Съюзът на българските художници е една от най-големите професионални художествени организации в България. Обединява над 3000 художници и изкуствоведи в 17 секции, организира изложби, стопанисва някои от най-значимите изложбени пространства в страната. Само през 2026 г. към СБХ се присъединяват 95 нови членове. Тоест става дума за структура, която и днес продължава да расте. Това е добър повод да погледнем в историята на една съвременна институция, която днес лесно възприемаме като трайна и установена част от художествения живот.
Зад СБХ стои повече от век история на художествени дружества, обединения и преобразувания. Изкуствоведът д-р Пламен Петров я проследява подробно в публикуваната на сайта на СБХ хронология. Започва още след Освобождението и проследява постепенното възникване на различни художествени дружества, техните трансформации и промени в целите им. Сред тях си струва да бъдат отбелязани Дружество „Съвременно изкуство“ от 1903 г. и Дружеството на новите художници от 1931 г., към които ще се върнем по-късно.
След смяната на режима през 1944 г. различните художествени дружества са заменени от централизиран модел: през 1945 г. е създаден Съюзът на художниците в България, а през 1959 г. той приема името Съюз на българските художници. След 1989 г. моделът отново се променя и в началото на 90-те СБХ се пререгистрира като независимо професионално сдружение. В настоящия му устав защитата на професионалните интереси на членовете е сред основните цели, но присъства и по-широката задача „… да съдейства за развитието на българските изобразителни изкуства и изкуствознанието, както и за популяризирането им в страната и чужбина“.
Хронологията е ценна именно защото позволява тези промени да бъдат видени една след друга. В определени исторически моменти се променя средата, а с нея – организацията, езикът и задачите, които художниците си поставят.
Разказът стига до началото на 90-те години. И тъкмо затова има смисъл да бъде продължен със същия въпрос, който стои зад предишните промени: какво се случва с този модел, когато средата около него отново е различна?
Има обаче един важен детайл, който липсва в хронологията. Още в края на 80-те години се появява Клубът на младия художник, по-късно преименуван на Клуб на (вечно) младия художник. Около клуба се събират автори и практики, които търсят различен художествен език, а отношенията му със СБХ преминават през продължителни преговори и напрежения.
Още преди 1989 г. се вижда, че художествената среда започва да се променя с различно темпо от институцията. Важното е, че това напрежение възниква вътре в самия СБХ. До началото на 90-те клубът развива активна изложбена дейност и се превръща в една от средите, през които т.нар. „неконвенционални форми“ получават видимост.
Именно в този контекст през 1993 г. в СБХ е създадена Секция 13 – „Неконвенционални форми“. Появата ѝ показва необходимостта институционално да бъде намерено място за практики, които не се побират в утвърдените дотогава категории.
Над трийсет години по-късно обаче тази корекция се нуждае от ново определение. Заедно с изложбата „Обща постановка“ през 2025 г. е предложен нов статут на секцията, а в актуалното ѝ описание директно се признава, че „неконвенционалните форми“ трудно могат да бъдат отделени от останалото съвременно изкуство. Разграничението, което през 1993 г. е давало възможност да се назове новото, днес вече не работи по същия начин. То е достигнало собствената си граница. Получава се своеобразна корекция на корекцията: първо системата създава нова категория, а после новата категория се оказва недостатъчна за реалността, която трябва да описва. Две последователни напрежения в класификацията.
Ако продължим условно тази линия, следващият въпрос изглежда почти очевиден: как би изглеждала следващата институционална актуализация на СБХ? Ако през 93-та е добавена нова секция в опит системата да поеме онова, което вече не се побира в съществуващите категории, каква би била следващата секция? Как бихме подредили художественото поле днес и какво изобщо би трябвало да побере една нова секция?
Но може би въпросът се оказва погрешно зададен. Секция 13 решава проблем, наследен от старата система, но наследява и самата ѝ логика – необходимостта различните художествени практики да бъдат назовани и разпределени в секции. Сега собственото ѝ предефиниране показва колко трудно е това разграничение да бъде поддържано. И тук започва да личи една наследствена обремененост: самият секционен принцип сякаш продължава да носи представата, че художественото поле може да бъде разпределено в устойчиви категории.
Но дали изобщо трябва да очакваме от секциите да описват художественото поле? Секциите могат да продължат да имат полезна административна и професионална функция, без да претендират, че представляват адекватна категоризация на съвременното изкуство. Ако приемем това, въпросът се измества. По-интересно от начина, по който художниците са организирани вътре в СБХ, става как самото СБХ се определя спрямо художествената среда извън него.
Това ни връща към хронологията. В старите художествени дружества има нещо по-интересно от начина, по който са били устроени: те формулират конкретна задача към своето настояще. Казват ясно какво искат да променят в художествената среда.
Дружество „Съвременно изкуство“ от 1903 г. си поставя за цел „Да сдружава работниците от разните области на изкуството […] писателите и любителите на съвременното изкуство, като разширява същевременно познанията им по това изкуство. Да прокара и популяризира в България съвременното изкуство. Да проучи зачатъците на българското национално изкуство и да ги използва в съвременен смисъл“.
Дружеството на „Новите художници“ от 1931 г. отива още по-далеч. „Дружество на новите отстоява провеждането и налагането на съвременен естетически вкус всред интелигенцията и широкия кръг на обществото, за да може по-лесно да се дешифрират работите на новите художници и да се заживее по-близо до техните копнежи“.
Секция 13 не повтаря директно тези идеи, но доразвива същата логика. Изследване и експеримент, работа по границите на художественото, разширяване на територията на изкуството, критичен дискомфорт, нови контактни зони – това е опит да се формулира не само какви художници принадлежат към една група, а и каква задача тя си поставя спрямо настоящето.
Същият въпрос може да бъде зададен и към самия СБХ. След като обществената функция на СБХ вече не се задава централно, както в държавно организирания модел преди 1989 г., как и къде институцията я формулира самостоятелно? Има ли достатъчно ясно артикулирана отговорност към обществото, която да надхвърля представителството и професионалната подкрепа на собствените ѝ членове?
Въпросът не е случаен. Днес СБХ се самофинансира и не е публична институция в административния смисъл. В същото време управлява инфраструктура и ресурс с исторически обществен мащаб, изграждани в продължение на десетилетия в рамките на държавната културна система. Това е наследство, създавано за художествен живот с публично значение. То не налага отвън конкретна обществена мисия, но прави въпроса за нея напълно основателен.
Така Секция 26 се оказва не продължение на досегашната структура, а покана за
институционална актуализация. Днес Съюзът отдавна не е единствената институция, която формира художествения живот в България. Затова въпросът вече не е как да побере цялото художествено поле, а как самият той определя мястото си в него и каква обществена роля иска да има днес.
