„Как наказва Бог” е петата поетическа книга на Катерина Стойкова-Клемър. Преди нея са The Air around the Butterfly / Въздухът около пеперудата (Факел Експрес, 2009, двуезична), The Most (Finishing Line Press, 2010, на английски), Неделимо число (Факел Експрес, 2011, на български) и The Porcupine of Mind (Broadstone Books, 2012, на английски).
Неслучайно правя това изброяване. Защото дори и да не е чел досега стиховете й (освен поезия Катерина Стойкова-Клемър е автор и на прозаични, и на драматургични творби, както и редактор и преводач), читателят ще види, че авторката пише и на български, и на английски. И това би могло да бъде също вход към поезията й. Освен другите възможни и предложени ни в самата поезия. Защото едно такова пребиваване и в своя, и в другия език, преминаването от единия в другия и обратно, не просто не е леко. То те прави „бездомен” в известен смисъл, кара те повече да се съмняваш, повече да се питаш, лишава те от сигурността и уюта на своя език.
Прави те може би и по-внимателен? С думите.
Стихосбирката може да се прочете и като поема. В нея има придвижване от ясните неща, намерените отговори, от „лесните награди” към съмнението, към проумяването, че даденото никога не е достатъчно, че спокойствието е измамно, че освен Бог съществуват и демоните, вътре или извън нас, че с неумолимостта на времето не може да се справи никой.
Поезията на Катерина Стойкова-Клемър е привидно ясна, лека за четене, разбираема. Това, според мен, е и едно от качествата й. Авторката се владее в езика и употребата на думите, пестелива е, не повтаря казаното, не го обяснява. От друга страна, тя оставя доста възможности за размисъл на читателя си. Оставя му възможност и да „допише” своя версия, да даде свои отговори.
Един от важните въпроси, които се задава в стихосбирката „Как наказва Бог”, е „Кой съм?”. Стиховете осмислят сложността на отговора, съмняват се, че отговор въобще е възможен. Защото човекът е смесица от много и противоположни, а и противоречащи си качества, състояния, желания, мисли и чувства. И тази книга не крие, че самото питане, самият въпрос не само не е лесен, той мъчи, често руши дори крехките моменти на сигурност, но пък какво – няма друга възможност.
Тази книга е за още доста неща. За исканото от нас, за даденото ни, за оценките, които сами си поставяме, за срамовете. Или както пише в предговора си към книгата поетесата Кристин Димитрова (хубаво е, че отново има предговори към книгите, бяхме позабравили този „жанр”) – „За живота, чиято твърда материя трябва да бъде проядена до изхода от отсрещния му край”.
Още по темата: интервю с Катерина Стойкова-Клемър
