„Кокухо: живо съкровище“ (Kokuho, 2025), реж. Санг-ил Лий
Японско съкровище в програмата на СИНЕЛИБРИ 2026
Звън на вятърна камбанка, миризма на сценичен грим, шумно празненство. Камерата се спира на големите изразителни очи на момче, безпаметно пленено от сцената. Завесата се вдига и пред очите ни се разкрива пищният и безжалостен свят на кабуки.
Заглавието на японския филм „Кокухо: живо съкровище“ на режисьора Санг-ил Лий се превежда като „национално съкровище“, а в контекста на историята е съкратен вариант на ningen kokuho – „живо национално съкровище“. Филмът представлява почти тричасова сага за голямото изкуство като дар, наследство и разрушителна обсебеност.
Тандемът на Санг-ил Лий и писателя Шуичи Йошида се доказва във времето като едно от най-силните и мрачни партньорства в съвременното японско кино (Akunin / Villain, 2010; Ikari / Rage, 2016). В началото на създаването на проекта темата за кабуки се смята за прекалено нишова, а времетраенето плаши инвеститорите. В крайна сметка обаче филмът надхвърля всички очаквания: достига приходи от 20 милиарда йени, печели цели десет награди на Японската филмова академия и се превръща в най-касовия игрален филм (извън анимационния жанр) в историята на японското кино.
Писателят Шуичи Йошида работи като сценичен работник (курого) в кабуки театър в продължение на три години, преди да напише романа „Кокухо: живо съкровище“. Актьорите в главните роли – Рьо Йошидзава и Рюсей Йокохама, прекарват близо две години в обучение под строгото ръководство на истински кабуки майстор. Усвояват всичко от нулата: специфичната походка, традиционните танци, фалцетната модулацията на гласа… Сцените на представленията са заснети на живо, без дубльори, в прочутото студио „Тоей“ в Киото. В една от знаковите роли блести Кен Ватанабе.
Визуалният език на „Кокухо: живо съкровище“ е истинско пиршество за сетивата и майсторски урок по кинематография. За проекта си Санг-ил Лий привлича оператора Софиан Ел Фани („Животът на Адел“). Художник-постановчикът Йохей Танеда („Убий Бил“) създава невероятно детайлни декори, които ни пренасят в следвоенна Япония – от една страна, виждаме пищната, наситена с цветове, коприна и ослепителен грим театрална реалност, а от друга – приглушените, сурови и изпълнени с насилие тонове на бързоразвиващия се град.
Историята започва през 1964 г. и проследява няколко десетилетия от живота на Кикуо, син на якудза, приет в прочута актьорска фамилия, и Шунсуке – законния наследник на рода. Между двамата се заражда приятелство и съперничество, чрез които филмът поставя основните си въпроси: кое има по-голяма тежест в едно традиционно изкуство – родословието или талантът, и откъде идва онази сила, която, унищожавайки всичко по пътя си, превръща един актьор без потекло в национално съкровище? „Кокухо: живо съкровище“ надхвърля биографичната драма – той е филм за традицията като жива материя, която се съхранява чрез непрестанно предаване и преобразяване.
Кабуки е едно от най-почитаните традиционни изкуства на Япония. Самата дума кабуки се изписва с йероглифите за песен, танц и актьорско умение, но етимологично тя произлиза от глагола кабуку („отклонявам се от нормата“, „държа се необичайно“). Смята се, че възниква в началото на XVII век в Киото и се свързва с Идзумо но Окуни – храмова помощница и танцьорка. Нейните необичайни изпълнения съчетават танц, музика, религиозни мотиви и пародия на всекидневни сюжети и в началото служат за забавление на самурайско съсловие. Интересно е, че изкуство, родено като нарушение на установения ред, постепенно се превръща в една от най-строго кодифицираните традиции на Япония. И още нещо парадоксално: макар че е създадено от жена, през 1629 г. властите забраняват на жените да играят кабуки по морални съображения и женските роли постепенно са поети изцяло от мъже, наричани оннагата. (Като съвременен контрапункт на традиционния театър кабуки, в днешна Япония съществува професионален театър „Такаразука“, създаден в началото на XX век, в който всички роли се изпълняват само от жени.)
Оннагата означава много повече от „мъж, който играе жена“. Оннагата не копира конкретна жена и не се стреми към всекидневен реализъм. Целта на актьорската игра е да се пресъздаде сценична есенция на женствеността чрез походката, наклона на главата, положението на пръстите, тембъра на гласа и начина, по който тялото заема пространството. Женският образ не е просто маска, зад която актьорът се скрива, а художествена форма, в която той трябва напълно да се преобрази. Гримът на актьорите е продължение на символизма и строгата форма – бялата основа, оширои, превръща лицето в светла сценична повърхност, а яркият грим, кумадори, подчертава мускулите и емоциите: червеният цвят обикновено насочва към сила, страст и справедливост; индиговият – към отмъстителност и зли намерения, а кафявият – към духове и призраци. Любопитен детайл е, че в началото кабуки се е изпълнявал на светлината на свещи и факли, поради което контрастният грим е имал и съвсем практическа функция.
Във филма се откроява една съществена разлика между кабуки и доминиращата реалистична традиция на модерния западен театър. На Запад актьорът обикновено търси индивидуалната психология на героя и се стреми да създаде илюзия за непосредствен, естествен живот. В кабуки естествеността не е върховна цел. Чувството преминава през предварително установени канонични форми, наследени пози, жестове и движения, усъвършенствани от поколения изпълнители. Зрителят наблюдава не само какво преживява героят, но и как актьорът изпълнява, оживява и преобразява познатата форма.
Оннагата преобразява тялото, сцената преобразява страданието, а признанието превръща човека в символ. „Кокухо: живо съкровище“ ни оставя с въпроса дали великото изкуство се ражда от свободата, от докосването до божественото, или от готовността да сключиш сделка с дявола в името на онзи застинал, сякаш трансцендентален миг на сцената (мие в контекста на кабуки естетиката).
За Чикамацу Мондзаемон, един от големите драматурзи на кабуки и кукления театър нингьо джорури, изкуството живее на тънката граница между реалното и нереалното. В тази светлина яркият грим, застиналите пози и стилизираната походка на оннагата могат да се видят като опит да се улови онази истина, която реалността обикновено прикрива под слоя на всекидневието. В кабуки изрисуваното лице е по-истинско от естественото.
„Кокухо: живо съкровище“ споделя мрачната атмосфера на други шедьоври като „Сбогом, спътнице моя“ и „Черен лебед“, изследвайки жестоката цена на изкуството и превръщането на сцената в олтар, изискващ жертвоприношение.
Влиянието на кабуки върху японската и световната култура е огромно – динамиката и естетиката му са вплетени в основите на съвременното аниме. Кабуки създава имерсивно театрално преживяване чрез пътеката ханамичи, която преминава сред публиката, и звуковите ефекти, изпълнявани на живо. Хипнотичната красота на това изкуство вдъхновява хореографа Морис Бежар за създаването на балета „Кабуки“ (1986).
В едно интервю, разказвайки за възторжения прием на „Кокухо: живо съкровище“ в Кан, режисьорът Санг-ил Лий споделя, че реакцията на публиката е разсеяла първоначалните му опасения. Той е усетил, че до зрителите е достигнало онова, което най-силно е искал да предаде – неистовият живот на актьора и самата му душа.
Филмът ще в програмата на тазгодишното издание на кино-литературния фестивал „Синелибри“ (15 октомври – 8 ноември), която може да бъде проследена тук.
Маргарита Укегава e японист и психолог.
