Димитър Вацов, Силите на речта. Радикална прагматика, издателство „Изток-Запад“, 2021 г.
Новата книга на Димитър Вацов, Силите на речта. Радикална прагматика („Изток-Запад“, 2021), бих нарекъл концептуална енциклопедия на съвременната философия на езика. Енциклопедия, тъй като обемът на покрития, анализиран и оценен от нея материал във философия на езика е главозамайващ. На български език няма работа с подобен обхват, самата проблематика никой не развива систематично в целия регистър от течения. Но концептуална, тъй като дългият път през най-авторитетните автори и текстове в това поле е извървян в собствена перспектива, в развита собствена концепция за езика и езиковостта. Димитър Вацов нарича тази концепция радикална прагматика.
Радикалната прагматика заслужава това гранично име, поради факта, че авторът прави опит да радикализира до мислимия предел положения във философия на езика, които тръгват от традиционното схващане за езикова прагматика, преминават разнообразни варианти на концепции за всекидневния език, достигат до революцията на късния Витгенщайн, която променя схващанията за езика изглежда необратимо (въпреки опити на автори като Дъмет да защитят схващанията в традицията на Фреге). Оттам нататък, след Философски изследвания (недовършена, издадена през 1952 г., след смъртта на един от двамата най-влиятелни мислители на ХХ век) се открива трудно обозримо пространство за анализ, деструкция и реконструкция на схващания за езика в разпадналата се парадигма на сигнификацията, на дихотомията знак-значение, върху която е построен Трактатът на ранния Витгенщайн, може би книгата, след която няма какво повече да се каже в тази парадигматика. Радикалната прагматика на Димитър Вацов навлиза в това широко поле, уверено се разполага и разпорежда в него. Разпорежда се, но и подрежда и пре-подрежда разнообразие от концепции, последвали прагматическия обрат на Витгенщайн.
Аз виждам значителна част от книгата, не само в обема ѝ, но и в програмната ѝ същност, насочена към метафората, по-конкретно към разгадаване на метафората. Затова от разнообразните теми – индексичността, курс на речта и др. – ще отделя и маркирам само тази.
Авторът се присъединява към Доналд Дейвидсън и известната му статия от 1978 г. „Какво означават метафорите“. Дейвидсън проследява, макар в резюме, което оставя ред въпроси открити, традицията от Аристотел до наши дни, която по различни начини дефинира метафората като специфична езикова фигура. В най-ранното определение, в Поетика на Аристотел, се казва, че „Метафората е пренасяне на название от едно върху друго – или от род към вид, или от вид към род, или по аналогия“ (по новия превод на Георги Гочев). Определението не изяснява – това не е задача за Аристотел – механизма на пренасянето, а лансира качествено определение, отговарящо на въпроса „Какво е метафората?“. От него разбираме, че метафората е специфична фигура на речта. Подобни са метонимията, сравнението, синекдохата.
С формулирането на дефиниция както Аристотел, така и автори след него, та чак до наши дни, отделят метафората като специфична езикова структура, фигура, тип изказване. Макар при автори като Макс Блек, преди Дейвидсън, теорията за метафората да разширява обхвата си, тя остава теория за определен обект в езика. Дейвидсън отхвърля в студията си всички подобни опити като, от една страна, типологически идентични, отвъд вариациите между тях, от друга, като фантазиращи несъществуващ обект/фигура в езика. Основанието му се свежда до това, че онова, което наричаме традиционно, по силата на културна инерция метафора, не може да се отдели като специфична езикова фигура, тъй като не съобщава никакъв също типологически различим смисъл. А отделянето на метафората става и може да стане единствено на основата на това различие – тя се различава от други, възможни и описани фигури по това, че предава специфични значения. На свой ред тези значения, още според дефиницията от Поетика, могат да бъдат реконструирани и посочени, а не само интуитивно долавяни, тъй като ни е известен кодът на формиране на метафората – пренос.
Според моя прочит идеята на Дейвидсън за метафората е гранична и гранично деструктивна в едно-единствено отношение: метафора е начинът, по който работи езикът въобще; именно работи. Езикът постоянно, да използвам думите на Димитър Вацов и от други глави на книгата му, отваря временно замръзнали значения, динамизира ги, пренася ги и ги рекомбинира. И, тъй да се каже, така живее езикът. Този процес не може да бъде обхванат в специфична теория, защото специфичната теория изисква обект, т.е. степени на обективация на езика. Без това условие той или негови особени структури не могат да бъдат описвани, няма как да бъдат видени. Както и обратно, метафората става специфичен обект за изследователя, ако и когато езикът/езиковостта, частично и с условности дори, се обективират. Което и според автора е връщане към репрезентационизъм, тоест към доминация на представното мислене. А оттам и към елементи на метафизиката, в която представа и прагма (или битие) не се отделят. Така прави езикознанието – дори да е твърде авангардно, така прави литературната теория, която се развива в научна стилистика и според научни стандарти до структурализма; отвъд него обектите ѝ загубват обектното си качество и не могат да бъдат описвани. Това не е дефицит, а условие за научност, каквото например е структурното литературознание, то изисква и става възможно под допускане за стабилни релации, а задачата му е да ги опише.
Димитър Вацов следва Дейвидсън, но развива по собствен път типологическите разграничения, които дават възможност метафората да се открои и дефинира като особен езиков феномен (субституция, сравнение, елипса, синекдоха и т.н.). Но добавя към тезата на Дейвидсън своя резюмирана теза, която в хода на тази голяма студия се разгръща в редица, може би за него вторични тези. Тезата поставя метафората под условието на времето и има, ще го кажа вероятно в несъгласие с автора, тъй като подобна референция той не прави, известен хайдегериански нюанс. Той се състои в това, че времето е взето не като ритмична поредица от „сега“-та, а като аналог на екстатичното време и неговата триада, в която лежи темпоралността на събитието. Независимо дали така е замислена тезата отвъд Дейвидсън, или не, струва ми се, че моментът с екстатичното време е перспективен и си заслужава да се разработва по две причини: първо, макар да не приоритизира модуса на бъдещето, а по-скоро този настоящето, темпоралното определение дава възможност за свързване с други съществени части на цялата книга, главно индексикалната идея и голямата идея на книгата за радикална прагматика; второ, мисля че с време и динамика се дава възможно обяснение как метафорите замръзват и се привиждат като специфични фигури. Това е възможност да се реконструира онова, което според Дейвидсън и Димитър Вацов е хилядолетна твърда илюзия. Тя може да породи хиляди теории, които от днешна гледна точка могат да спорят за първо място по неубедителност.
Тази книга трябва да излезе извън България, мястото ѝ е в по-широка среда. Докато Димитър Вацов прави усилие за експорт на идеите си, бих предложил да обърне внимание на няколко израза – метафори в традиционен смисъл, които мисля се нуждаят от рационализация, може би декомпозиция и реконструкция:
Сили на езика. Силата е ранно- и класически-модерна онтична конструкция. След това преминава в Критиката на Кант като способност, функция и др. По-късно Хайдегер показва пътя за деструкция на понятието сила и реконструкцията му като трансценденция. Днес за сили не се говори така широко, както в ранните фази на модерността. Мисля, че става дума за проблематично понятие в съвременен контекст.
Демиургичност. Това също е широка метафора. Тя внушава раждане, пораждане, възникване в съгласие с метафорите за сила. Мисля, че се нуждае от допълнителна аналитика, която да помогне да се очертаят нейни структурни характеристики. Оставена така, или съвпада с прагматика изобщо, или остава неясна.
Други подобни изрази, които изглежда нямат специфични значения в книгата, но все пак повдигат въпроси какво се има предвид с тях – например изразът „късо съединение“, който аз харесвам, но той има неясна семантика.
Накрая ще кажа, че съм благодарен на Димитър Вацов за времето, прекарано с неговата книга.
Стефан Попов е професор по философия и социология в Нов български университет. Автор на книгите: Езикът на кухите фрази. Критика на политически метафори (НБУ, 2020), Декарт и математизацията на света („Алтера“, 2017), Атлантис: Дезинтеграция на политически тела („Обсидиан“, 2016), Obiectum Purum: Увод във феноменологията на Рене Декарт („Литературен вестник“, 2015), Публичен процес. Статии Том I и II („Сиела“, 2015), Витгенщайн: Аналитика на мистическото („Алтера“, 2008), NATO’s Global Mission in the 21st Century (Brussels: NATO, 2000), както и на книга за спорт – Модерна ски техника (НБУ, 2019).
На главната страница: Рене Магрит, „Криво огледало“, 1928 г.
