След многобройни документални филми, посветени на различни пилоти и конструктори от Формула 1, минисериал за живота на Айртон Сена (2024, Netflix) и една биографична драма, която проследява съперничеството между Ники Лауда и Джеймс Хънт през 70-те години на ХХ век („С пълна газ“, 2013, реж. Рон Хауърд), киното най-сетне се „осмели“ да осъществи истински игрален проект за екшъна по най-бързите състезателни писти в света. Защото само фикцията и измислените персонажи (дори когато житейският им път е компилация от събития, случили се на реални личности) дават свобода на фабулата, често граничеща с неправдоподобност, и все пак неизменно увлекателна за феновете на Формулата. И „F1 Филмът“ на Джоузеф Косински се възползва максимално от предоставената възможност.
Сони Хейс си търси белята по автомобилните трасета на различни състезания. Но той би казал, че предизвиква съдбата, защото само така се чувства жив. След като преди трийсет години ужасна катастрофа в болид от Формула 1 го е превърнала от изгряваща звезда в… млад пенсионер, Сони всекидневно се опитва да подобри собствения си рекорд по бързина, дързост и непредпазливост в надпревари, в които „наградата няма значение“. Някъде по пътя между два мотела и два старта го открива бившият му съперник от годините на славата – Рубен Сервантес, днес собственик на губещ отбор, и го моли да се върне във Формулата, за да помогне на екипа. И да даде „стимул“ на обещаващия, но лекомислено млад първи пилот на тим APXGP, който Сервантес е на път да изгуби. Сони приема предизвикателството. И тук се включва гореспомената небиографичност на сюжета, благодарение на която нищо не е житейски предизвестено…
След „Трон: Заветът“ (2010) и „Топ Гън: Маверик“ (2022) с „F1 Филмът“ Джоузеф Косински най-сетне е освободен от очакването (или бремето) на „наследството“ и се е отдал на самостоятелно екшън приключение. За него получава и сериозна подкрепа от екранното партньорство между Брад Пит и Хавиер Бардем. Първият явно не страда от геронтофобия, не го гони носталгия по миналото и (за разлика от Том Круз) не смята че има нещо за доказване относно остаряването и творческия си потенциал. Персонажът му изглежда по-млад от възрастта на актьора, но ако върши неща, малко неприсъщи за годините му, то идва от натюрела на героя, в контекста на история, в която възрастта е просто число, което се подразбира. А вторият е неочаквано позитивен и „нормален човек“, напук на обичайното амплоа, в което го вкарва американското кино (май е бил в подобна роля само в „Яж, моли се и обичай“, 2010).
Ако нещо във фабулата ви напомни за драматургичната конструкция на „Маверик“, то ще е по-скоро част от изпитан екшън шаблон и поне ще знаете, че го гледате за пръв път в присъствието на Брад Пит и Формулата. От друга страна, дори след като се измъква от предопределението си да бъде продължение на „Дни на грохот“ (1990, реж. Тони Скот) със смяната на главния пилот (проектът явно се е готвел за Том Круз), „F1“ повтаря доста от сценарните елементи от NASCAR надпреварата на Тони Скот. Новодошъл, който не знае как да се впише в отбора, подобрения по състезателната кола, недоверие и конкуренция със съотборника, мръсни номера и чупене на болиди по пистите – изпитаните „трикове“ на автомобилните и на спортните филми като цяло, карат критиката преобладаващо да мърмори за придържане към занаятчийската схема в жанра.
Клишетата са на лице, не може да се отрече, но „F1“ притежава други качества, които без да го издигат в ранг „киноизкуство“ го превръщат в много увлекателен спектакъл. По линия на зрелището режисьорът Косински вече доказа усета си за ефективност, прибягвайки до максимална реалистичност на средата – звездата на филма несъмнено е неговата визия. Снимките се провеждат по време на истински стартове за Гран При, а състезателният автомобил на APXGP е създаден от Mercedes и представлява болид за Формула 2, с оборудване за Формула 1. В него са монтирани десетки миниатюрни бордови камери, които изстрелват зрителя в епицентъра на състезанието, с впечатляващи сцени, особено по време на инцидентите, а завладяващият звук подсилва цялостното сетивно въздействие.
Що се отнася до сюжета, той е по-интригуващ, отколкото може да ви се стори на пръв поглед. В хода на повествованието често се промъква идеята за двойнствената природа на Формула 1, изтъкана от носталгия (по традициите и богатата си история) и модернизъм (в постоянната надпревара за авангардни технологии). Оттук произтича и характерният сблъсък между поколенията, съпроводен с обичайния американски възпитателен „лозунг“, че всеки има с какво да допринесе за общата кауза. Но „F1“ не е точно разказ за противопоставянето – между двама състезатели, два отбора, две идеологии, той е по-скоро разказ за „сдобряването“ със себе си. Затова не са прави онези критици, които твърдят, че развръзката е предизвестена: отборната победа – да, но съдбата на Сони Хейс си остава изцяло в неговите ръце. А това е достатъчна примамка да изгледаш филма на Джоузеф Косински, докато времето лети с нетърпението на състезателен болид.
