Мемоарно
С поета Александър Геров ме свърза, мисля, в края на 1973 г. моята леля, която беше психиатър. Причината да го познава, която няма нужда да премълчавам, защото сам поетът не го криеше – бе написал дори повест, всъщност документална, макар с фикционален „аз-герой“ – беше, че в предишни години той бе страдал от нелеко психическо заболяване.
За по-младите и слабо запознати с новата ни литература ще кажа, че Геров принадлежеше към едно поколение поети, които, макар в ранната си младост (преди Девети) да са били „леви“ (и дори „комунисти“), скоро след 1944 г. почти до един се отчуждават от „победоносната“ си партия, а някои от тях биват дори стигматизирани от соц-литературната критика. Без да мога да изредя днес всички принадлежали на тази генерация, ще кажа, че най-ярките лица от нея са например Валери Петров, Радой Ралин, Иван Пейчев. Всички те (изключение сред тях прави само поелият по „ченгеджийски“ път Богомил Райнов) бяха престанали да пишат „пламтящо-ентусиазмична“ поезия и се бяха превърнали в неформалните „ментори“ на споменатите и в предишния ми текст „тихи поети“. А Радой Ралин направо бе станал „градска легенда“ със своята само отчасти публикувана, но разпространяваща се от уста на уста унищожителна за „партийците“ сатира. Сред тях Александър Геров (може би и поради заболяването му) бе най-подчертано алиениран, което лично мен и допълнително ме привличаше. По онова време той живееше със съпругата си в една стара и изключително уютна къща с малък двор на улица „Цветна градина“ в квартал „Лозенец“. Интересно е, че преди година-две, гостувайки в едно от днешните неказионни телевизионни студия, аз видях буквално в съседство тази позната ми от онези години къща – превърнала се в същинска руина, с ръждясала ограда и буренясало дворче.
Всъщност моите гостувания при Александър Геров съвпаднаха с постепенното ми отчуждаване от средношколското списание „Родна реч“, където – както ми бе дадено да разбера – нямаше как да публикуват моите все по-„песимистични“ (както ги определяха) стихотворения. Тъкмо това обаче особено засилваше моя интерес към този така подчертано алиениран от официалната „пламтяща литература“ творец. Исках да разбера как той се отнася към моите мрачно-метафизични поетически опити, към моя обявен за дълбоко „неестествен за млад човек песимизъм“, и затова му носех най-вече такива свои стихотворения.
Първото, с което ме спечели той – изглеждащ ми много възрастен, а бил тогава на 55–56 години – бе това, че изобщо не се отнасяше към мен като юноша лаик. Сядахме един срещу друг, той запалваше цигара (а след това продължаваше да ги пали една след друга) и се задълбочаваше в моите написани на пишеща машина стихотворения. Четеше ги дълго, сериозно и мълчаливо и след това без никаква следа от снизхождение ги коментираше. Всъщност не бе многословен в коментирането, а в нещо друго, което тогава буквално ме поразяваше. Там е работата, че моите стихотворни опити обикновено бяха дълги – често от страница, страница и нещо. И ето: след като ги прочиташе – два, три, дори понякога четири пъти – той пак така мълчаливо взимаше молива и… зачертаваше повечето от редовете на листа, след което се обръщаше към мен и решително ми заявяваше за оставеното: „Ето това е стихотворението! Виж!“ Аз прочитах онова, което бе оставил незачертано, и действително „виждах“ – да, тези пет-шест реда бяха „стихотворението“, другото бе брътвеж. Така, по един деликатен начин, аз бях научаван, че в същинската поезия толкова важни, колкото думите, са… мълчанията между тях, незримите многоточия, а често един единствен куплет е онова, което и реализира стихотворението. По-късно си дадох сметка, че тъкмо по онова време – в своето късно творчество – самият Александър Геров бе станал „минималист“ и неговата, както я наричаха, „философска поезия“ се бе свила до дву- или тристишия.
Разбира се, най-важното, което исках да разбера от него, бе как приема той моите все по-често връщани ми от „Родна реч“, тъй наречени „песимистични“ стихотворения. И да, в началото на нашите срещи дори се учудвах, че този техен „песимизъм“, изтъкван от редакторите в списанието, изобщо, изобщо не му правеше впечатление. Той зачертаваше, както казах, по две трети или дори по три четвърти от текста, коментираше определени стихове или поанти, но „мрачният“, „метафизико-катастрофичен“ тон в тях ни най-малко не го впечатляваше. Тъкмо това ме накара при едно от посещенията ми да споделя с него, че в „Родна реч“ са започнали да ми повтарят, че да пиша „песимистични“ стихотворения е „неестествено за един млад човек“. И ето – макар да изглеждаше по-скоро кротко алиениран – Александър Геров, спомням си, направо се „взриви“: „Идиоти! – почти извика той. – Че кога е по-естествено да си мрачен и песимистичен, ако не когато си млад! Като остарееш, и да не си оптимистичен, вече се страхуваш да бъдеш мрачен и даже започваш да се стараеш да не си го позволяваш. Пиши, както ти идва отвътре, и въобще не им обръщай внимание на тези глупаци.“
Ще добавя, че това „избухване“ на Александър Геров, макар наистина да бе инцидентно, беше в определено съзвучие с въобще неприкриваното му презрение към повечето тогавашни „светила“ на поетическия „соцреализъм“. И да – то бе именно презрение, алиенирано презрение, а не конфликтуване с тях. За него те практически не съществуваха. Споменаването на имената им в нашите разговори бе съпровождано с презрително свиване на устни или кратка иронична усмивка. В предишния си текст казах, че много неща за така вълнуващата ме в ония години фигура на Александър Вутимски аз научих именно от Александър Геров. Той без никакво смущение признаваше, че „от всички нас тогава Сашо беше несравнимо по-талантлив“ и дори „че ние всички му подражавахме в стиховете си. Виж например – последва презрително свиване на устни – ранните стихотворения на Богомил Райнов, та ако щеш и някои от моите“.
Толкова за моето тогавашно общуване с поета Александър Геров. Другата фигура от литературния свят, с която се сближих – споменах го и в предишния си мемоарен текст – бе Георги Черняков, който водеше литературния семинар на поетите в Студентския дом и който от един момент – в самия край на гимназиалното ми образование – започна да провежда подобни семинари и с учениците сътрудници на „Родна реч“. На тези тъй наречени „семинари“, както казах, аз най-сетне се запознах с някои от връстниците ми, чиито публикации четях от страниците на списанието, но решаващите ми срещи дойдоха малко по-късно.
Интересно бе, че Георги Черняков се заинтересува именно от мен и не просто особено много и отделно от останалите се занимаваше с моите поетически опити, но настоя да ме заведе и запознае с определени студенти от другия му семинар – в Студентския дом. Дори надълго и нашироко разсъждаваше с кого от тях моята „поезия“ била „най-съзвучна“ и с кого значи непременно трябва да ме свърже. Забавно е да кажа, че като „най-близък“ до мен Черняков определяше студента… Цочо Бояджиев, т.е. този, когото четири години по-късно срещнах отново като асистент по антична и средновековна философия във Философския факултет, където, вече окончателно престанал да бъда „поет“, аз започнах да уча философия и с когото по-късно формирахме ядрото на философската медиевистика, а и „прочулото се“ Философско каре. Изглежда обаче контактите ми с тогавашния поет Цочо Бояджиев са били доста бегли, защото той май едва си спомняше за мен, когато като първокурсник му ги припомних, още повече че в Студентския дом за мен най-вълнуващи бяха срещите с една млада поетеса, която помнех от страниците на „Родна реч“ (май бе завършила гимназия година преди мен) и в която тутакси… страшно се влюбих. Ще трябва тук за пръв път да призная, че в онези гимназиални години аз бях изключително „влюбчив“ юноша, което днес ми се вижда смехотворно, защото се влюбвах в различни девойки буквално през седмица-две. Бог да прости С. Н. от Пловдив, онова очарователно тогавашно момиче, в което, както много по-късно научих, всъщност… са били влюбени практически всички от студентския семинар.
Истински същественият за мен плод от тогавашните – и ученически, и студентски – литературни семинари обаче бе – споменах го и в предишния текст –вече персонално приятелската и до голяма степен инициирана от мен група, която от късната пролет на 1974 година, та до самото ми „прибиране“ в казармата същата есен започнах да събирам у дома. Спомням си, че през ония дни разочарованието ми от институционалните (и от комсомола, разбира се, организирани) форми на младежко-поетически „общества“ бе достигнало същински предел. Вече ясно си давах сметка, че всички те по същество се опитват да ни интегрират в „каноните“ на „социалистическото изкуство“ и да ни „подхлъзнат“ към едно състезание за бъдещо кариерно „реализиране“ в „официалната литература“ с цената, разбира се, на демонстрирането на „вярност и послушание“ към йерархично подредените писателски авторитети. След „Родна реч“ трябваше да се мотивираме да потърсим достъп до младежко-литературния вестник „Пулс“, сетне до литературното списание „Пламък“, а в тях се влизаше с цената на още по-големи естетически компромиси и приобщаване към догматите на „социалистическия реализъм“.
Всъщност за мен „чашата преля“ на един тъй наречен годишен семинар на сътрудниците на „Родна реч“, на който „поучителни“ речи към нас, „младите творци“, произнасяха „изтъкнати писатели и критици“. Към един от тях – мастит литературовед – аз с цялата си наивност отправих молба да ни каже нещо повече за поезията на Александър Вутимски, а и да ни обясни защо толкова години за нея не сме знаели нищо. И ето – смръщил чело, маститият литератор заяви пред всички ни, че „измежду останалите поети от своето поколение Вутимски съвсем не е особено открояващ се“. Освен това – втренчи се той в мен и с лека „подхилка“ каза – „беше – тогава всички го знаехме – хомосексуален“.
Не мога вече да си спомня как формирахме групичката, с която решихме да се събираме и да четем вече напълно неформално своите „произведения“. Днес си давам сметка, че тя не е била особено грижливо подбрана и не е била тъкмо от същински съмишленици. В нея освен мен бе синът на един от „значителните поети“ на соца, който обаче ми импонираше с това, че макар стихотворенията му да не бяха особено добри, се държеше по-скоро като „хулиганче“, а това ми харесваше. Сетне – имаше едно момче, което в „Родна реч“ пишеше не стихотворения, а разкази, бе родом от дълбоката провинция и с него останахме приятели дори до първите ми години в университета (учеше в току-що създадената тогава специалност социология). Едно момиче, с което се бях сприятелил на семинарите на Черняков, и… М. Н.. Няма да изпиша името ѝ, макар то да е на известна днес академична фигура, защото личното ми отношение към нея в онова време бе съвсем различно от това към останалите членове на „групата“. Там е работата, че много скоро, след като започнахме да се събираме у дома, аз страшно силно… се влюбих в нея и любовта ми бе несравнимо по-дълбока и „сърдоболна“ от всички дотогавашни мои инфантилни влюбвания. Ще кажа, че тъкмо тази моя тогавашна любов даде последния тласък на моето младежко-поетическо вдъхновение, което после (и след двете години в казармата, за които ще разказвам по-нататък) напълно угасна, трансформирайки се обаче още оттогава в задълбочаване във философията (а по-сетне и в богословието), с които се занимавам и до днес.
Като казвам, че любовта ми към М. Н. била дълбоко сърдоболна, няма да скрия, че в нея също имаше нещо смешно. Както днес си давам сметка, в ония дни аз все още съм бил безнадеждно „задръстен“ юноша (дали и всички не бяхме тогава такива?) и поради това, макар че останалите от групата бяха добре осведомени за моите чувства, самата М. Н. (май)… не подозираше за тях. Да, не подозираше, защото много скоро аз започнах да излизам с нея, да ѝ ходя на гости, да си общувам с нея и извън нашите ежеседмични сбирки, но така и не посмях да ѝ призная любовта си. Практически всички – вече абсолютно „непубликуваеми“ – мои мрачно-метафизични стихотворения бяха посветени на нея и когато ги четях пред групата у нас, другите се забавляваха да гадаят дали в някакъв момент тя няма да усети това (на което пък аз страшно се надявах).
Онова, което от днешна гледна точка ме удивлява – но което е в пълно съзвучие с обясняваното и в предишните ми мемоарни текстове (почти) клетвено самовъзложено алиенантство – е, че в същото това време, в което буквално целият ми живот е бил обзет от моята „трагична любов“, аз е трябвало най-сетне да завърша… средното си образование. Ще открия на читателите, че за мнозина около мен (и разбира се най-вече за горките ми родители) това последното бе и страшно наложително, и даже съпроводено с надежди за окончателното ми реализиране като „поет“. Там е работата, че както самият Георги Черняков, така и други познати ми литератори бяха започнали да ме „навиват“ да кандидатствам в тъй наречения литературен институт „Максим Горки“ в Москва, в който, събрани от целия „социалистически лагер“, се „произвеждаха“ истинските „професионални поети и писатели“ нямащи как – поради „вечната дружба“ с „големия съветски брат“ – да не бъдат приети после като такива и в „родината“. Георги Черняков дори ми обещаваше протекции, за да замина в Москва. И ето: вместо това аз до такава степен бях зарязал училището, до такава степен се бях предал на „фаталната си любов“ и на (да, инфантилната си) самоидентификация като „прокълнат поет“, че в края на последната година от гимназията бях оставен на… три поправителни изпита, което означаваше, че изобщо не мога да се дипломирам в началото на лятото, а следователно – доколкото третия можех да взема едва през септември – не бих могъл да кандидатствам за университет, преди да ме прибират в казармата.
Какво да кажа? Благодарен съм Богу за това – наистина промислително дадено ми тогавашно „калпазанство“, за инфантилната ми любов, без които днес най-вероятно нямаше да съм това, което съм. Защото освен това, вглеждайки се в един съхранен оттогава мой „дневник“, виждам, че в тия месеци (в които родителите ми най-вероятно са били страшно огорчени от мен, а и почти отчаяни за моето бъдеще) аз постепенно съм започвал наред с любовните си терзания и… да философствам, да се докосвам в дълбините на душата си до една вече абсолютно чужда на предписаните ми „жизнерадост и дръзновение“ метафизическа пустота, която тогава ме е изпълвала с депресивна печал, но за която години по-късно от четенето на „Изповедите“ на блажени Августин разбрах, че всъщност е парадоксалното преддверие към… религиозната вяра. Защото в тази безгранична пустота, в която се бях зареял, всичко – както ми казваше и блажени Августин – вече не просто поглъща, но и сочи: „Не ние сме, не ние сме – търси по-нагоре от нас“. И това все по-нагоре, все по-нагоре, все по-ясно свидетелстваше и на моята душа, че постоянното ненамиране на край, на смисъл, на утеха сочи към… отвъдното, към истински пределното алиениране от „чужбината“, в която се бях родил и което изведнъж се оказа… завръщането в истинската духовна родина.
Да, в ония месеци аз – виждам го – съм изпълвал своя младежки „дневник“ с все по-дълбок, но вече парадоксален „песимизъм“, отдалечаващ ме промислително от всякакви бъдещи „литературни успехи“. На датата 10.09.1974 г. в „дневника“ си лаконично съм записал: „Взех изпита по физика (т.е. третия поправителен изпит). Имам средно образование“. След което съм добавил: „Какво от това“. Подир което, на 16.09., съм заминал заедно с моя гимназиален приятел Ц. за Нова Загора, за да видя (непременно), преди да ме вземат в казармата, „любимата М.“, а на 22.09. – днес си давам сметка – само седмица преди да се озова в този изправил се на хоризонта ми казармен затвор – вместо поне малко да съм притеснен от това съм написал… следния кратък „метафизически трактат“:
„Бяхме в селото на Ц. И аз почувствах там как човек умира в света. Усетих го, когато лежах на тревата нощем и гледах небето. То беше цялото в звезди – големи, хиляди звезди. Пееха щурци и всички неща бяха тихи и тържествени. Далеч над нас, над земята, беше космосът. Лежах, дишах и разбирах, че съм едно леко атомче, едно телце, в което са вложени някакви нищожни сили. И тези сили могат да ми бъдат отнети винаги тъй лесно, без това да има някакво значение; че животът ми е просто едно дишане, което в следващия миг може да е вън от мен и аз да стана някаква мъртва частичка от това небе – безкрайно, звездно, пусто. Смъртта не ми се видя страшна. В нея просто преставаш да съществуваш. Атомчето ти се разпада и край. Вселената те пренебрегва и толкова. Колко нищожни твари сме ние, хората, и нашата планета Земя! Та тя дори не е една материална точка, тя е нищо. Тя спокойно може да се пренебрегне в сравнение с една галактика например. А тази галактика – нима тя е въобще нещо в сравнение с безкрайността? Да, безкрайността е една безкрайна върволица от неща и същевременно тяхното безкрайно отрицание. В безкрайността има неща – по-големи, още по-големи, грамадни, и в същото време няма нищо по-голямо от самата нея. А пък самата тя не е нито голяма, нито силна, тя е просто безкрайност. В безкрайността има само безкрайност и тя отрича всичко.“
Блажена юношеска наивност, с която тогава – под онова небе и без да го подозирам – съм се разделял! Блажен оня заклеймяван мой „песимизъм“, който ме е спасил от това да се поддам на внушенията на червената Горгона Медуза!
Само седмица подир написването на този наивен „метафизически трактат“ за мен започна един нов и съвсем различен, страшно суров етап от живота ми, за който – в други, по-сетнешни мемоарни колонки.
