„Казвам на децата и другите. Разкази“, Петър Барбалов, издателство „Locus Publishing“, 2026 г.
Признавам си, че преди да прочета „Казвам на децата на другите“, не знаех нищо за Петър Барбалов. Ала справката, която направих с помощта на ИИ, донякъде ме успокои. Тази книга е дебютна и при все че нейният автор е известен в артсредите с няколко киносценария и с майсторските класове по оперно пеене, които организира заедно с Райна Кабаиванска, аз – дори на теория – не бих могъл да съм се срещал с творчеството му. От което би трябвало да следва, че литературната ситуация – подобно на совите от филма на Дейвид Линч – отдавна не е това, което е… Сякаш колкото по-безчувствено и по-безпардонно става обществото ни, толкова по-умело се задействат компенсаторни механизми, благодарение на които литературата бавно и неусетно се превръща в остров на блажените. Проблемът е, че използваме ли тази метафора[1], ще се наложи да признаем, че островът е част от един безкраен архипелаг[2] и че блажените живеят, без да се познават. Което, струва ми се, е нелош аргумент, с който бих могъл да оправдая собственото си невежество. Защото прозата на Петър Барбалов трябва да се чете да и да се познава. Заради невъзможния диалог, заради носталгията по онова време, което никога не е било, заради музиката, която се слуша само в тишина, заради полета на въображението и не на последно място: заради възможността да се родим от сюжети, които някой умело и с риск за живота си вече е разказал („Бариерата на Вайсман“)… Всички тези „малки подробности“ превръщат „Казвам на децата и другите“ в бутиково преживяване. Вярно е, че има нещо мрачно и безутешно в това преживяване. Достатъчно е да си спомним разказа „Детето е най-хубавото нещо“. Съпругата, оперната певица госпожа Дарле, забременява. Нейният син Виктор ще си има братче. Уж всичко е от прекрасно по-прекрасно, само че бащата е друг, не е истинският. Или е още по-истинският. Някой си седемдесетгодишен Меноти, който навремето е бил учител на госпожа Дарле. Историята трябва да продължи така, сякаш всичко е по мед и масло. Или като в пиеса на Ибсен. Може би затова си спомних филма „Туин Пийкс“. Всичко е до болка нормално, почти образец за образцовост. Като в разказа „Хасан“, в който една майка говори с осиновеното си дете. Друг е въпросът, че майката носи името на недоизмислените скъпоценни камъни Сваровски и че нейното майчинство е също така недоизмислено. Говори жената на детето си, че семейството ще се увеличи и че Хасан ще си има братче. Ала сякаш говори не човешко същество, а машина. Говори живо и истински и ние почти вярваме, че госпожата е станала майка… Трудни са тези предизвикателства. Колкото по-умни и по-нормални са хората, толкова по-трудно правят „нормални“ семейства и толкова по-трудно им е да живеят умно. Литературата, дискретно ни подсказва книгата, все по-често ще се сблъсква с тези парадокси. Може би чрез тях ще се появят и новите антиутопии. Ще бъдат кротки, тихи и съзерцателни. Като разказите „Божоле“ и „Боволо“. Ще звучат спокойно. Убийствено спокойно! Ще напомнят за онова спокойствие, което предшества смъртта на Лора Палмър от филма.
Давам си сметка, че разказите в „Казвам на децата и другите“ вероятно са писани в различно време и по различни поводи. И че общата стилистика е разколебана. Но струва ми се, тази „разхлабеност“ на връзките е майсторски култивирана, тъй като подобни литературни несъответствия придават на текста поне още едно измерение. За да усетим, че целостта на една днешна книга може да се крепи на истории, разказани далеч преди нашето раждане. Както е в „Разкажи ми за Париж“. Вероятно изпуснеш ли този разказ, ще си изпуснал и „Безкраен празник“ на Хемингуей. Защото литературата може да тече и в посока, обратна на нормалната.
––––
[1] Първи за този остров говорят Омир (в „Одисея“ IV песен, ст. 561–569 ) и Хезиод (в „Дела и дни“ ст. 163–167). След тях и Пиндар (II Олимпийска ода, ст. 68–85).
[2] Наричат го Макаронезия (μακάρων νῆσοι) и вярват, че се намира там, където слънцето залязва, зад Херкулесовите стълбове. Би могъл да включва Канарските острови или островите Мадейра. Или Азорските острови. Или Кабо Верде. Или единството на всички тях.
