиците сравняват стила му с този на Кафка, Фокнър, Маркес и Бернхард.

Публикуваме откъс от романа му „Меланхолия на съпротивата“, който предстои да излезе в издателство „Нике“, преводът е на Светла Кьосева. Това е роман за динамиката на тълпата и диктатурата, за безсилието на човека на фона на историческите трусове. По него Бела Тар създава филма „Веркмайстерови хармонии“, а композиторът Петер Йотвьош пише операта „Валушка“. 

Ласло Краснахоркаи

Меланхолия на съпротивата

(откъс)

Тъй като господин Хагелмайер, собственик на пивницата „Пфефер и сие“ на улица „Мост“, по-известна като „Пефефер“, чиито мисли по такова време определено бяха ориентирани към леглото, взе да поглежда все по-строго часовника си – което пък означаваше, че натъртвайки думите със сърдит дрезгав глас („В осем кепенците, господа!“), скоро ще спре нафтовата печка, която припукваше приятно в ъгъла и приканваше гостите да останат, ще изключи осветлението и, отваряйки вратата, ще прогони с нахлулия леден мраз трудно надигащите се клиенти – Валушка, който седеше ведро зазяпан в навалицата от притиснати едни в други, разкопчани или метнати на рамо кожухчета и ватенки, не се изненада, когато взеха да му подвикват и да го насърчават: „Дай пак да видим как беше тая работа със земята и луната“, понеже и вчера, и предишните дни все така ставаше, кой знае за кой път през последните години, когато след гръмогласното обявяване, че ще затваря – предвид неотменната необходимост от още един последен шприц – трябваше да се отклони несговорчивото внимание на сънения кръчмар. При тези безкрайни повторения обясненията – и без това – бяха сведени до нещо като утешително зрелище и не интересуваха никого. Нито Хагелмайер, за когото удоволствието от съня стоеше над всичко и именно „за да има ред“ още в осем и половина обявяваше, че затваря, да не вземе да си помисли някой, че „ще го минат с тоя евтин трик“, нито отегченото множество от каруцари, хамали, бояджии и хлебари, надошли от околността, те обаче държаха на зрелището, защото бяха свикнали, както и с гадния вкус на евтиния ризлинг и на белязаните си с драскотини халби, затова утихваха на часа и дори охлаждаха разпаления Валушка, ако той – за да „изведе милите си приятели в невероятния космически безкрай“ – понякога се опитваше да ги насочи и към млечния път, но те, понеже бяха убедени, че всяко ново вино, нова халба, ново развлечение неизменно е „по-лошо от старото“ и въобще се пазеха от всевъзможните съмнителни промени, тъй като общият, негласен опит, че всяка промяна и раздвижване, всяко подобрение и намеса води до развала – беше, тъй да се каже, повсеместен. Така си беше открай време, но нещата стояха още по-така сега, когато угнетеното им внимание бе приковано от не едно или две необясними събития, най-вече от необичайния по тия места петнайсет-двайсет градусов мразовит студ в началото на декември, вкочанил земята без да падне нито една снежинка, това до такава степен противоречеше на естеството, на утвърдения опит за нормалното протичане на сезона, че нямаше как да не се усъмнят, че нещо наоколо („На небето? На земята?“) се е променило коренно. Седмици наред живееха в смут и безпокойство, обхванати от печална раздразнителност и тъй като афишите, разлепени привечер, бяха известили, че огромният кит, който според слуховете, дошли от околните селца, зловещо приближава и утре неизбежно ще пристигне и тук, (защото: „Кой знай какво ще стане, кой знай какво се готви тук…!“), така че, когато Валушка стигна в обичайното време тази спирка на своето вечно скиталчество, те всички бяха вече пияни. Той, разбира се – въпреки че угрижено поклащаше глава, а лицето му придобиваше безпомощен израз, когато го спираха и му казваха (че: „Не мога да проумея, Янош, хич не го проумявам това време…“), въпреки че изслушваше смаяно всичко, което хората тук, в „Пефефер“, си говореха за необяснимо загадъчния, при това с опасна слава цирк и за местните му шансове – все не успяваше да му придаде по-особено значение, затова беше единственият, който сред всеобщото отегчение от продукцията, която не му омръзваше, продължаваше да се въодушевява, да споделя отново и отново преживяването си с останалите, за да изживее и днес заедно с тях „този свят природен миг“, дори самата възможност го хвърляше в трескава възбуда. Какво го засягаше скованият от студа град, какво го интересуваше „кога ще завали най-сетне сняг поне“, той се надяваше, че когато свърши своето, представяно всеки път без каквито и да било промени зрелище, тогава и трескавата възбуда в тези дълги мигове на драматична тишина, разгорещеното, напрегнато усещане… изведнъж… отново ще се преобразят, както толкова пъти досега, в сладка, чиста и ненадмината радост – и навярно дори непривичният вкус на поднесеното му, както всеки път, като възнаграждение вино няма да му се стори толкова неприятен, разреденото със сода вино, с което впрочем (както и ракията с бира) от години не успяваше да свикне, нито пък да отклони, защото отклонеше ли този жест на любовта на „милите му приятели“, намерил израз и днес, не прикриеше ли отвращението си с някой сиропиран ликьор (признавайки си, че всъщност обича само сладки сиропи), знаеше, че господин Хагелмайер в никакъв случай не би го търпял дълго в „Пефефер“. В никакъв случай не би проиграл крехкото доверие било на кръчмаря, било на постоянната клиентела заради подобна дреболия, вечер към шест, след като приключеше при своя прочут покровител, когото обожаваше (и чиито приятелски чувства будеха недоумение не само у гражданите на града, а и у самия него, затова и с цялата преданост, на която беше способен, се стараеше да се отблагодари), след като значи всичко около господин Естер беше наред и трябваше да го остави сам, не пропускаше ден и от незапомнени времена се отбиваше тук, едно от постоянните свърталища в безкрайните му обиколки, именно заради скованата неподправеност на задушевната пивница, сред безопасните ѝ стени и „добронамерени хора“, както и понеже вече чувстваше кръчмата на господин Хагелмайер зад водната кула – както понякога споделяше пред застиналото лице на кръчмаря – за един вид свой втори дом, затова не е чудно, че заради една-две чашки ликьор или вино и през ум не му минаваше да рискува. Казваше „втори дом“, но би могъл да каже и „първи“, тъй като лекотата и свободата, които възрастният му приятел отглеждаше у него с огромно внимание сред вечния полумрак на стаята си, зад спуснатите завеси, предизвикваше сепнато, пристрастно уважение, но топлотата на човешката общност, която му липсваше в самотата на някогашното перално помещение, което му служеше за жилище в задния двор на господин Харер, намираше тук и единствено тук, в „Пефефер“, където, както му се струваше, го приемаха и всичко, което се искаше от него, бе ден след ден да изпълнява безпогрешно ролята си – „невероятното явление на движението на небесните тела“ – щом го помолят. Бяха го приели, значи, дори понякога да се налагаше да ги убеждава в основателността на оказаното доверие с твърде разгорещените си представления, не може да се отрече, че суровите им задявки бяха безвредни, благоразположени и въпреки че „физиономията“ му, която се открояваше сред останалите, бе на прицел, той се чувстваше неизменен атрибут на кръчмата на Хагелмайер. В същото време постоянното съзнание за тази принадлежност – макар и да го подхранваше, естествено – едва ли би могло само по себе си да поддържа буйния плам на задъханите му от вълнение думи, той впрочем се подклаждаше единствено от „обекта“, от постоянната и редовно реализирана възможност да се вглежда в „монументалното великолепие на космоса“ пред неуверено клатушкащите се от изпитото вино, безпаметно вторачени пред себе си каруцари, хамали, бояджии и хлебари, пред тяхната – за него: братска – общност. Прозвучеше ли насърчителна дума, светът около него, който и без това осезаваше доста мъгляво, преставаше да съществува, не знаеше къде е, сред какви хора, сякаш с магическа пръчка го пренасяха в света на приказките; всичко земно изчезваше на часа от погледа му, всяка тежест, цвят, форма изведнъж се разтапяха в безкрайна лекота, сякаш и самият „Пефефер“ се изпаряваше, струваше му се, че братската общност стои под Божия небосвод, обърнала взор към „великолепието“. Няма смисъл да се отрича, че за това, последното, и дума не можеше да става, защото цялото сборище заинатено продължаваше да кисне в „Пефефер“, без и през ум да му минава да се впуска в каквито и да било съмнителни приключения, нито даваше някакви признаци, че ще насочи вниманието си, което по това време вече нищо не разсейваше, към Валушка и ще се поддаде, поне донякъде, на самотната подкана (според която: „Гледайте, бе! Янош пак ще го покаже!“). Неколцината, които сънят бе повалил край печката или облегнати на тезгяха, и с топ не можеха да бъдат събудени, но дори и тези, които, изгубили нишката на разговора за очакваното утре чудовище, се държаха все още на крака, гледаха със стъклени очи и бавно проумяваха за какво става въпрос, макар и несъмнено – предвид току поглеждащия часовника си сърдит кръчмарин – и натъркаляните, и останалите на крака, до един, всички бяха напълно съгласни с тая работа, въпреки че само един, червендалестият хлебарски чирак, успя да даде знак с рязко поклащане на глава. В надвисналата недвусмислена тишина Валушка, естествено, съзря неоспоримия знак за растящо внимание и с помощта на оплескания от глава до пети с вар бояджия, който бе излязъл с предложението, с неосъзнати остатъци за земна ориентация започна да си проправя път сред плуващата в гъст тютюнев дим гостилница: отместиха назад двата високи до гърдите пулта, които се пречкаха, и когато настойчивите подкани на актуалния му помощник, „я се отместете малко към стената де!“, срещнали машиналната съпротива на вкопчените в халбите си мъже, се оказаха напразни, в крайна сметка отместиха и тях, известно оживление настъпи, едва когато, след уталожването на суматохата от сурненето на обувки и принудителното отстъпление, на така освободеното пространство изборът на обхванатия от силна сценична треска Валушка падна,  освен на бояджията, и на – тъй като бяха най-наблизо – кривогледия дънгалак каруцар и едрия хамалин, наричан просто „Сергей“. За годността и готовността на учудващо бодрия бояджия – както стана ясно и от вещината му по време на приготовленията – нямаше капка съмнение, ала за другите двама това едва ли би могло да се твърди, тъй като освен че в момента видимо нямаха и най-бегла представа какво се случва, защо ги побутват насам-натам, а и лишени от досегашната опора на тълпата, доста неохотно и без следа от свяст се крепяха насред кръчмата, вторачени пред себе си и наместо да следят краткото встъпление на Валушка, се мъчеха да се преборят, не с излъчващия се от него – тъй непонятен за тях – пламенен възторг, а с натежалите си клепачи, защото нощта, която засега само на моменти, но все по-често се спускаше над тях, ги връхлиташе с неистов световъртеж, за чиято развихрена неразбория, ни най-малко не би могло да се твърди, че е достойна за величавото кръжене на олицетворяваните от тях небесни тела. За Валушка обаче, който тъкмо приключи обичайния си, развълнуван и вихрен пролог „за смирената роля на човека във вселената“ и пристъпи към своите клатушкащи се помощници, това не представляваше особен проблем, понеже , за разлика от „милите му приятели“, чието заспало въображение трудно можеше да се раздвижи (ако въобще можеше) без участието на тримата избраници, той въобще не ги забелязваше, понеже нямаше нужда от нищо, за да се оттласне, дори и не се налагаше кой знае колко да се оттласква от пустинното безплодие на малкото земно селище, за да заплува из „безбрежния Небесен океан“, тъй като и в мислите, и във въображението си, които у него никога не се раздвояваха, вече трийсет и пет години плаваше на своя кораб сред разпенената вълшебна тишина на звездния свод. Нищичко си нямаше – цялото му състояние се състоеше от пощенската униформа с палто, чанта на презрамка, кепе с козирка и ботуши – затова мерило му беше омайният безкрай на огромния купол горе и докато там, в необозримото, необятно пространство се чувстваше у дома и се движеше свободно, тук долу, в несъразмерната теснотия на „пустинното безплодие“, пленник на своята свобода, той не си намираше място, гледаше с блеснали очи тези приятелски за него, мрачни и затъпели лица, и за да разпредели добре познатите роли, застана пред дънгалака каруцар. „Вий сте Слънцето“ – рече му тихо, на ухо, без и през ум да му минава, че на оня хич не му харесва да го бъркат с някой друг, точно него, а отгоре на всичко няма как да протестира – зает с падащите си клепачи и заплашителната нощ. „Вий сте Луната“ – обърна се Валушка към едрия хамалин, който – давайки знак, че му е „все тая“ – непредпазливо се блъсна в рамото му, в резултат на което се завъртя в отчаяния си опит с яростни движения, размахвайки ръце, да възстанови изгубеното при необмисленото движение равновесие. „Аз пък земята, нали така“ – бояджията кимна прозорливо към Валушка, грабна яко клатушкащия се „Сергей“ и го постави в центъра на кръга, обърна го с лице към каруцаря, помрачнял от атаките на жестокия залез в очите му, и с готовност, като човек, който си знае работата, застана зад тях. И докато господин Хагелмайер, скрит зад обръча от мъже, който се беше образувал около четиримата, се прозяваше демонстративно и с шумно дрънчене на чаши и чекмеджета пращаше знаци за отминаващото време към застаналите този път с гръб към тезгяха клиенти, Валушка обеща да даде ясно и разбираемо за всеки обяснение, както каза, една пролука, през която „и ние, простосмъртните, можем да проумеем нещо от безсмъртието“, и ги помоли просто да пристъпят с него в безграничното пространство, където „властва празнота, побрала в себе си постоянство, покой и простор“, и да си представят, че тук, в непонятната, безкрайна и отекваща тишина навсякъде цари непроницаем мрак. Посетителите на „Пефефер“ приеха с хладно равнодушие необоснования патос на познатите до болка думи – за разлика от старите времена, когато ги посрещаха с гръмогласен кикот, което от своя страна не ги затрудняваше да се подчинят на призива, понеже – защо да отричаме – в момента така и не виждаха друго освен пълен и „непроницаем“ мрак; що се отнася обаче до обичайното им забавление, не го пропуснаха, понеже, напук на окаяното им състояние, не мина без няколко развеселени просумтявания, когато Валушка съобщи: в тази „безкрайна нощ“ напълно обезчувствения от виното кривоглед каруцар е „изворът на живот и топлина, с други думи: светлина“. Излишно е да се подчертава, че в сравнение с недостъпните за разума космически размери мястото тук беше доста тесничко, затова, когато най-сетне дойде време небесното движение да започне, Валушка предварително се отказа да проявява максимализъм по отношение на достоверността на онагледяването и без да прави опити да подтикне към въртене застаналия с клюмнала глава в центъра на кръга, грохнал и загубил свяст каруцар, насочи обичайните си инструкции единствено към „Сергей“ и към все по-екзалтирания бояджия. Началото обаче въпреки това не потръгна гладко: за разлика от престорено захилената към все по-оживените зрители Земя, която успяваше да се справи с двойната задача да кръжи с посрамваща сръчност и лекота около себе си и около дангалака Слънце, още след първото фино побутване от Валушка Луната се кандилна, сякаш повалена от зла вест, и понеже въпреки всичкото добросъвестно старание да се изправи на крака, при вида на скръбния резултат от всеки по-нататъшен опит, дори въодушевено притичващият насам-натам Валушка взе да се запъва („… Тук… сега… само най-простото… движение… ще усетим…“) и призна, че навярно наистина ще е най-добре вместо хамалина, който явно хич го нямаше, да потърси друг по-подходящ помощник. Тогава обаче, под растящото доволство на публиката, Луната неочаквано се вчовечи и сякаш открила истинския лек за ужасния световъртеж на органите си, самоотвержено запирайки под остър ъгъл на всеки полукръг с набитите си крака – макар и в посока обратна на зададената – наподобявайки по-скоро стъпките на популярния чардаш – продължи планетарното движение, а в известна степен („… хейбря… бра… вия… шия!“) успя да си възвърне и говорните умения. Всичко беше налице и Валушка – триейки потното си чело отстъпи за миг встрани, да не би случайно да закрие гледката пред някого и да могат всички без изключения, необезпокоявани да се насладят на Земята, Луната и Слънцето и по този начин на божествената хармония на така резултатно организираното движение – се върна на думата си; повдигна за миг кепето си, за да приглади назад падналата в очите му коса, с бърз жест привлече към себе си вниманието на околните – почувства го: тяхното напрегнато като струна внимание – и вдигна към Небето зачервеното си от вътрешния плам лице. „В началото почти не забелязваме на какви изключителни събития сме свидетели… – заговори тихо, почти шепнешком, с надеждата за по-късния гръмогласен смях, в пивницата в миг настъпи пълна тишина. – Светлината на сияйното Слънце… – замахна с широк жест, тръгвайки от каруцаря, който се пънеше и скърцаше зъби срещу връхлетелите го беди, към въртящия се около себе си с все по-голям захлас бояджия – залива Земята с топлина… и светлина… огряната страна. – Кротко спря намигащата със злорада усмивка към зрителите Земя, обърна я към Слънцето, после застана зад нея и я подпря, почти я прегърна, пресягайки през рамената ѝ – сякаш беше просто медиум за останалите, един вид абсолютен авторитет – и тъй да се каже, премигвайки на „ослепителната светлина, се вгледа в клатушкащия се каруцар. – Стоим пред това… великолепие. И изведнъж… виждаме по диска на Луната… – грабна и побутна между Слънцето и Земята въртящия се в неукротим чардаш около бояджията „Сергей“ – …по диска на Луната… една вдлъбнатина… една тъмна вдлъбнатина върху пламтящата сфера на Слънцето… Тази тъмна вдлъбнатина започва да расте… Виждате ли? – пресегна се отново иззад бояджията и побутна леко хамалина, който този път окончателно се разяри, но беше безсилен – …и тогава… Виждате ли? …след малко, когато Луната го закрие повече… от Слънцето виждаме… само тънък… ослепителен сърп… на небето. И в следващия миг – зашептя със задъхан от напрежение глас Валушка, местейки погледа си насам-натам по застаналите в една линия каруцар, хамалин и бояджия – …да речем, че е един часа по пладне… изведнъж ставаме свидетели на драматичен обрат… Защото… неочаквано… за няколко минути… въздухът наоколо изстива… чувствате ли?… небето помрачнява… след което… съвсем се стъмнява! Домашните кучета лаят! Заекът се е свил от страх! Стадо елени препуска ужасено! И в този страшен и непонятен залез… дори и птиците („Птиците!“ – провикна се Валушка и съпреживявайки изумлението вдигна ръцете си нависоко, от което широките пешове на пощенското му палто се развяха на всички страни като крила на прилеп)… дори и птиците се объркват и накацват в гнездата си!… И… настъпва тишина. И… притихва всичко живо. И… цели минути думите горят гърлата ни… Дали ще се раздвижат планините? Дали… ще падне небето над нас? Земята ли пропада под краката ни? Не знаем. Това е пълно слънчево затъмнение.“ Последните изречения, въпреки че, както и предишните, от години изричаше със същото пророческо вдъхновение, в същия ред и без да променя дори интонацията (затова и не би трябвало да има нищо изненадващо в тях), та, необичайната сила на тези думи, когато след прозвучаването им, разпенен и изтощен, погледна присъстващите, придърпвайки всеки път смъкващата се от рамото му презрамка на пощенската чанта, и ги огледа с бодро усмихнато лице, този път имаше някакво непредвидено, донякъде смущаващо въздействие върху тях, защото поне половин минута в претъпканата кръчма не се чу нито гък, несъмнено дошлата на себе си, но сега отново обезверена постоянна клиентела, която стоеше вперила тъп и празен поглед във Валушка, направо стъписана от страстите си, които търсеха да намерят нормален израз, сякаш в тях все пак имаше нещо крайно обезпокоително, щом като и „чалнатият Янош“ не ще да се връща в това „пустинно безплодие“ и никога не напуска своя „небесен океан“, докато те в пречупената светлината на халбите си, същински пустинни риби, въобще не помръдват оттук.

Превод от унгарски Светла Кьосева