0
2304

Топ Гън: носталгия

„Топ Гън: Маверик“

В епохата на римейка и продълженията изглежда се оформят два основни мотива за продуциране на потенциални блокбастъри (и техните наследници): печалбата и носталгията. В появата на римейк има пръст също американското (най-често) желание за „притежание“ на чужди сюжети (и режисьори), докато продълженията експлоатират пристрастията на зрители и фенове и склонността им да плащат за екранното безсмъртие на своите любимци. Съществува и един странен хибрид между двата вида, когато възходът на дигиталната технология иска да демонстрира новопридобити суперсили, упражнявайки се върху стар сюжет и/или негова вариация. Тогава се появява продължение, което не смее да се отдалечи много от „родителя“ (по-скоро „дядо“, отколкото „татко“) и е предназначено да запознае новите поколения с култов филм, но „преведен“ на по-модерен език. Два подобни проекта рамкират скромната (за момента) режисьорска кариера на Джоузеф Козински, като сюжетите им не полагат особени усилия в графа оригиналност, но докато „Трон: Заветът“ (2010) държеше преди всичко да покаже как е еволюирала компютърната индустрия от „Трон“ (1982) насам, то „Топ Гън: Маверик“ е създаден главно, за да демонстрира, че Том Круз съвсем не смята да се отказва от статута си на екшън звезда в обозримо бъдеще.

През 1986 г.

Трудно е да се формулира каква точно комбинация от качества превръща „Топ Гън“ в класика, но той все още е такава, въпреки еволюцията на филмовата визия (и на военновъздушния арсенал). И това е най-сериозното доказателство, че филмът на Тони Скот е много повече от холивудско зрелище, произведено в подходящия момент. Създаден във време, когато дори откровеният екшън цени междуличностните отношения поне колкото действието, „Топ Гън“ притежава всички съставки на качествено кинопреживяване: непокорния протагонист Пийт Мичъл (позивната „Маверик“ се превежда в широк спектър от значения, от „ексцентрик“, до „разрушител“, и най-общо подразбира „лошо момче“) плюс верен приятел, конкурентно обкръжение, пряк съперник за славата, хубаво момиче за ухажване, сянка от миналото, състезание, гафове, геройства, трагедия, възможност за реабилитация и равносметка. И да не забравяме: оригиналната среда на действието с достатъчно риск и приливи на адреналин.

В средата на 80-те първата междузвездна трилогия на Джордж Лукас вече е факт; катастрофата във Виетнам е отишла в историята, увековечена от филми като „Апокалипсис сега“ (1979) и „Ловецът на елени“ (1978), а „Взвод“ (1987) предстои да излезе; втората фаза на Студената война е на път да приключи – Горбачов е започнал Перестройката. В този контекст космическите двубои получават шанс да „слязат“ на Земята, а врагът придобива неясни измерения, конкретизирани единствено във формата на изтребители МиГ… И благодарение на режисьорските умения на Тони Скот, екшънът на въздушните преследвания се съчетава съвсем естествено с катарзиса на млади мъже, преследващи себеутвърждаване и признание. А Том Круз и Вал Килмър поставят началото на обещаващи кариери като „любимци на Америка“.

„Топ Гън: Маверик“

В наши дни

След 36 години (или почти толкова, защото COVID малко обърка сметките) – най-дългият период в историята на киното между филм и продължението му, Том Круз явно е решил че n-тата му невъзможна мисия не е достатъчна за поддържане на подобаващ екшън статут и малко отъркване в легендата ще му освежи блясъка. Ако се срещате за пръв път с Пийт Мичъл, новият „Топ Гън: Маверик“, пардон – продължението, сигурно ще ви се стори малко ретро и подобаващо вълнуваща версия на все същия американски разказ за бунтовни настроения, патриотизъм, чувство за вина като житейски стимул и, разбира се, опрощение. Ако обаче сте зрител на оригинала, независимо дали сте го гледали на младини (ами да, три десетилетия са си все пак), или сте го видели/преговорили вчера, ще разберете колко безсмислено е това продължение.

Първо, „Маверик“ непрекъснато цитира/копира сцени, ситуации и емблематични реплики от „Топ Гън“, като се започне с въвеждащия текст за създаването на елитната школа за пилоти и кадрите (в случая архивни) със самолетоносача, „командироването“ на Маверик (и отпътуването с коженото яке на мотора), сцените в бара, съперничеството между новите елитни пилоти, сплотяването на екипа с плажен спорт; мине се през натрапчивата прилика на младока Рустър с бойния другар на Маверик – Гуус (добре де, син му е, но чак пък толкова!) и се стигне до неугасващото чувство за вина на Пийт и ключови фрази като „Не трябва да мислиш, а да действаш!“ или „Говори ми, Гуус!“… Израз на сантиментално преклонение или сценарно безсилие е това?

Второ, новостите в „Маверик“ са малко и варират от недостатъци като по-повърхностно разработените образи и отсъствието на по-ярки драматични елементи (подобни на конфликта с Айсмен, състезанието за трофея, драмата с бащата пилот или ефекта от присъствието на семейството на Гуус); през промени с неясен ефект като замяната на жената обучаващ с жена пилот, която момчетата, разбира се, приемат като равна и в крайна сметка се оказва просто „елемент от пейзажа“; до силната прилика на строго секретната мисия (отново срещу неясен враг) с атаката срещу Звездата на смъртта в края на „Star Wars: Нова надежда“. И един любопитен аспект, който повишава нивото на ентусиазъм: сцените в пилотските кабини на изтребителите не са специални ефекти, а са пресъздадени на живо от самите актьори.

И трето, този филм вече е заснет преди 36 години, затова няма какво ново да каже (освен „Извинявай, Гуус!“ и дали пък не е време за пенсиониране…). А самият Том Круз сякаш реализира финалната реплика от оригинала „Смятам да стана инструктор в Топ Гън“ в духа на прословутото I’ll be back на Терминатора…

Алтернативна версия

А сега си представете, че „Топ Гън: Маверик“ беше заснет от режисьор от класата на Кристофър Нолан, Денис Вилньов или друг автор, който би дръзнал да се възползва от потенциала на огледалния ефект, присъстващ повсеместно в конструкцията на сценария. И се окажеше, че всичко, което се случва днес с Маверик, не е реално преживяване, а своеобразна  проекция („пенсионерска“ или посмъртна) на недовършените неща, които нахаканото хлапе отпреди 36 години не е успяло да осъществи: като статута му на най-добрия пилот в Топ Гън (независимо от възрастта и военния чин), срещата с Рустър – точно копие на баща си Гуус и единствен източник на опрощение, или възможната връзка с прословутата Пени Бенджамин…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПаднаха маските на задкулисието
Следваща статияДа слушаш другия повече, отколкото себе си