1.
Колкото по-остаряваш, толкова повече ти се иска да се завърнеш в „бащината къща“ на отминалото, когато си съзрявал, преизпълнен с надежди, с поривите на неспокойното сърце, жадуващо за красота и духовност. После са дошли скръбните часове на „синята мъгла“, гледаш все по-често като Яворов играещите навън деца и ти става тежко. Защото и те ще пораснат, за да стигнат до безутешната възраст на своите носталгии. И понеже безпокойствата ни са толкова много, какво друго ни остава освен да се върнем назад, когато светът е бил ако не по-нормален, то поне духовно по-стойностен. Заради хората, които са били тогава – други хора, скроени по друг начин, пребогати на онази съзидателност, въплътена в изкуството им и дори в жеста, с който са отпивали от чашата с вино.
Затова и днес си мисля за някогашните кафенета, а покрай тях и за хората, които са ги посещавали. Мисля си и за Арменското кафене, отдавна изчезнало, но нали знам, че там се е отбивал често Димчо Дебелянов. Мисля си и за кръчмите, където се е приютявал бездомният Вутимски. А кой ли, посегнал към стиховете на Пенчо Славейков, не го е „виждал“ в някогашното кафене „България“. Подпрял се на бастуна си, с навъсен поглед, в който е цялото му презрение към „фасулковците“, и с онази невидима светлина около главата му – същата като светлината на мечтания от него „друг бряг“ на живота…
За това заведение Константин Константинов пише в „Път през годините“: „До Първата световна война кафене „България“ си остана общопризнатиятт най-сериозен културен център на столицата, а това значи и на цялата страна, нещо като кафе “Режанс” в Париж, като кафе “Греко“ в Рим или “Симплицисимус” в Мюнхен.“
А ето го и Вазов в „Юнион клуб“, в компанията на проф. Шишманов. „Виждам“ и самовглъбения Йовков, отпиващ от чашката с кафе. След малко той ще напусне „Цар Освободител“ и ще тръгне по булеварда, за да се прибере вкъщи, където ще допише поредния си разказ за драмата на човешкия живот или за красотата на женското сърце…
„Континентал“ и „Савоя“, „Роял“ и „Македония“, Арменското кафене, „Средец“ и още, и още. Навсякъде в задимените от тютюна помещения, където са идвали някога и хората на перото и четката, е витаел духът на артистичното, на това, с което творецът минава през живота, за да го отрича и утвърждава. Кой ли не е влизал там? Бедни и по-заможни, посредствени и талантливи, жизнерадостни и смазани от нещастията си като Яворов, който, както съм чел някъде, влязъл в едно от кафенетата, за да почувства присъствието на хората. Разгърнал страниците на някоя книга със спомени, всеки път изпитвам носталгичното чувство по изчезналото време на някогашните кафенета. Заради атмосферата в тях и най-вече заради онези малко на брой, на така значими хора, които с живота и творчеството си са принос за духовността на България.
Добре, че сме способни на тази носталгия. Как иначе щяхме да продължим с живота си, ако не я изпитвахме често в сегашното подобие на време….
2.
Кой ли не е бил в „Цар Освободител“ от духовните ни първенци, от онези, които сътвориха българската култура между световните войни. „Преди да стане сладкарница – разказва Константинов в “Път през годините” -, в това помещение откри първата си изложба младият художник, по професия бояджия, Тръпко Василев, който после стана собственик на “Постоянната галерия” на ул. „Аксаков“. И пак според спомена на Константинов: „Десетилетия наред тая сладкарница бе истински клуб на българските духовни творци.” “Колко инициативи са родени тук, колко спорове – страстни и принципни или лекомислени и абсурдни – са слушали стените на това малко заведение, зад прозорците на което се точеше по булеварда лентата на софийския живот.“
„Цар Освободител“ го разрушиха през 70-те години. Бях помолил една видна писателка да напише нещо като протест, предизвикан от тази вандалщина, и да поместим текста й във вестника, където работех. Тя го написа, но текстът не го пуснаха…Някой ми беше казал тогава, че сградата я разрушили, за да се открои по-добре руската църква…
След 1989 г. писаха, че сградата на „Цар Освободител“ трябва да се възстанови. Идеята мина и замина, за да останат само снимките и шаржът на художника Божинов, изобразил фигурите на знаменитите посетители. И споменът за тях, включително и болката, че някои от тях бяха зачеркнати за дълго като големи имена на културата ни, а други бяха и убити.Остана и болката, че беше изтрита от лицето на земята сградата, покрай чието празно място често минавам, мислейки си всеки път за бездуховността на някогашните управници.
3.
За градското казино е писано много. Не съм бил в него, защото отдавна е станало художествена галерия на столицата. Преди години Багряна, когато я попитах дали е виждала Димчо Дебелянов, ми спомена, че като минавала веднъж пред казиното, видяла как Димчо изхвръкнал от него. Нещо се било случило. Неотдавна протестиращи софиянци се бяха насъбрали пред сградата на бившето казино, очаквайки да излезе оттам премиерът, за да го „приветстват“.
Случи ли се да прекося Градската градина, все минавам покрай сегашната галерия, сякаш да извикам пак в съзнанието си представата за някогашния живот на казиното. Ако нямате време за многото изписани страници за него в различни книги, прочетете поне поместеното за историята му в интернета. От което ще узнате, че „То е построено през 1908 година. Всъщност посочват се различни дати за издигането на постройката. Те варират от 1905 до 1910 година. Единственото сигурно нещо е проектът, по който е съградено казиното. Той е на българския архитект Наум Торбов, който, разбира се, е чуждестранен възпитаник. Учил е в Института за изящни изкуства в Букурещ. Негово дело са халите в столицата, както и тези в Плевен и Стара Загора. Веднъж сградата е разширявана, а заради бомбардировките над София по време на Втората световна война се налага нейното повторно възстановяване. На мястото на казиното се намирал бейският харем, в който известно време след Освобождението е била пожарната служба.“
И още от поместеното като информация в интернета: “Улица „Гурко” 1 е точният адрес на казиното.
Освен за хазарт, то се използвало за организирането на редица забави – от тържества, през бал с маски до конкурси за красота. Причината – там се намирал най-големия салон в столицата.
Именно там е избрана и първата „Мис България“.” Там избрали и първия мистър България, който всъщност бил поляк по народност. Това е пълномощният министър на Полша пан Барановски. До конкурса се стигнало по време на един от баловете в салона. Журито било съставено изцяло от дами. Победителят отказал да приеме скромния подарък от конкурса – бутилка шампанско…
Освен хазартния кът там имало гостилница, бирария, както и кафе-сладкарница, изложби. Едни от видните българи, които посещавали казиното, са Елин Пелин, Александър Балабанов, Симеон Радев, Георги Райчев и т.н.“
4.
Кафене “Средец”. Наричали са го и Якобинския клуб. Намира се до Народния театър. След войната, както са ми казвали, е било склад за декорите на театъра. По едно време беше и „клуб на запасните офицери и борците против фашизма и капитализма“.
В „Средец“ са се отбивали често Вутимски, Александър Геров, Иван Пейчев, Радой Ралин. А също и Вапцаров. И много други.
Преди години тръгнахме с Геров и една фотографка из София. Помолих я да заснеме Александър Геров пред кафенето. Пак преди години си купих от антикварната книжарница стара книжка, разказваща историята на кафенето. Геров, Пейчев и Радой Ралин са ми споменавали често за своята предвоенна младост, свързана и с кафенето.
В началото на 90-те години някогашното “Средец” стана клуб на СДС. Тук се събираха онези, все още богатите с надежда, повярвали, че ще станем нормална страна в близкото бъдеще. Един от обещалите това бъдеще, новоизпечен лидер, веднъж имаше там среща със свои избиратели. И той, и усмивката, която никога не слизаше от лицето му, уверяваха блажено вярващите, че раят е на път към България. И той действително беше на път, но защо дойде само за него.
Отбия ли се в „Синия лъв“ (новото име на заведението) с приятели, за да изпия чаша вино, изведнъж се пренасям в света на това кафене отпреди войната. Виждам го Вутимски, който влиза, за да се постопли. Виждам го младия Геров, надвесил се над масата на Вутимски с очилатата си и неспокойния си дух, Александър Геров, на когото предстои да стане политически затворник, да напише едни от най-въздействащите стихотворения в нашата поезия, да попадне и в лудницата. И да напише в дневника си: „Борихме се за комунизъм, / а ни сервираха фашизъм.“
Келнерките не са и чували за кафене „Средец“. Нито пък за поетите, които са го посещавали. Кметството поне да чуе и и да постави една паметна плоча на сградата.
5.
Попаднах в “Бамбука” до Народния театър през далечната 1965 година. Бях дошъл в София, помолен от варненската леля на Джон да го придружа до столицата, откъдето той трябваше да излети на другия ден за Съединените щати. Не намерихме хотелска стая и с големия куфар на Джон тръгнахме да скитаме из улиците на столицата. Така вечерта открихме “Бамбука” и влязохме вътре, за да си починем от дългото вървене. А после изкарахме цялата нощ, дремещи на пейката в една градинка. С този Джон, малко по-възрастен от мен, се бях запознал случайно. В разговорите ни той често ми споделяше тревогата си, че сигурно ще изпратят и него като войник във Виетнам. Страхуваше се, че ще го убият. Джон си замина и не разбрах как е минал по-нататък животът му. Дано, ако е бил във Виетнам, да е оцелял.
После, вече като студент, съм бил в “Бамбука” от време на време. Кафенето се посещаваме от поети и художници, от неудачници, от кого ли не. В паметта ми то остана и със спомена за Дамян Калфов, на когото Дебелянов е посветил стихотворението си „Старият бивак“. Бях влязъл в кафенето с един познат, който веднага ми посочи стареца в дъното, седнал пред чаша кафе или чай. „Това е Дамян Калфов“ – рече ми той. Особено беше чувството, което изпитах. За Калфов не знаех много, но бях запомнил от прочетеното в нечии спомени, че той се е видял с Димчо Дебелянов на фронта малко преди онзи фатален 2 октомври на 1916 година. Същия Д.Т. Калфов, на когото поетът е посветил “Старият бивак”, където се казва: “Ето ни сега на други бряг… / Друг – брегът, съдбата – все еднаква…”.
6.
Борис Христов не обичаше да ходи по софийските кафенета, изобщо по местата, където се събираха пишещите „братя“. Отдавна беше, тъй че не помня как попаднахме двамата в Клуба на журналистите на „Граф Игнатиев“. Седнахме на масата до отворения прозорец към улицата, приказвахме си нещо. По едно време по тротоара мина милиционер. В онези години милиционерите ходеха с бели колани. Видял пазителя на реда и нашето щастие, Борето ми рече: „Виж ги, опасали са с тези колани цялата страна.“
Друг спомен: Най-сетне приеха Николай Кънчев за член на писателския съюз. Него, както и Константин Павлов и Иван Теофилов, все не искаха да ги признаят за творци. И затова ги приеха прекалено късно. Та като разбрах за събитието, узнал, че Кънчев е седнал вече в Клуба на журналистите, купих една бутилка уиски. Нямах пропуск за клуба, но портиерът беше в добро настроение и така можах да вляза, за да поднеса подаръка си на Кольо и да му честитя. После, както се подразбира, пихме и пак пихме. И аз, и цялата компания се радвахме, защото най-после големият поет беше признат за… творец.
И това заведение изгълта много от вечерите на някогашния ми живот. Какво ли не видях там, какво ли не чух, колко пъти се прибирах вкъщи с клетвата, че кракът ми повече няма да стъпи в заведението. Но ако пък не беше стъпвал, как щях да се запозная с Александър Геров. Веднъж, някъде в началото на 1975 г., бях пак в клуба с един приятел, който ме запозна с поета. Геров и жена му Тамара седяха на една маса. Моят приятел ме представи, разменихме няколко думи и Геров ме покани да му отида на гости…Още на другия ден бях при него и така започна общуването ми с един от най-големите ни поети. Така заради Клуба на журналистите, където го видях за пръв път, получих от съдбата едно съкровено приятелство, щастливата възможност да бъда години наред с Александър Геров, този „материалист мистик“, както го бе нарекъл Атанас Далчев.
7.
Писателското кафене на “Ангел Кънчев” 5. И оттук излетяха много от часовете на моя някогашен живот. Често се отбивах там, за да се видя с приятели и колеги. Това се бе превърнало и за мен в навик, с който понякога се борех, защото престоят в кафенето (да не говоря и за престоя в ресторанта под него) беше губене на времето. Но то беше и мястото, където някой ще ти заръча да напишеш рецензия или статия. Или пък ще ти подари новата си книга. Там се чуваха клюките, там се носеха слуховете кого ще изберат за член на писателския съюз или кой от номенклатурните литератори са запратили в глуха линия. Кафенето се посещаваше и от служители на Държавна сигурност. Един от тях често сядаше на някоя масичка в „задушевен“ разговор с „творците“. Онези посетители, които се страхува от „задушевните“ приказки с него, гледаха да седнат по-далеч или напускаха кафенето.
Спомням си необикновеното оживление в онзи първи предиобед след 10 ноември 1989 г. Седнах близо до прозореца, гледащ към улицата. Надойдоха и други, завърза се разговор за вчерашното събитие. И пак в духа на слуховете – какво точно станало, как наредили на танковата бригада да бъде в бойна готовност. Още на влизане в кафенето видях, че някой бе написал от външната страна на големия прозорец „Свобода на словото“. На излизане от кафенето надписът го нямаше. Скоро щяхме да разберем, че още толкова неща нямаше да ги има занапред. За да дойде другото, което запълни с надежда и разочарования годините след онзи ноемврийски предиобед на 1989 г.
Много от някогашните посетители на кафенето напуснаха този свят. Скъпите на сърцето ми и сега сякаш ги зървам там. Сградата, в която беше кафенето, отдавна я върнаха на собствениците, а помещението на кафенето вече е магазин. Случи ли да мина покрай нея, всеки път се сещам за нещо от някогашните ми посещения. Понякога с тъга, но повечето пъти с неприятното чувство за нещо, което не е трябвало да бъде въобще, както не трябваше да го бъде и животът, в който въпреки всичко бяха написани и значими художествени творби.
8.
Имаше и още едно кафене – на преводачите. Намираше се близо до писателското. Въпросното кафене, това на писателите и Клубът на журналистите, тъй като между тях разстоянията бяха малки и често пъти се прескачаше от едното заведение в другото, придобиха общото наименование „Бермудски триъгълник“. Находчив е бил този, който го беше измислил, най-малкото защото в триъгълника изчезваха много пъти парите на пишещото братство. Атмосферата в „преводачите“ беше същата като в кафенето на писателите. Приказки, делови срещи и губене на времето. Тъкмо в това кафене се запознах с Константин Павлов през далечната 1983 г. Само това да ми се беше случило, пак щях да бъда благодарен, че кафенето е съществувало. След първата ми среща с поета се виждахме неведнъж. Неизличим е споменът ми за онзи ден, когато той седеше до мен, приказвахме си нещо, а аз се радвах, че вече се познавам с този изключителен творец, който бе казал за себе си:
Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще,
изхвърлен поради непригодност надад – при вас.
И това кафене се посещаваше от хора на „службите“. Един от тях, известен на всички ни с големия си чин, обичаше да посръбва. Виждахме го често да седи самотен над чашата си с питие. И понеже той не само пиеше, но и и гледаше, веднъж се уплаших, забелязал, че един от литературните приятели беше сложил на ризата си значката на „Солидарност“.
Така и тук под един покрив се събираха, без да го искат, хора с мисленето на Константин Павлов и други, от онези, които бяха отровили и неговия живот.
9.
Модерният живот бе започнал с излизането на човека в отвореното пространство на обществения живот. Статиката, затварянето на човека зад стените на неговия дом, на манастира или замъка, бяха заменени от динамиката, от волята за онова непосредствено общуване с другия. Едно от проявленията на преобразения живот бе кафенето. Така бе и в страната ни след Освобождението – към края на ХIХ век, в началото на ХХ и по-късно – във времето между двете световни войни. В едни или други кръчми, кафенета, сладкарници и ресторанти се събираха сродните души, жадуващи да сътворят култура, да направят с плодовете на креативния си живот някакъв принос за възраждането на родината. Топографията на някогашните заведения е топография на различните търсения, вражди и лутаници в отминалия живот на българската духовност. Това беше и топография на пристана, приютил поети като Дебелянов и Вутимски, уморени и неведнъж изпитвали враждебност към времето си. Беше наистина отворено пространство – на срещи, на приятелства и скандали, на импровизирани полемики и дебати, пространство на самия живот с неговата многоликост.
А после настъпиха времената на контролирания живот. Но колкото и зорко да го наблюдаваха и контролираха, не можаха да постигнат тоталния успех. Така и кафенето, както и кръчмата съхраниха до известна степен статута си на отвореност и диалог – въпреки повсеместната стагнация. Те продължиха да бъдат необходимия пристан за побегналите от наложените стандарти на мислене и поведение. Е, трябваше да се внимава, защото за изтървана приказка можеше да попаднеш под ударите на репресиите. Но пристанът си оставаше пристан дори и в първите най-жестоки години след 9 септември, когато в софийските кръчми неблагонадеждните бохеми рецитираха стихове на покойния Вутимски, забравен вече от напиращата казионна литература. Остана пристанът и през студентското ми време, когато се отбивах в „Грозд“ и „Дълбок зимник“ и когато моите приятели поети пиеха не само евтино вино, но и рецитираха новите си стихотворения. Остана и по-късно…
Но духът на времето е вече друг. Всичко тече и отминава, както бе казал още древният философ. В София има безброй кафенета и ресторанти, но едва ли някога ще има нещо подобно на местата, където някога ходеха да се видят писателите, художниците, артистите, бохемите…Всеки от днешните творци е тръгнал по своята пътека, която рядко се пресреща с пътеката на някой събрат.
Но кафенето, каквото е било някога, ще остане като своеобразен феномен на културата. За него е писано, ще го проучват и занапред като многозначителна тема, защото е част от духовната ситуация на отминали времена и от живота на онези, оставили името си в историята на изкуството и културата. Мислейки за този феномен, аз се връщам назад и в моите години, и в съдбата на г о л е м и т е, с чието творчество продължавам да живея. А отида ли в Париж, непременно се запътвам към прочутите кафенета, посещавани от Албер Камю.
Това е не само носталгията ми по преминалото, но и чувството на почит, на признателност. Няма го Арменското кафене, няма ги „България“, “Цар Освободител” и много други сладкарници и кафенета, но пък имаме спомена за тях. И той също ще ни помага в часовете на потиснатост, защото с него ще съживяваме представата си за имена и събития, внушаващи, че не всичко е безсмислие…
