На 27 април се навършват 160 години от рождението на Пенчо Славейков.

Уважаеми дами и господа, скъпи колеги и приятели,

Според замисъла си настоящата изложба се открива в навечерието и на Световния ден на поезията, и на пролетта; същевременно тя волно или неволно дава началото на поредната юбилейна Славейковиана: несъмнено 160-годишнината на Пенчо Славейков ще породи поредица от събития – изложби, конференции, книги, които за пореден път ще се опитат да проумеят тайната на поета и за пореден път ще запазят тайната като тайна, предавайки я нататък.

Двете навечерия ми дават повод да изразя увереността си: Ние сме в навечерието на пролетта на Пенчо Славейков.

Изложбата, подготвена с вещина и старание, е повод да бъде поставен ребром един проблем: необходимостта от написването и издаването на монографично изследване по темата на изложбата – „Пенчо Славейков и Народната библиотека“, или по-широко – „Кръгът „Мисъл“ и Народната библиотека“: честно изследване без хиперболи и купюри, на основата на богатата документация, запазена във фондовете на Библиотеката. 

Тези документи трябва да бъдат научно издадени – отделно или като приложение към изследването, като документалният корпус бъде максимално допълнен чрез усилия да бъдат издирени т.нар. „липси“, т.е. документи, за чието съществуване се знае от други източници, но по неизвестни причини не се намират в архива на Народната библиотека. Ще дам пример: в „История на Народната библиотека“ един от нейните директори Велико Йорданов цитира „Рапорт“ на Пенчо Славейков за състоянието на Библиотеката, адресиран до министъра на народното просвещение Никола Мушанов от ноември 1909 г.; рапортът е цитиран и много преди това, в документи от 1912 г. При моите издирвания не открих рапорта нито във фонда на Народната библиотека, нито в този на Министерството на народното просвещение; още по-интересно е това, че в личния архив на Пенчо Славейков също не открих копие или ръкопис на документа, нито каквито и да било следи от него. Тук трябва да разсея една популярна представа, според която документите се „губят“; не, архивът е устроен така, че не може да бъде манипулиран докрай, следите винаги остават. В конкретния случай с рапорта на Пенчо Славейков става дума за непубликуван ръкопис на поета-директор, т.е. иде реч наистина за документ с изключителна стойност не само за историята на Народната библиотека, а изобщо за българската литература и култура.

Ако перифразирам заглавието на известния цикъл на Франсиско Гоя „Сънят на разума ражда чудовища“, бих казал така: Сънят на документите ражда легенди. Нека да има легенди, културата е немислима без нейния фолклорно-легендарен пласт, но все пак дори и легендите се подчиняват на императивите за правдоподобие и жизнена логика. (С така наречената „Славейкова легенда“ се занимавам надълго и нашироко на друго място, тук само мога да оповестя и да потвърдя, че в нея няма нищо вярно, а онова, което в течение на столетие се разказваше като „истина“ за неговото уволнение от поста директор на Народната библиотека, отпътуването му в странство, животът му в Рим и смъртта в Брунате на 28 май / 10 юни 1912 г., се основава на слухове, клюки, „фалшиви новини“, пускани от тогавашната жълта преса и откровени недомислици и абсурдни твърдения. Тук само ще оповестя, че смъртта на поета няма нищо общо нито с работата му в Народната библиотека, нито с отчуждаването му от нея!)

Необходимо въведение в темата на изложбата е припомнянето на някои „сухи“ факти, съвсем ясно и недвусмислено демонстриращи централното място на Народната библиотека в служебното житие-битие на поета. Както се вижда от представените в изложбата документи, всъщност целият „трудов стаж“ на Пенчо Славейков, като се изключи сравнително краткия му мандат като директор на Народния театър, преминава в Народната библиотека. След завръщането си от Германия той е назначен с „приказ“ №202 на Министъра на народното просвещение Паун Гечев от правителството на Димитър Греков, заменил на този пост Ив. Вазов, за волнонаемен учител при Софийската мъжка гимназия, „като се командирова на занятие в поверената Ви библиотека“, както се нарежда в официалното писмо до директора на Народната библиотека. Пенчо Славейков е такъв в течение на две години, до края на март 1901 г., от 1 април 1901 г. до 23 март 1908 г. е поддиректор на Народната библиотека, а от 19 февруари 1909 до 18 юли 1911 г. е директор на престижната културна институция.

За разлика от привичната съсредоточеност към последния, директорски период на Пенчо Славейков, аз бих обърнал внимание върху предходния, най-дълъг период от „брака“ на поета с Библиотеката, а именно този от 1901 до 1908 г., когато той е неин поддиректор и все още е чужд на политико-културния кадрил през следващите три години. Това е „златното време“ на интелектуалеца в Народната библиотека, в което той работи най-всеотдайно и многостранно за нейното модернизиране, когато е автор дори на два библиографски труда. Към това трябва да се добави немаловажното обстоятелство, че според разбиранията на времето директорът на Библиотеката е по-скоро политическа и представителна фигура, докато реалното оперативно ръководство се осъществява от поддиректора; това съвсем ясно се вижда по време на мандата на Стоян Заимов като директор (1903–1908), когато, по единодушното впечатление на съвременниците, той почти не се е вясвал в Библиотеката поради заетостта му с редица мемориални проекти, а неговият кабинет е бил пълен с макети на паметници. 

Бих искал да споделя надеждата си, че изложбата ще изиграе своята не само представителна и просветителска, но и чисто протрептична роля, т.е. че тя ще въвлече някои от посетителите в света на Пенчо Славейков, а защо не и да „открие“ автора на монографията, за която стана дума. Тук ще призная, че аналогичната изложба по повод 150-годишнината на поета точно преди десет години изигра своята роля в самото начало на моите проучвания на живота и творческото дело на Пенчо Славейков, които, надявам се, още през тази юбилейна година ще бъдат финализирани и увенчани с двутомник…

Тук само ще резюмирам „по точки“ различните измерения на проблема „Пенчо Славейков и Народната библиотека“: мислени заедно, те показват и доказват: поетът и Библиотеката са напълно съизмерими величини.

Първо, Библиотеката е хранилище, лабиринт на познанието: по всеобщо мнение на своите съвременници Пенчо Славейков и неговата култура са съотносими с идеята на библиотеката и универсалността на познанието. Писатели и учени от близо и далеч в един глас изтъкват компетентността на поддиректора и директора на Библиотеката, умението му да борави с книгите и с техните масиви; Боян Пенев пък отбелязва неведнъж, че Пенчо Славейков се е отнасял с любов и пиетет към красиво подвързаните книги. Той има и пряка заслуга за рязкото увеличаване на фондовете на Библиотеката в началото на ХХ в. с набавянето на представителни за съвременната европейска литература и култура издания, както и за събирането от страната на ценни ръкописи.

Второ, Народната библиотека е самостоятелна и престижна културна институция с национално и международно значение, за чийто престиж поетът е работил. Тук само ще изтъкна, че Пенчо Славейков още в края на първото десетилетие на ХХ в. е един от най-горещите привърженици на идеята за постройка на ново здание на Народната библиотека, проектирана според най-новите и съвременни изисквания към една национална библиотека – задача, изпълнена десетилетия по-късно, със завършването на сградата, в която се намираме и днес, едва през 1953 г. (Впрочем Народната библиотека е една от малкото културни институции в София, която се помещава в здание, построено специално за нея; за сравнение – в столицата и днес май няма нито един музей, който да е построен за музей, а така е било и със старата сграда на Народната библиотека на „Раковски“, помещавала се в здание, построено за… игрална зала).

Трето, Народната библиотека е важен топос на българската литература от нейното най-блестящо десетилетие – първото десетилетие на ХХ в.: Библиотеката и „Мисъл“ са непосредствено съотносими през 1901–1907 г. чрез обединителната фигура на Пенчо Славейков

Четвърто, Библиотеката е топос на срещата. Поради своето прекрасно, централно местоположение на ул. „Раковски“, Народната библиотека е „привилегировано място на срещата“; тук са се случвали важни срещи – важни не само за личните отношения на срещащите се, но и за тяхната по-нататъшна съдба, а дори рефлектират в мощни процеси на българската култура. Така например срещата на младия студент по философия Димитър Михалчев, вече автор на „Мисъл“, с поддиректора на Народната библиотека Пенчо Славейков дава началото на поредица от събития в живота на младия интелектуалец: тъкмо тази среща, както значително по-късно в своята „Автобиография“ ще признае вече знаменитият философ, застъпничеството и препоръките на Пенчо Славейков (и с посредничеството на Пьотр Милюков) довеждат до изпращането на Д. Михалчев от министър Иван Шишманов на специализация в Германия (1905), която пък чрез предоставените и извоювани възможности (срещата с учителя Йоханес Ремке, първата книга, издадена на немски и пр.) ще наложи своя неизличим отпечатък не само върху цялата му по-нататъшна дейност, но и върху цялата родна култура до средата на 40-те години, особено чрез влиятелното списание „Философски преглед“…

Много други срещи в зданието на Народната библиотека на ул. „Раковска“ са оставили своите следи в съзнанието и паметта на събеседниците на Пенчо Славейков, оставили са и веществени следи – като например знаменитата и добре позната знакова фотография на поета сред и през книгите, направена от руския българист Николай Державин (1903).

Подзаглавието на изложбата „На Острова на блажените“ на ул. „Раковски“ е, разбира се, многозначно и то не бива да се схваща еднозначно-топографски, т.е. в смисъл, че конкретното здание на Народната библиотека е въплъщението на Острова; „Островът на блажените“ придобива различни лица, има различни „адреси“: неслучайно при скиталчествата си в Италия и Швейцария Мара Белчева го открива и разпознава ту в острова на Лаго ди Гарда, ту някъде из Швейцарските Алпи. Несъмнено, Островът на блажените и Библиотеката са съотносими по своята структура и „висш смисъл“: както е добре известно, „На Острова…“ е антология на творби на 19 имагинерни поети, а техните стихотворения са взети от въобразените книги на поетите – „Златен дъжд“ и „Думите на нещата“ на Доре Груда, „Аманети“ на Спиро Година, „От сутрин до вечер“ на Китан Дожд, „У дома“ на Нено Вечер, „На Балкана“ на Стамен Росита и т.н., т.е. книгите на поетите от Острова образуват библиотека, представляваща и символизираща цяла национална литература. От друга страна, Библиотеката несъмнено е образ, икона на Острова на блажените в архипелага на културата. Все пак не можем да не отбележим, че идентифицирането на конкретната Библиотека с Острова е двусмислено: в пресата от 1911 г. можем да открием ядни подмятания за това, че Пенчо Славейков бил превърнал Народната библиотека в Остров на блаженството за себе си и своите приятели, изоставяйки ежедневната си работа…

Онова, което със сигурност е вярно и неоспоримо по тази тема, е това, че именно Народната библиотека, тъкмо старото и неудобно здание на ул. „Раковски“ е „родилният дом“ на знаменитата книга, с която би могла да се гордее всяка национална европейска литература на ХХ в. Имаме всички основания да се доверим на свидетелството на очевидеца на онова, което се е случвало през лятото на 1910 г. в директорския кабинет на Народната библиотека – Боян Пенев; в писмо до Дора Габе от 25 август 1910 г. той ѝ споделя (за първи път оповестявам този фрагмент):

„След това отидох в Народната библиотека (…). Заварих там Пенча, един рисувач и един литограф. Пенчо вече печата новата сбирка, от която ни чете някои работи. Понеже с нея иска да мистифицира българските читатели (човек трябва твърде много да ги обича или твърде много внимание да обръща на тях, за да бъде толкова находчив в начините, по които ги забавлява), приготвил е 20 рисунки, прерисувани все от негови портрети, които уж изобразяват 20-х писатели на неговата антология. Един от тях прилича на хайдутин, други на вагабонтин, трети на негър, четвърти на сипаничав италиянски бандит – нито един на човек! А Пенчо ги наредил на масата като карти за игра, любува им се, прережда ги и с една смешна самоувереност обяснява кой какво изобразявал… Пенчо ми направи впечатление на стар човек, който се залъгва с всевъзможни глупости, защото не може да си намери по-смислена работа – напр. да иде в мънастиря при г-жа Белчева, да си отдъхне там малко и да дойде на себе си. Посъветвах го да не вмъква тия рисунки в сбирката си. Но той е толкова влюбен в тях, че едва ли ще ме послуша.“

И добре, че поетът не е послушал критика…

Накрая бих искал да припомня, че и „вечните спътници“, героите на културата от миналото са живи хора, при това българи на своето време, а не икони, схеми или въплъщения на нечии „блянове“, казано с езика на същото време, и тъкмо като такива би трябвало да ги виждаме и разбираме. Всички те имат правото и на глас, и на справедливост.

Искрено се надявам, че настоящата изложба – първа за юбилейната година на Пенчо Славейков – ще постави началото на края на ламентарния дискурс, на „жалбата“ по българските литератори и интелектуалци, които нямат нужда нито от нашето съжаление, нито от нашите защитни пледоарии.

Поетът не е жертва, а жертвеник.

Слово, произнесено при откриването на едноименната изложба в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 20 март 2026 г.

Доц. д.ф.н. Емил Димитров (1961) работи в Института за литература на БАН (2004). Автор е на около 400 публикации в областта на литературознанието, философията, културологията, между които монографиите „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007), „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература“ (2012), „Публицистиката на Михаил Арнаудов“ (2014), „Смърт в Брунате: факти, смисли, послания“ (2025) и др., на стихосбирката „Ева“ (2000), на книги с беседи и пътеписи; съставител, преводач и коментатор на редица издания. Основател и председател на Българско общество „Ф. Достоевски“ (2011).