Рядко съм се чувствал по-обнадежден, отколкото в пълния салон за вечерната прожекция на японския анимационен филм „Ангелско яйце“ преди няколко седмици. Става дума за произведение от 1985 година, което първоначално се появява на видео, но получава такива отзиви, че постепенно се превръща в класическо за света на анимето (така е прието да наричаме анимационните филми от Страната на изгряващото слънце). През миналата година филмът влезе в програмата на фестивала в Кан, след което тръгна из Европа, за да стигне и до нашата родина – тук аплодисментите са за „ПРО Филмс“, които поеха риска да го покажат.

Надеждата ми бе продиктувана от факта, че у нас има хора, които да оценят такъв филм. „Ангелско яйце“, дело на режисьора Мамору Оши, не е от типа анимета, които лесно печелят фенове – за разлика например от „Наруто“ или „Железният алхимик“, също завърнали се през последните години в България. Това е абстрактна история без ясен наратив, за която самият Оши признава, че не е сигурен какво точно казва с нея. Още по-критична е оценката на майка му, която след прожекцията го предупреждава, че никой повече няма да гледа филмите му. Успехът на класиката „Дух в броня“ от 1995 година опровергава тази прогноза, но остава фактът, че „Ангелско яйце“ изисква особена нагласа, за да бъде възприет.

Сън в движение

Действието пренася зрителя в свят, който изглежда умиращ, ако не и вече загинал. Героите са само двама – малко момиче, което пази огромно яйце, без да е сигурно какво има в него, и млад мъж, отдавна забравил откъде идва и накъде пътува. По пътя си те минават през готически изоставени сгради, върху които вали почти непрестанен дъжд, срещат оживели статуи, опитващи се да уловят сенките на несъществуващи риби, водят философски разговори. В тях става ясно, че птицата, пусната от Ной, за да провери дали Потопът се е отдръпнал, така и не се е върнала, а хората са забравили за нея. Момичето все пак вярва, че тя някога е съществувала, докато младежът не е толкова сигурен.

Яйцето, което тя крие под дрехите си, така че да наподобява утроба, според Оши съдържа нейните блянове. Момчето обаче я предупреждава, че ако никога не го счупи, тя няма и да разбере какво се крие вътре.

Целият филм протича като сън и много повече се усеща, отколкото се разбира. Не всеки бива докоснат от него и един критик остроумно поставя въпроса дали това е шедьовър, издържал изпитанието на времето, или произведение, което по-скоро подлага на изпитание издръжливостта на зрителя. Аз съм в първия лагер. Смятам, че „Ангелско яйце“ е сред онези творби на японската анимация, които поглеждат нашата западна култура и цивилизация – от гледната точка на Далечния изток дори ние, българите, сме част от нея – по различен начин.

Оши казва, че не е християнин, но харесва философията на Библията, а „Ангелско яйце“ е негов опит за диалог със Светото писание. Той не е единственият фасциниран (по сполучливия израз на професор Кьосев) от европейската култура по начин, сходен с увлечението на много западняци по източната философия днес.

Западната култура – поглед отвън

Подобно усещане се долавя и в култовата манга поредица „Берсерк“ на Кентаро Миура, считана за шедьовър. В нея елементи от различни периоди на Средновековието създават фентъзи свят, изпълнен с анахронизми, така че, както се шегува авторът, да предадат усещането, което японец изпитва, когато гледа западен филм за самураи и нинджи. Визуално следи от естетиката на Оши могат да се открият и в произведенията на Миура, неколкократно адаптирани като аниме. Ключов и в двата случая е мотивът за яйцето – обект, описан закачливо от Толкиновия Ам-гъл като „кутия без панти, без ключ и капак, но златно богатство тя крие все пак“ (превод Красимира Тодорова).

Ако в „Хобит“ говорим за гатанка, а при Оши – за метафора на мечтите, то в „Берсерк“ напомнящите яйца бехелити съдържат кошмарите на човечеството. Веднъж отприщена, тяхната сила изменя самата реалност. Сюжетът ни среща с Гатс (на английски Guts, „вътрешности“, творчески може да се преведе и като „Изкормвача“) – архетипен мрачен мечоносец, напомнящ донякъде Конан Варварина на Робърт Хауърд. Той влиза в сложни взаимоотношения с фехтовача Грифит – албинос завоевател, в когото отеква образът на магьосника Елрик от творчеството на Майкъл Муркок, съзнателно замислен като антипод на Конан.

Гатс е принуден да служи на Грифит и да му помогне да постигне величие, за което последният мечтае – подобно на Александър, но лишен от благороднически произход. Между двамата възниква привързаност, усложнена от чувствата им към жената воин Каска. Когато Гатс поисква свободата си, настъпва разрив, а Грифит прави грешка, която му коства всичко. Пленен и превърнат в развалина, той се възстановява именно с помощта на едно – ангелско или по-скоро дяволско – яйце, с което обаче губи човечността си и се превръща в демон. Този миг го прави един от най-ненавижданите образи в японската анимация.

Често феновете правят прибързан прочит, според който Грифит е съвършен психопат, използвал приятелите си. Подобна интерпретация обаче пропуска логиката на жертвоприношението – то не би подействало, ако той не ги е обичал истински. Именно това прави престъплението му още по-ужасяващо.

Трагедията на злото

Заради динамиката между главните герои някои прочити виждат „Берсерк“ като пореден цикъл от преражданията, описани в друга иконична история, силно повлияна от християнската култура – мангата „Девилмен“ на Го Нагай, писана през 70-те години след тежък период в живота на автора, когато здравето му е силно влошено. В нея се разказва за трагичен супергерой, който се опитва да спаси света от нашествие на демони, без да подозира, че най-близкият му приятел всъщност е Сатаната. В преследването на пъклените си планове въпросният не осъзнава, че кове собствената си мъка. Ако Мефистофел на Гьоте е „част от тая сила, уж все желала зло, а все добро творила“ (превод Любомир Илиев), Сатаната на Нагай се самозаблуждава, че не обича никого, и разбира колко погрешно е това, когато вече е твърде късно.

Историята е изпълнена с графично насилие, което прави директната ѝ адаптация през 70-те години невъзможна. Първият анимационен сериал е цензуриран, за да достигне детска аудитория, макар да запазва мрачни моменти. В края на ХХ век се появяват видеофилми, значително по-брутални, но откъслечни. Едва през 2018 г. благодарение на „Нетфликс“ бе създадена осъвременена, но вярна на духа на оригинала анимация със сериала Devilman Crybaby. Тя предизвика фурор и същевременно шок – с жестокостта си, окултния символизъм и неортодоксалната за традиционното аниме естетика.

Контрастът между доброто и злото тук върви срещу западните жанрови очаквания. Добрият герой Акира е мрачен, агресивен и емоционален, докато злодеят е спокоен, светъл и красив, но носи в себе си нещо неописуемо отблъскващо. Развръзката поражда едновременно гняв и съчувствие – ефект, подсилен и от музиката на композитора Кенсуке Ушио, която изключително точно улавя настроението на творбата.

Калейдоскоп от ангели

Примерите за пречупване на ангелските образи в японската анимация могат да бъдат умножавани почти до безкрай. Любопитен въпрос за културните антрополози би бил дали в тези случаи западната култура не се превръща в обект на екзотизация – подобно на начина, по който самите ние често третираме митологиите на Изтока. Разликата е, че при големите японски творци този поглед рядко е лишен от уважение.

Дори когато ангелите са злодеи, както в „Евангелион“ на Хидеаки Ано – уж история за гигантски роботи, а всъщност болезнено откровен разказ за депресията – зад символиката стои сериозен екзистенциален размисъл. Понякога разминаванията са по-драстични, както в „Седемте смъртни гряха“ на Накаба Сузуки, където синът на демоничния крал и наследничката на ангелоподобен божествен клан се отричат от произхода си в името на любовта. Но ако глобализмът има стойност отвъд обмена на пари и стоки, тя е именно в това движение на идеи, което позволява културите да се оглеждат една в друга.

А в това оглеждане японската анимация – с нейните пречупени, паднали и плачещи ангели – често успява да ни каже нещо съществено за собствените ни библейски образи, което ние самите сме престанали да чуваме.