„Холивудобългарин“, Владимир Тодоров, издателство „Колибри“, 2024 г.
Животът е като кутия бонбони – никога не знаеш какъв ще ти се падне, казваше Форест Гъмп. Подобна е историята на героя в книгата „Холивудобългарин. В страната на илюзиите“ от Владимир Тодоров. Кой е главният герой в книгата? Холивуд, анимацията, големите мечти, киното или късметът да бъдеш себе си? Днес сме в готовност да направим компромис с идеалите си заради успеха, защото добрата кариера е критерий за съдържание. „Холивудобългарин. В страната на илюзиите“ се появява тъкмо навреме – историите са разказани от първо лице и са истински, а не плод на развихрена фантазия.
Представете си, че сте изключително разсеян и неспособен да запаметявате според учителите – мойрите на образователната система са отсъдили, че няма да се откроите с велики дела. Пропуснахме да кажем: действието на тази история започва през годините на дивния соц. Представете си, че владеете онова прословуто техне, описано от древния Аристотел, и учите в Художествена гимназия. А сега превъртаме лентата и ето вече е 1990 г. – летите за Лондон и сте подписали договор с Universal Pictures. Не знаете, че работодател ви е Стивън Спилбърг. Скоро ще разберете, дори ще се снимате със Спилбърг, въпреки че са ви инструктирали – Спилбърг не е по снимките за спомен в работно време.
Така след първите 30–50 страници на „Холивудобългарин. В страната на илюзиите“ читателят, за когото режисьорите Стивън Спилбърг, Робърт Земекис, Крис Кълъмбъс, Роб Минкоф не звучат екзотично като медиана към хипотенуза в правоъгълен триъгълник, остава с впечатлението, че разказвачът е голям късметлия, щом работи с (за) тях.
Художник, аниматор, илюстратор, филмов режисьор – Владимир Тодоров разказва за хората, местата, за спецификата на всеки нов проект с ирония, дяволито ни намигва, сякаш иска да ни подскаже, че все още нищо не сме видели. И ето, след някой друг ред се появява актьорът Том Ханкс, който обича да черпи с кафе и когато се налага, учи колоритни български изрази. Книгата на Владимир Тодоров е своеобразен дневник на приключението да бъдеш себе си, защото животът му е потвърждение на идеята, че всяка крачка си заслужава усилието, дори и онази леко встрани от пътеката. Освен киното Владимир Тодоров е голям почитател на китарните рифове и особено на групи като „Клаш“, „Секс Пистълс“ – затова с голям интерес проследявам описанията на срещи с легендарни изпълнители. Този блясък на бунта, на шума, на трясъка на свободата да кажеш „здрасти“ на музиканти като Шиниъд О’Конър, Питър Гейбриъл, Стиви Уондър, Стивън Тейлър ме привлича, защото в поведението на Владимир Тодоров има лекота, има неподправен гаменски порив и палава закачка с имиджовото позициониране на автор. Владимир Тодоров е пънкар по дух и едновременно с това той е майстор, владее магията да създава, да фантазира, да си играе с въображението.
Дали героят обича да кара самолет, дали обича българските митници? При какви обстоятелства остава без личен багаж на летището – това пък е битова гатанка, палаво подскачаща между страниците. От тези приключения ще стане ясно, че нашият Гъливер от малката страна се оказва космически авантюрист, преодоляващ с усмивка шегите на съдбата. Любознателният читател ще открие и разковничето за радост от живота – да не се отказваме от мечтите си. Ако разгърнете книгата, ще ви се ококорят персонажите на „Полярен експрес“, „Хари Потър“, „Беоулф“, „Коледна песен“, Moon rock, човечето от „Трепет“, детето от „Мечтател“, герои от „Алиса“ – различни отговори на задачи, при повече късмет те остават във филма.
Холивудобългаринът Тодоров няма претенцията, че е писател. Той съзнава, че историите му не са от ранга на класическите произведения – стилът му е динамичен, закачлив, повествователен, но вглеждайки се в ситуациите, би било добре да си водим записки, ако мечтите ни са свързани с киното. За да успееш отвъд сенките на индивидуалното тесногръдие и ограниченост, с което се славим като кино гилдия, се изисква еманципиране, придобито в други пространства. Когато си надскочил географията на своите сънародници и си оцелял в страната на великаните, тогава създаването на нещо различно, забелязано и оценено е повече от личностно развитие. Ето защо е добре да се запомнят няколко мисли на автора за голямата машина Холувид: „Ако не си създател и притежател на интелектуална собственост, т.е. не си носител на правата на дадено произведение, а си само наеман от студиа или продукции единствено заради таланта и сръчността ти, си оставаш просто един добър занаятчия и няма да стигнеш кой знае колко далеч“. Отбелязвам с молив и следното мнение: „Шуробаджанащината не вирее добре в пазарни условия. За разлика от държавните субсидии, които позволяват промъкването между капките на непродаваеми и никому интересни проекти, пазарът не плаща стотинка за нещо, което не би могло да се осребри и да върне печалба“.
Днес Владимир Тодоров е все по-често в България. В столицата или пък в Созопол, където заедно с приятели като Чавдар Гюзелев и Самуел Финци записва видеа и се шегува с авторитетите, кулинарията, новата книга, опитвайки се да ни разсейва от разочарованията, да прогони тъгата или поне да ни покаже, че не е интересно, ако ти е лесно.
