В края на 80-те години започва ерата на „неочакваните” продължения, провокирани от зрителския успех на първия филм. Така се отприщва лавината на „завръщане в бъдещето” за киното.
Когато киното се стреснало от появата на телевизията (видеото, DVD-то, интернета и т.н.), потърсило убежище в епичния размах на историите и зрелищността на визията. После обаче решило да се възползва от предимството на серийния принцип, с който преживявала домашната медия (истината е, че киното е създавало поредици още в началото на ХХ век, но това било в опит да конкурира литературата и да се съизмерва с романа).
Най-логичното „оправдание” за едно продължение е наличието на литературна основа – роман или поредица от романи, чиято екранизация изисква повече от един филм (като „Кръстникът” например), или комикс (като при „Супермен” – пионера на филмовите супергерои). Понякога обаче оригиналната филмова история е замислена като сага в няколко части и така продължението (или продълженията) са предварително анонсирани. Характерен пример от този тип е първата трилогия „Междузвездни войни” (1977-1983).
В края на 80-те години започва ерата на „неочакваните” продължения в Холивуд. Онези, провокирани от зрителския успех на първия филм. Така се отприщва лавината на „завръщане в бъдещето” за киното, защото Героят и/или Злодеят „умират трудно”.
Първоначално кинопоредиците са резултат от финансови интереси и уцелена успешна формула „сюжет-персонаж-актьор”, от която индустрията няма причина да се откаже (като краля на продълженията Слай Сталоун). Но с течение на годините вече е много вероятно да става дума и за изчерпване на запаса от оригинални идеи. Вим Вендерс например още през 80-те твърди, че всички истории са разказани, може да се варира само с формата… В подкрепа на неговата правота се появява римейкът, който „пренаправя” вече заснет филм/сценарий. Това, разбира се, не означава, че публиката не може да се наслаждава на новата версия. Напротив, понякога тя е по-изпипана и въздействаща във всяко отношение.
В зоната на „неочакваните” продължения, подобно на сезоните при телевизионните сериали, следващият филм винаги може да се окаже изненада (че трябва да се пише сценарият му или пък, че формулата се е оказала неуспешна). Общо взето този тип продължения се случват в три жанра: фантастично-приказния, екшъна и комедията. При фантастиката и приказката най-често става дума за екранизация на някоя поредица романи, но дори в този случай не е гарантирано, че след първия филм ще има друг (както стана със „Златният компас” например, а „Хрониките на Нарния” може и да не стигне до четвърта серия, въпреки, че романите са седем). Понякога страстта за продължение е толкова силна, че се дописват сюжетни линии или на екрана се качват предистории, които трябва да отговарят на стила на вече-случилото-се. Последното недоразумение в тази посока беше „Хобит”, защото „Билбо Бегинс или дотам и обратно” е симпатична и непретенциозна, почти детска книжка, чиято екранизация не удържа натиска на мащаба и очакването, наложени след кинотриумфа на „Властелинът на пръстените”.
В екшъна и комедията нещата са откровено комерсиални, защото става дума за приключения и/или персонажи, които печелят публиката и заслужават да бъдат „тиражирани”. В някои случаи нещата тръгват от литературен оригинал (като при Джеймс Бонд например), но с течение на годините се превръщат в самостоятелна, чисто филмова матрица. Друг любопитен елемент при тези продължения е смяната на режисьора, ако не за всяка следваща част, то поне след първата. В такъв случай зад камерата често застава творец с европейска арт репутация (поредицата за Джейсън Борн спечели от привличането на Пол Грийнграс, а „007 координати: Скайфол” на Сам Мендес изведе шпионското приключение на ново философско ниво), но подобен избор често изиграва лоша шега. Холивуд кани неамерикански режисьор и го лишава от творческата свобода, благодарение на която се е прочул (така Кенет Брана се забърка с Железния човек, Жан-Пиер Жьоне – с пришълците, а Джон Ву попадна на невъзможна мисия).
Все пак за разлика от кинокомедиите, където всяка следваща серия е все по-лишена от въображение и художествено оправдание за съществуването си („Американски пай” е нагледно доказателство за това), в екшън поредиците се случва не само качеството да се запази, но и интригата да бъде подобрена (помните ли „Умирай трудно”?).
От формална гледна точка в зоната на фантастичното изборът като че ли е най-голям –търсенето определя предлагането. Освен стандартните продължения тук се появяват още „предистории” (като втората трилогия от „Междузвездни войни”, която се явява първа в хронологията на разказа); отделяне на някой от персонажите в самостоятелна сюжетна линия или т.нар. spin-off – „Електра” и „Жената-котка” ни се разминаха само с по-един „епизод”, но „Върколакът” продължава да упорства; или рестартиране (reboot), което възстановява позабравена, кривнала от пътя или зле стартирала поредица (по-добре е да не си спомняме за „Хълк”, но пък Батман на Кристофър Нолан…). От съдържателна гледна точка комиксите са най-благодатен терен за филмова сага, защото хем разполагат с описани образи и приключения (поне частично), хем могат да импровизират, променят, дописват съвсем „безнаказано”. А най-хубавото е възможността да се съберат на общ терен няколко комиксови персонажа („Отмъстителите” (2012) беше доста обещаващо начало) и всеки да „доведе” актьора от собствената си поредица.
За да добиете по-комплексна представа как действат правила за кинопоредиците на практика, вземете филм като „Х-Мен”, който е сред успешните примери за прилагане на рецептата. След първоначалния хит на комиксовата екранизация от 2000 г. се появяват общо 4 продължения за 14 години, без да броим споменатия по-горе spin-off „Върколак” – в две издания до момента. При трета част „Последният сблъсък” режисьорът е сменен (и след това още веднъж), а четвъртата ни връща далеч назад в миналото за малко предистория. Петият епизод, който излезе по екраните тези дни, бележи завръщането на „обичайния заподозрян”, режисьора Брайън Сингър, което е символичен рестарт на приключението – реалният явно предстои, съдейки по финала на „Дни на отминалото бъдеще”. И в случая не говорим за рестарт поради грешка в системата или изчерпване на източника на вдъхновение, тъй като „Х-Мен 5” се справя все така добре със сагата за мутантите, както в съдържателно, така и във формално отношение. Събиране на персонажи от различни комикси не се налага, тъй като Х-мените са неизброими и поради движението напред-назад във времето никога не знаем на кого ще се натъкнем отново. А още по-забавно е откак част от персонажите си имат по двама изпълнители, в зависимост от епохата и така герой от настоящето може да се срещне с колега от миналото… Това е предпоставка за сериозно объркване, ако зрителят не „внимава в картинката” или ако творческият екип предозира с усложняването на конфликтите и мотивацията. Засега обаче всичко се развива обещаващо (с изключение на „Върколакът”, въпреки че Хю „Логан” Джакман е чудесен елемент от общия пейзаж) и не се забелязва спад във въображението. Следва продължение.
