„Киното не е пасивно потребление, а активно, включващо преживяване и съпреживяване. Може би бъдещето на киното е неговото минало.“ Разговор с Христо Христозов, селекционер на „Киномания“
Във време на разнородни кризи, има ли според теб приливи и отливи от киното и в какво се изразяват те?
Ако гледаме бокс офисите, все още формално индустрията не е достигнала нивата от 2019 г., макар да е много близо, което показва, че все пак се е възстановила. Глобалният бокс офис за 2025 г. е близо 34 млрд. долара срещу 42 млрд. преди пандемията. В Европа съотношението е подобно. По-интересното е как публиката гледа кино, как възприема филмите, какво я интересува. Това естествено вълнение, което беше свързано с премиерата, с гледането на филми на голям екран – някогашното нетърпеливо очакване на хората, драстично намалява.
Друг любопитен процес, който не е само локален, е завръщането към класиките. Да, може би съвременното кино не произвежда шедьоври. Може да се съгласим, че е така. Няма толкова филми, които да помниш и да мислиш след това с месеци. Рядко се случва. За мен последният такъв беше „Анатомия на едно падане“. И може би сега – „Хамнет“. Тъй като няма такива филми, хората ги търсят назад във времето. И глобално в момента класиките се връщат към нов живот. Старите филми, снимани някога на аналогови носители, вече са дигитализирани, което ги прави лесни за показ. Навсякъде в Европа класиките са хитове. Включително можем да го видим тук, в София, в Дома на киното, в „Одеон“, във „Влайкова“, класиките са едни от най-гледаните заглавия.
Класиките предполагат някакъв дух и сега наблюдаваме проява на интерес към този дух от по-млади поколения… Какво е обяснението за това от съдържателна гледна точка?
Точно заради този непреходен дух – публиката сякаш има романтично влечение към съпреживяване на голям екран на истински вълнуващи истории. Такива, които може би са правени с повече сърце, с повече енергия. Ако погледнем резултатите в Дома на киното за 2025 г. например, ще видим, че класиките са може би най-доходоносните заглавия в рамките на програмата. Разбира се, заслугата за това е предимно на It’s Alive – Филмови класики, едни младежи, начело със Стефан Димов, които следят за поводи, годишнини от премиери или годишнини на автори, нови дигитализации и осигуряват правата им за показ.
В днешно време има криза на авторитетите, това е повече от ясно. И когато обявиш имена от последните 50–100 години, които са вече утвърдени, авторитетът им е безапелационен, хората отиват и гледат кино. Кои са съвременните авторитети в киното? Кои са тези режисьори или актьори, които безспорно обединяват публиката?
Доколко успехът сред зрителите на един филм зависи от разпространителите, от продуцентите?
Умната кампания, подходящият момент тя да бъде направена, добрата финансова подплатеност, ползването на инфлуенсъри, естествено, много променят нещата. Същевременно в последните години филми с Лейди Гага се издъниха. Последният филм със Скалата беше бокс офис провал. Последният филм на Спайк Лий с Дензъл Уошингтън, също със заявка за успех, беше пълен провал – единственият филм, за който А24 официално не публикуват бокс офисите. Това е нечувано.
Тимъти Шаламе, между другото, е една от най-големите звезди в съвременното кино. Такива диви аплодисменти и крясъци, каквито съм виждал за него на фестивала във Венеция, не е получавал никой друг. От 15 до 75-годишни жени и мъже истерясват по него. Но ето че и филмът с Тимъти за Боб Дилън миналата година се провали. Въпреки че сам по себе си не е никак лош. Нямам обяснение защо този филм се провали. Може би зрителските вкусове се определят от алгоритми, които ние тепърва ще трябва да разберем.
Какъв е пътят до зрителя, който няма възможност да гледа кино на голям екран и да открива филми, с които да се свързва?
Мисля, че този път го проправяме с „Киномания“. Моята мисия от години е да се опитвам да показвам как чрез киното можем да разберем по-добре себе си и живота, т.е. да се огледаме и да се учим от киното. Когато хората разпознаят автентичната история, разпознаят себе си в нея, те непременно се свързват с филма – било то за забавление, терапевтично или опознавателно, като интелектуално преживяване. Така че добрите филми винаги намират своите зрители.
„Киномания“ тази година имаше рекорден зрителски интерес. Това се дължи на факта, че филмите, които бяхме селектирали, действително са най-чаканите заглавия, може би и най-качествените. Има глад за хубаво кино. Така че съм повече оптимист.
Въпросът е как да разширим публиката за кино?
За мен тук има два казуса. Единият са хората, които някога гледаха много кино и с времето все повече гледат филми вкъщи, стриймват или ги изтеглят. Най-простото решение тук – и в България, и в световен мащаб, е превръщането на ходенето на кино в събитие – със специални срещи, дискусии, партита, изненади, организиране на тематични вечери, фестивали.
Другият казус са тези, които никога не са гледали кино. Те са много интересни, как така им се е стекъл животът, че киното не ги е привлякло (вероятно това трябва да разберем). Моето лично усещане е, че сред възрастните много хора не ходят, защото се задоволяват с гледане на телевизия. Но добрата новина е, че младите ходят на кино – това е видимо от стабилните бокс офиси на по-комерсиалните филми. Тези, които никога не са ходили на кино, са по-скоро изключение.
Смяташ ли, че душевната леност е характеристика на днешния човек, която отделя много потенциални зрители от киносалона?
Невротичността на живота не предполага да седнем спокойно пред големия екран и да се насладим на преживяването. Да отидеш в киносалон, особено когато филмите са два часа и повече, означава, че ти трябва да предвидиш време, в което на спокойствие да стигнеш дотам, да се отпуснеш, да насочиш изцяло сетивата си и да гледаш. Хората много често нямат този лукс. Не знам дали защото зле управляват времето си, или просто защото от нас се изисква да вършим много неща. Хората губят тази култура: „Сядам, отпускам се и съзерцавам“ – дали ще е кино, природа, или друго. По-лесно е вкъщи, докато вечерям, да гледам нещо, пускам, спирам, проверявам си телефона междувременно… Статистиката сочи, че хората днес прекарват средно по няколко часа дневно онлайн, като социалните мрежи и гледането на кратки видеа заемат значителна част от това време. Така времето, отделяно за скролване, потенциално може да изяде времето за други дейности, сред които и ходенето на кино.
Ходенето на кино винаги се подразбира като социално преживяване – да си с приятели и близки, сякаш да отидеш сам на кино е голям проблем. Какви са наблюденията ти по този въпрос?
Специално в България ти и на ресторант не можеш да отидеш сам. Не знам защо. Аз много обичам и на ресторант да отида сам, и на кафе, и на кино, и на театър. Истината е, че много често чувам това оправдание от хората: „С кого да отида?“. Може би това поведение е свързано с генералното чувство на самота. Сякаш хората предпочитат да правят всичко друго, но не и нещо, което допълнително задълбочава усещането им, че са сами сред други хора. Защото вероятно това усещане за самота, за изолация, за отчуждение е толкова доминиращо, че ако трябва да направят още една крачка в тази посока, става вече непоносимо.
А би трябвало да е обратното – именно когато се чувстваш самотен, ходенето на кино може да те разсее.
За мен е така, а за щастие и за някои от най-лоялните ни зрители.
Какви са основните предимства на фестивалите пред редовите прожекции?
Най-голямата ни роля в глобален мащаб е, че фестивалите са платформа за лансиране на филми – първата спирка в киноразпространението и кинопоказа. Естествено е филмът да има премиера на фестивал, защото там се чува за него, говори се за него, пише се за него и после вече тръгва към широката публика. Другото важно е, че фестивалът поставя филмите в контекст и когато зрителят гледа една селекция, може да сравнява, да мисли за връзки. Едно е да гледаш норвежки филм, съвсем друго е цяла скандинавска селекция, която представя тенденции. Ако един филм не разбираш или не харесваш, гледаш втори, трети и това ти помага да се върнеш и да преосмислиш, да разбереш първия – това е страхотно.
Освен това, фестивалът е среща, хората отиват и заедно с други хора споделят, сравняват вкусове, правят класации. Фестивалите предполагат и гости, срещи с автори. Дори една онлайн интродукция може да създаде усещане за малко по-близък контакт с авторите на съответния филм. Например, интродукцията на Pillion на Хари Лайтън по време на „Киномания“ – едва минута, в която режисьорът казва няколко изречения, но това ти задава съвсем друг ключ за гледане на филма.
С какво се отличава „Киномания“ от другите фестивали?
Фестивалът няма конкурсен характер, няма задължителни изисквания към филмите или техните автори, няма норми за постигане – имаме пълна свобода и се стремим да се водим единствено от качеството на филмите. Разбира се, имаме фокус върху френското кино, върху италианското, върху класически филми, които отбелязват годишнини, юбилеи и т.н. Най-важната задача пред нас е да подмладим публиката – не специализираната, а широката аудитория. И всъщност последните две години, ако човек погледне селекцията, ще види, че тя умело балансира филми, които са за по-възрастна аудитория, и филми, които говорят на по-младата аудитория. Такъв беше „Веществото“ с Деми Мур миналата година, „Умри, моя любов“ тази година, такъв е „Сират“. Не робуваме на имена, награди, модни тенденции. Това е моето (беше и на Владо Трифонов) усилие, когато селектирам филми – да са такива, които ме вълнуват. После съгласуваме с екипа. Ако вълнуват нас, най-често вълнуват и повече хора.
Не е ли това още един мит за разбиване – че филмите, които гледаш на голям екран, задължително трябва да ти харесат?
Това е моята мечта – хората да започнат да гледат филми не с цел да ги харесват, а с цел просто да ги преживеят. Преживяването само по себе си е ценно. Помня как изобщо не харесах Иво Димчев първия път, когато го видях на сцена. Буквално го преследвах след представлението, за да му кажа колко много не одобрявам видяното. Но поглеждайки назад, тази среща е оставила отпечатък, защото очевидно ме е провокирала, нещо се е задвижило.
Никога няма да забравя една възрастна двойка на прожекция на „Не ме докосвай“. На дискусията на финала мъжът отсече: „Този филм изобщо не ми хареса!“. Беше бесен. А аз му казах: „Давате ли си сметка колко е ценно, че нещо ви е разгневило?“. Нещо да те раздразни, да те събуди, да те размърда – това е жестоко! Същото важи за всяко изкуство. Ако го възприемаме през призмата „харесвам-не харесвам“, това е изключително опасно.
В годините подходът ми със зрителите, които казват: „Аз искам да си изляза, този филм не става“, е бил такъв: „Моля ви, върнете се, гледайте докрай“. Един филм се равнява на години от живота на един човек. Кой може да посвети години от живота си и накрая да направи нещо абсолютно безсмислено? Няма как да е такова. Добре, може би не е по нашия вкус, може би е бавно, бързо, може би невинаги е направено по най-добрия начин, но е ценно самó по себе си, щом някой му е посветил години от живота си.
Ти лично какви истории би искал да гледаш повече?
Неслучайно слоганът на „Киномания“ тази година беше „Нежността е новият пънк“. Това са за мен ключовите думи. Едната е уязвимост. Там, където хората са автентични, истински, не ги е страх да разкрият по-дълбоките си копнежи, страхове, мечти, срам и всичко, което ги вълнува – това е „нежността“. Втората е бунт – смелостта, куражът да отстояваме себе си. В противен случай филмите са комплексарски, сервилни, угоднически.
Затова толкова много харесах „Мъртва хватка“, защото той обединява тези два компонента. Виждаме човек, който застава срещу системата. Очевидно не е съгласен, бунтува се, но същевременно в неговото поведение няма нищо агресивно, нищо банално. Напротив, той е интересен, той е уязвим, той е истински човек. Нямам представа дали реалният човек зад образа е имал тези качества, но това, което е направил режисьорът Гюс Ван Сант, поне според мен, е абсолютен шедьовър. Доброто кино не е еднозначно, не е еднопланово – нещо, с което българското кино рядко може да се похвали, защото в него историите често са черно-бели и това ме ужасява като зрител.
Откъде идва този проблем и на какво се дължи? Камен Калев беше казал, че просто ни е срам от самите нас…
Да, екзистенциалният срам със сигурност е фактор. Отговорността е на пишещите в киното. Но вероятно същото може да бъде казано и за комерсиалната българска литература. Част от хората, които пишат и правят кино, не е сигурно колко са приели и разбрали самите себе си, колко са готови да проявят тази човешка уязвимост и автентичност, която след това да си проличи във филмите, които правят. Ако погледнеш балканското кино – гръцко, сръбско, турско, румънско, там лесно се идентифицираш с хората от екрана, защото начинът, по който те живеят, решенията, които взимат, изглеждат като да са на хора от плът и кръв. Като гледаш българско кино (особено комерсиалното), се питаш – чакай сега, това как е житейски оправдано? То не е. Няма такива хора. Нито има такива ситуации, нито има такива конфликти. Те са изкуствени, не произтичат от живота.
За щастие, освен споменатия Камен Калев („Февруари“) има автори, като Ралица Петрова („Безбог“), Светослав Драганов („Смирен“), Милко Лазаров („Ага“), Христо Симеонов, Димитър Кутманов, Антония Милчева, Йордан Петков (чиито пълнометражни дебюти предстоят) – режисьори, които се вълнуват от есенцията на живота, и това се усеща на големия екран. Може би идва ново поколение автори, които тепърва ще виждаме по-често.
В същината на това да си артист е да имаш усет за истории, за това, което има нужда да бъде разказано, докато ние имитираме, внушаваме си, че сме там, но не сме там. Защо е така?
Докато те слушам, си мисля, че всъщност въпросът е за идентичността: кой съм аз, защо съм аз. Сякаш ние като общество имаме голям проблем с този въпрос. Има в българския автор повече претенция, отколкото истина. Имал съм възможността да водя десетки срещи с творци, които застават пред теб и говорят, но нямаш чувството, че общуват истински. Сякаш по-важно е не какво ще кажат, а какво „някой ще си каже“. Разбира се, не можем да виним само авторите – и в себе си, в обществото ни виждам подобни мъчни тенденции. И това пряко резултира в бокс офисите – произвеждат се трудно гледаеми филми, но и публиката не иска, не е любопитна да гледа. Другият завой е към филми тип „Гунди“. Чалгата е много за обвиняване, защото това е „животът на опаковката“.
Каква е разделителната линия между чалгата в киното и един качествен филм, особено когато третират сходни теми?
Може би е въпрос на намерение – къде намерението на автора е да впечатли, да се хареса, да бъде секси и къде намерението му е да разкаже себе си, да се изповяда, да се излекува, ако щеш… Второто дава задълбоченост, защото в него има много цветове и посоки, а първото намерение – да се хареса и да направи нещо добре опаковано, произвежда ограничено и еднопластово съдържание. Искреното намерение просто личи – и в киното, и в музиката, и в театъра, и в любовната среща, и в начина, по който готвиш. Когато подходиш с чисто намерение, то се материализира.
Кой е най-големият проблем на киноразпространението у нас?
За мен най-големият проблем от години е усещането, че всичко ни е достъпно, че ни е дадено. Затова го има пиратството, както и разбирането, че ако хората трябва да плащат за нещо, може и да се откажат. Това е въпросът за уважението, за цененето на другия, на това, което той прави. Същата е причината някой да не ти плати за твоя труд, защото той не разпознава стойността. Към киното има този предразсъдък, защото явно можеш да си го намериш онлайн и да ти е безплатно, дадено ти е наготово. Това е изключително погрешна и вредна представа, защото ние като кина, дистрибутори и фестивали, ако нямаме финансовия ресурс, дори и чисто човешкия ресурс като подкрепа от хората, няма как да съществуваме. В България има десетки филми, които не влизат в дистрибуция, защото са толкова пъти пиратски изтеглени, стриймвани и т.н., че ако един дистрибутор наистина реши да инвестира в кампания, тя няма как да бъде финансово оправдана – нещо, което в развития свят е решено много ясно, просто хората, ако искат да гледат, трябва да отидат на кино и да си платят. Или ако не им се ходи на кино – чакат, плащат си на платформа и гледат филма. Не може да им е достъпен просто така. Това, че тук го има този вариант, много е разглезило хората. Посланието е много ясно: искате ли да имате кино във вашия град? Да! Хайде тогава да си купувате билети, за да го има. Искате ли в България да се разпространяват не 10 филма месечно, а 50 или 100?
От какво има нужда киното, за да постигне ново ниво или разцвет?
Има нужда от добронамерени зрители. От публика, която гледа не с цел да харесва или да не харесва, а която иска да се свърже с това, което авторът разказва, с това, което е искал хората да почувстват. Готовност за диалог. От това има нужда. Усещаме ли, че имаме тези хора на фестивала, (говоря за „Киномания“), видимо е, че ние ще оцелеем още години напред.
Променя ли се публиката с времето?
Все повече хората бягат от драматичните, от тежките истории. Не искаме да се срещаме със страданието лице в лице. Вярно е, че в класическите филми има насилие и смърт, но сякаш там основанията им са доказани, там те имат своята репутация и печат за качество. Докато същото не важи за филм като „Хамнет“, в който става въпрос за смъртта на дете, и това беше ясно описано в анотацията. Давам си сметка, че ако в анотацията не бяхме написали, че това е починалият син на Шекспир, а бяхме говорили за Шекспир, за вдъхновението му да напише „Хамлет“, ако го бяхме опаковали по-добре, без да говорим за смърт, филмът щеше да има много повече публика. И това за мен е лош сигнал.
Това показва, че търсейки нежността, ние бягаме от насилието, от смъртта и от историята, която всъщност реално ни извежда до нежността.
Да, точно така правим. И по себе си виждам, че животът може би е достатъчно натоварващ, всекидневието е предизвикателно до степен, в която понякога ни се иска по-скоро да се разведрим, отколкото да мислим, да преживяваме активно. Ако се върнем на „Мъртва хватка“, аз си мислех, че като споменем името на Ал Пачино, и веднага едни орди ще дойдат да гледат филма, заради него. Нищо подобно. Защото в него отново става дума за насилие (или поне на пръв поглед така изглежда), а както вече си казахме – хората бягат от среща лице в лице с насилието. Повече искаме да е „хубавичко“, но пътят към него минава и през „грозното“. Затова ще го оборудваме с по-добра кампания и ще го покажем отново. Сигурен съм, че чувствителният зрител ще усети колко е необходим този филм в днешния ден.
Какво е бъдещето на киното?
Видимо в киносалона. За мен е важна срещата. Киното не е пасивно потребление, а активно, включващо преживяване и съпреживяване. А може би бъдещето на киното е неговото минало. Класиката. Неслучайно новият филм на Остлунд се казва The Entertainment System Is Down и това ще бъде слоганът на 40-ата юбилейна „Киномания“ през 2026 г. Ще се обърнем към здравата основа, защото това е завръщане не само към формата – киното в киносалона, но и към съдържанието, към авторите – към тези, които имат истински глас.
Христо Христозов работи като бизнес треньор в областта на лидерството, както и в сферата на киното и културния мениджмънт. През 2011 г. той се присъединява към екипа на София Филм Фест. От началото на 2017 до края на 2023 г. (с 2-годишно прекъсване) работи като програмен директор на Дома на киното. Работи по осъвременяване и обогатяване на програмата и атмосферата на киното, без да жертва автентичния дух на мястото. След това наследява Владимир Трифонов като селекционер на „Киномания“ и програмен директор на Филмотечно кино „Одеон“, където има същата задача – диалог с млада и любопитна публика. Христо управлява малка компания за разпространение на арт филми – Pro8.
