Митологиите, които красят тоталитарното ни минало, са всеобхватни и необятни – те включват във фантасмагориите си всички епохи и възрасти. И близкото, и далечното ни историческо минало, и необозримото ни бъдеще, и всички сектори на националното ни битие, и собствената ни физическа възраст дори бяха белязани от присъщата на всяка обществено-политическа митология манипулативност. А тази манипулативност не е случайна – тя се корени в органиката на тоталитаризма, в ненаситната суетност, в тщеславието и грандоманията, в неутолимата жажда за величие на Партията ръководителка.
Славолюбието на тоталитарната партия бе денонощно обслужвано от партийната идеологическа пропаганда, а идеологическа пропаганда е равнозначно на идеологизирана лъжа. Лъжа както за миналото, така и за настоящето, лъжа и за предстоящето, препоръчвано от отдел „Агитация и пропаганда” като светло комунистическо бъдеще. Едно имагинерно бъдеще, което ни спохождаше и придружаваше от най-ранна възраст, едно бъдеще, с което всички ние бяхме едва ли не закърмени и чийто фалшив блясък имаше декоративното предназначение да прикрие реалните недъзи на битието, да оневини и възвеличае мракобесието, в което тънехме до отчаяние.
Не, не преувеличавам ни най-малко. Детските ни градини, пък дори и забавачниците ни бяха декорирани не с пъстри изображения на Мечо Пух, на Ян Бибиян и на Малкия принц, а с портрети на родни и съветски партийни вождове. Което ще рече, че и тези иначе високопоставени до недостижимост държавни люде вземаха, макар и задочно, участие в нашето възпитание. И нещо много повече от това – тези малограмотни, алчни и зли номенклатурчици бяха провъзгласени за наши пътепоказатели и пътеводители, за наши извечни ориентири в общественото време и в общественото пространство. Неслучайно и Георги Димитров бе обозначен като вожд и учител на целия български народ, като вождове и учители бяха обозначени и неговите наследници. Сталин пък бе официално провъзгласен за баща на народите – ни повече, ни по-малко.
Тези съветски и родни величия биваха обезсмъртявани още приживе – техните портрети ни гледаха изпитателно от стената, техните произведения пълнеха училищните библиотеки и обществените читални, нискочелите им образи триумфираха в едрогабаритни пана и портрети по всички първомайски и деветосептемврийски манифестации, чрез тях Партията ръководителка крепеше и укрепваше ръководната си роля над цял един народ. Въплътен в техните малограмотни личности, демонът на комунизма витаеше както над цели народи, така и над всеки от нас самите поотделно – под диктата на класни, на дружинни и отрядни ръководителки чрез конгресни и пленумни цитати и цитатници тези плашещи ни със суровата си строгост и с ведомствената си високопоставеност апаратчици участваха в целия учебно-възпитателен процес. При това участваха не само чрез споменатите цитати и цитатници, конгреси, пленуми и програми, не само теоретически участваха – участваха и практически чрез партийно-политическите учебни години, чрез лагер-школите, чрез всеобхватната кръжочна дейност, чрез манифестации, чрез общонационални художествени самодейности, чрез ленински съботници, чрез тържества и тържествени вечерни и сутрешни проверки, на които кънтяха имената на падналите за – както ни уверяваха – свободата на народа герои, чрез пионерски и комсомолски събори, чрез военизираните ни летни игри дори.
Цялата тази дейност, цялата общонародна масовка имаше една непровъзгласена, една скрита, но неотклонно преследвана цел: да пресъздаде и преиначи, да пренапише и фалшифицира и настояще, и минало, и свят, и родина така, че водещата национална и интернационална роля на БКП и КПСС в общочовешката еволюция да блесне в цялото си величие – колкото и измамно да бе то.
А че бе измамно, не ще и дума. Защото миналото на БКП бе терористично – терористично бе и настоящето ѝ. Подобно на КПСС, още през родоначалните болшевишки времена и БКП бе не цивилизована, демократична партия, която съблюдава човешките права и гражданските свободи и воюва за тяхното легитимиране, а организация, която проповядва и практикува класово-партийна ненавист и класово-партийно насилие, сбирщина самозванци, която цели насилствено обсебване на държавната власт и нейното насилствено упражняване. Сиреч сбирщина, която потъпка всяко другомислие и която хвърли народа ни в едно невиждано в цялата ни хилядолетна национална история мракобесие.
Мракобесие, което партийната пропаганда препоръчваше като върховна добродетел. А пропаганда се прави, както отчете още в началото на кариерата си самопровъзгласилият се за германски болшевик Гьобелс, с лъжа – не с истина. С лъжа пропагандираше Гьобелс националсоциализма, с лъжа пропагандираха неговите комунистически съветски и български приемници реалния социализъм. Една колосална обществено-политическа лъжа, пред чиято отрова най-беззащитни се оказахме ние, подрастващите. Така ние повярвахме, че Съветският съюз е не наш поробител, а наш освободител, че марксистко-ленинската доктрина е не инструкция по обезправяване и мракобесие, а стратегия и тактика на мира и прогреса – духовен и материален. Както в блестящата поема „Репетиция за парад” на Стефан Цанев цял един държавен апарат, партийни функционери от първата фаланга, ни убеждаваше, че всички ние, милионите жители на необятната съветска империя, сме не роби, а фаворити на мирозданието, физически носители на общочовешкия прогрес, щастливци и избраници на съдбата, които имат неимоверното щастие да живеят в най-добрия от световете, въдворен, охраняван и обезпечаван от меча и щита на Партията ръководителка – вездесъщата и неумолима Държавна сигурност.
Така се манипулира и деформира обществено съзнание, така се трови мирогледа на цели поколения, така – дума по дума, легенда след легенда, конспирация след конспирация, измама след измама – се изгражда стратегията и на националсоциалистическото, и на социалистическото; и на родното, и на международното, и на всенародното зло.
И когато днес ветерани от старата комунистическа гвардия леят горещи сълзи по тоталитарното ни минало, когато жалят със садомазохистична жал за добрите стари времена, които, видите ли, са били местожителство на най-щастливото, на най-безгрижното ни и радостно детство, аз бързам да вляза в ролята на историческия свидетел, който по възрастови причини вече съм, и да уточня: ние бяхме деца без детство – детството ни бе до последната искрица вълнение отнето от нас, одържавено, употребено и злоупотребено политически, идеологизирано, доктринирано и вкарано в услуга на лъжата и злото. Едно зло, което днес неокомунизмът стъпка по стъпка възражда пред очите ни. И едно зло, което чака в засада своя пореден исторически шанс да възроди онова мракобесие, което ние наивно считаме за погребано завинаги…
А за технологията, с която абсолютизмът обработваше детското ни съзнание, за инструментите и прийомите, с които властта ни доктринираше и зомбираше, ще поразсъждаваме в следващото мемоарно есе.
