0
2802

Тайната на дипломата

Софийски истории (30)

Есента рязко смени дъжда с късното слънце, което прави разходката под капещите листа примамливо приключение. Нищо, даже грохотът на автомобилите не намалява удоволствието от безцелното скитане. Спирам за миг, привлечен от короната на едно дърво, чиито листа се движат под слънцето, създавайки илюзията, че и то е поело нанякъде. Питам се колко ли истории се таят в неговото мълчание. Ала те, носени от корените към короната, шумолят на небето, докато човешките истории най-често са засипани под пръста.

Отърсвам глава, за да прогоня черните мисли, и в този миг забелязвам как в безистена вдясно момче и момиче ровят из кутиите със стари книги. Което ме радва, инак започвам да мисля, че съм от последните мохикани в „тихата лудост“ на четенето. Червеникавата корица на книгата, която момчето държи в ръката си, ми е доста позната и изравнявайки се с тях, виждам, че изборът му е паднал върху „Кремъл и Лубянка“ на сталинския генерал за „мокри поръчки“ Павел Судоплатов.

Продължавам по пътя си, но с всяка следваща крачка в съзнанието ми нахлуват спомени. След 2000 г. тази книга се превърна в обект на световни спорове, претърпя поне две български издания. Едни историци смятаха, че в нея любимецът на Берия преиначава фактите и гарнира истината с всевъзможни небивалици. Други, с оглед на закритите (и до ден днешен) архиви на КГБ, приемаха историите на Судоплатов за напълно достоверни, убедени, че петнайсетте години, прекарани в съветски затвори, са го подтикнали поне в края на дните да облекчи съвестта си.

Така ли е наистина? Трудно е да се каже. Ала в книгата на Судоплатов има няколко „български нишки“, една от които е наистина „световна сензация“ – за това как през юли 1941 г. Сталин е бил готов да сключи сепаративен мир с Хитлер, предлагайки му огромни територии: Украйна, Прибалтика, Буковина, Карелския провлак… Така нареченият Брестки мир 2. И забележете: посредник в тази „капитулация“ би трябвало да е Царство България в лицето на Иван Стаменов, пълномощен министър в Москва. Свидетелства за това излязоха още в началото на „перестройката“, когато десталинизацията извади на бял свят тези обвинения от Хрушчово време срещу Великия вожд на народите. Тогава именно за пръв път изникна сянката на този загадъчен български посланик, първо назоваван като И. Стоянов, а сетне и като И. Стоменов в различните публикации. 

Оказа се, че в България за него не е известно нищо. И цялата история си остана без „българския сюжет“, докато руската публикация на книгата на Судоплатов през 1996 г. не разбуни още повече духовете. В нея се твърдеше, че въпросният посланик, именуващ се Иван Тодоров Стаменов, бил агентът на съветските служби „Наследник“ – фигура, едва ли не от ранга на прочутата „Кеймбриджка петорка“. Ето накратко историята.

На 25 юли 1941 г. по заповед на Сталин народният комисар на вътрешните работи Берия спешно нарежда на Судоплатов, един от най-доверените му хора, да се свърже с българския посланик в Москва, който е техен агент. Задачата му била да го информира, че е възможно съветско-германската война да приключи на базата на „много сериозни териториални отстъпки“.

Въпросът бил всичко да се разиграе „елегантно“. Берия забранява на Судоплатов да възлага на Стаменов задача, за да не заподозре той нещо. Целта е „дезинформационна операция“ (да се печели време, за да забавят германците настъплението си). Судоплатов уточнява, че Стаменов бил завербуван като трети секретар в Рим през 1934 г. от един от съветските асове – Павел Журавльов – и то на „патриотична основа“. Не заради пари, а защото виждал в „необходимостта от траен съюз между България и СССР единствената гаранция за защита на българските интереси на Балканите и в европейската политика като цяло“. Такова поне е обяснението на Судоплатов.

Пак по неговите думи Берия, след разговор по телефона с Молотов, бил подготвил на българския посланик „захарче“: Молотов не само одобрил срещата, но обещал да уреди съпругата на Стаменов (Нина, която е с руски корени) на престижна работа в Института по биохимия на Академията на науките на СССР. Странна идея, към която ще се върна по-нататък. На Берия било категорично забранено сам да осъществи подобен контакт (така всичко ставало съвсем официално), затова изпращали „сътрудник на НКВД“.

По тази причина Судоплатов се среща със Стаменов:

Тъй като аз бях този сътрудник, се срещнах с посланика в квартирата на Ейтингон (друг виден чекист – б.а.), а после още веднъж в ресторант „Арагви“, където нашето сепаре беше оборудвано с подслушвателно устройство и целият разговор беше записан. Предадох му слуховете, които тревожеха англичаните за възможно уреждане на конфликта с териториални отстъпки… Стаменов не изрази някакво учудване по повод на тези слухове. Те му се сториха напълно достоверни… Той заяви, че е уверен в нашата крайна победа над Германия… В отговор аз отбелязах: „войната си е война, но може би все пак има смисъл да се проучат възможностите за преговори“. „Съмнявам се, че от това може да излезе нещо“ – възрази Стаменов.

Той не съобщи в София за слуховете, както ние разчитахме. Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрована кореспонденция на българското посолство в Москва, разполагахме с техните шифри, които наричахме помежду си „българските стихове“.

Че чекистите са били големи познавачи на тази „българска поезия“, спор няма. Загадките около личността на Иван Стаменов обаче продължиха да витаят. След появата на книгата на Судоплатов се появиха журналистически публикации, в които са разказваха какви ли не небивалици (включително за негов син, който живеел в СССР и разказал тази история пред руската държавна телевизия) – факти, които биха могли да бъдат проверени при съответно желание. В малкото съхранили се документи в българските архиви има няколко биографични справки, от които ясно личи, че Иван и Нина Стаменови нямат деца. Въобще дълго време за този дипломат не се знаеше почти нищо. Сякаш той е някаква сянка, изплувала от небитието. Единствената му снимка, която се препечатваше тук-там, бе изрязана от съветската преса – когато през 1940 г. той връчва акредитивните си писма на Молотов и Калинин. Оказа се, че дори досието му в архива на българското Министерство на външните работи не е на мястото си. Също безпрецедентно изключение. Не беше ясно и какво впоследствие се е случило с него. Публикуваха се журналистически съчинения, в които се настояваше, че под бремето на „страшната тайна“ той бил ликвидиран, държан в съветски затвор „анонимно“ (като шведския дипломат Раул Валенберг) или пратен в Сибир. Други настояваха, че са го виждали в София, без обаче да могат да уточнят кога и къде.

И така до 2010 г., когато най-неочаквано попаднах в една книжарница на двутомника на Петя Димитрова и Манчо Веков „Докладва „Наследник“? Донесения на българския пълномощен министър в СССР Иван Стаменов (1940–1944)“, ИК „Гутенберг“. Изданието, явно в малък тираж, е насочено към специалисти, но въз основа на съхранилите се документи казва много за този най-тайнствен български посланик, включително и чрез публикуването на страници от неговото досие в Държавна сигурност – оперативната разработка „Рентиера“ (от 1954 г. до 1959 г.). Ще се опирам в тази софийска история тъкмо на тези документи, след което ще разкажа какво  научих преди години в Париж, публикувайки  една фотография, която за първи път вижда бял свят.

От разработката „Рентиера“, запазена в Комисията по досиетата, научавам адреса на Иван Стаменов – „Оборище 36 А“ – и се отправям натам. Бързо пресичам Докторската градина и докато гледам играещите деца, си мисля, че навярно и бившият пълномощен министър в Москва в старините си е присядал тук – достолепен старец с вечните тънки мустачки, които виждаме на оцелелите снимки. По единствената информация от негов познат – и то във в. „Дума“ – той си е отишъл от този свят през 1976 г. в София. Напълно вероятно е някога да сме се разминавали по тези алеи – аз като дете, той с елегантното си бастунче. За да се срещнем сега въображаемо.

Поглеждам в телефона си картата и изведнъж се сепвам: номер 36 А на „Оборище“ е редом до заветния 36-и номер, където са живели проф. Петко Стайнов и Анна Каменова; излиза, че Стаменов им е бил съсед през годините, граничещи със съвсем друга моя история („Сън за „Славянска“ 22). Странно нещо са съвпаденията.

Скоро съм на търсеното място. Кооперацията е санирано-обновена. Липсва автентично усещане. Откъм „Оборище“ в нея е приютено заведение, пълно с хора (засега без „зелени сертификати“). Входът е отдясно, също обновен и безличен. Никаква информация. Дворът е далеч по-интересен. Оглеждам прозорците, без никаква идея на кой ли етаж е живял Стаменов и се връщам обратно назад.

Съседството с номер 36 ме подсеща, че на 11 септември 1944 г. Иван Стаменов е бил уволнен тъкмо от Петко Стайнов като външен министър, но по административен ред, не за някаква „фашистка дейност“. А после са станали съседи. Странна работа. Само двеста метра по-нататък са и двете „къщи близнаци“, заселени след 1945 г. с агенти на НКВД, за които разказах в „Къщата на страха“. Още странни съвпадения.

Изваждам от чантата си сборника с документи и прочитам следното в заключителната справка от отчетно-наблюдателното дело „Рентиера“:

В процеса на проведените две беседи с него той ни обясни, че като дипломат не се е занимавал с разузнавателна информация, а докладите, които е давал, са разменяни информации между самите дипломати. Въпреки – каза той, че на връщане от СССР, минавайки през Анкара, американци и англичани ме кандърдисваха да остана там, понеже тук ще бъда задържан и съден, аз отказах и си дойдох с целия персонал на легацията. Тук не само, че не бях задържан, но бях облагодетелстван от властта. Получих пенсия, самостоятелен апартамент, жена ми получи добре платена работа, затова нямам никакво основание да негодувам от властта (28 октомври 1959 г.).

Звучи убедително. В журналистически публикации пък може да откриете какви ли не истории как получавал пенсията си на ръка в съветското посолство в София. Защото Москва едва ли не му била задължена за стореното.

Като познаваме методите на другарите Сталин и Берия, физическото оцеляване на Иван Стаменов си е направо чудо на чудесата. Обикновено вождовете на съветския пролетариат не са оставяли излишни свидетели живи. Няма човек – няма проблем. А Стаменов би могъл един ден да проговори, да разкаже за онази среща в „Арагви“ по поръчение на Берия, която може да се тълкува в СССР като държавна измяна. Нима е бил толкова наивен, за да не си е давал сметка за естеството на „поръчението“?

Тук наистина има някаква многоходова комбинация в една доста сложна игра.  

Потвърждава го един по-ранен и прелюбопитен документ, свързан с генерал Судоплатов, който открих в първия том на книгата на Петя Димитрова. Той е от архивите на т.нар. „дело срещу Берия“ и носи датата 7 август 1953 г. В него Судоплатов излага почти същото, което разкрива в книгата си от 1996 г. С една-две малки, но важни разлики. В документа, адресиран до Съвета на министрите на СССР, се признава, че предприетият контакт с българския посланик не е бил „дезинформация“, а опит „да се изясни по неофициален път при какви условия Германия ще се съгласи да прекрати войната срещу СССР и да спре настъплението на фашистките войски“. Съгласете се, разликата не е маловажна. И, второ, никъде в официалното изложение на Судоплатов не се посочва, че Стаменов е бил съветски агент. В текста той е представен само като българския посланик в Москва. Нещо повече, дори пише следното: „Берия за втори път изрази увереността си, че Стаменов като човек, свързан с немците (курсивът мой), ще съобщи зададените му въпроси в Германия“.

А това доста променя нещата.

Да допуснем, че Стаменов не е бил „Наследник“, тоест никога не е бил съветски агент. А просто „лице за контакт“, удобна „пощенска кутия“, предвид специалните отношения на Царство България със СССР.

Логичният въпрос е следният: защо не е изпратил веднага съобщение в София? Та информацията е от огромна важност и би могла да промени хода на войната?

Що за посланик е човек, който не споделя подобна информация с министерството си, смятайки я за маловажна и изразявайки патетично убеждението си, че „даже и да стигне до Волга, Германия все едно по-късно ще претърпи поражение и ще бъде разбита“?

Колкото и сред българите да се срещат „фанатични русофили“, тук нещо не е наред. Или Стаменов веднага е усетил „блъфа в комбинацията“? Знаел е, че разговорът в „Арагви“ се записва? И е бил наясно, че шифърът му се чете като „поема“?

Тогава? Тогава играта е наистина по-сложна. С двойно, ако не и тройно дъно.

Може би тук е редно да спомена откъде имам снимката на Иван Стаменов. И кое ме вълнува в тази история.

В началото на 90-те попаднах на историята за Иван Стаменов чрез публикациите в съветската преса. И щом мемоарите на Судоплатов излязоха на руски през 1996 г., случайно ги съзрях в книжарницата на „Имка прес“ в Париж, откъдето научих и за „българската следа“. Нямаше как да не задам веднага всичките тези въпроси на Евгений Силянов – доайена на българската дипломация в емиграция – когото често цитирам в тези „софийски истории“.

Една вечер в парижкия му дом, недалеч от ротондата „Монсо“, през късната есен на същата тази 1996 г. го попитах за Иван Стаменов. Господин Силянов се замисли и замълча.

– Не сте ли се познавали лично? – запитах аз.
– Познавахме се много добре – отвърна моят събеседник – заедно работихме в една стая във Външно министерство преди той да получи назначението си в Москва.
– И що за човек беше той? Около него витаят толкова тайни?

Отново последва пауза.

Виждах по лицето на събеседника си как той се пренася далеч назад, колебаейки се трябва или не трябва да сподели нещо сега.

– Вижте, каза накрая той. Стаменов попадна в Дирекция по печата и в Политическия отдел на министерството по-скоро случайно. Не казвам нередовно.
– В какъв смисъл случайно?
– Назначиха го без конкурс.

В предишни разговори Евгений Силянов ми бе обяснявал колко строга е била някогашната дипломатическа система. И винаги, споменавайки някое лице, уточняваше: „той се яви на конкурс с еди кой си и еди кой си“… Останалите били „политически назначения“ (връзкари или представители на няколкото големи дипломатически родове (като Гешови-Радеви например).

– Тогава? Какви бяха връзките на Иван Стаменов?
– Той дойде с протекции от Двореца. И бе откомандирован в канцеларията на цар Борис пак по нареждане от „най-горе“.

Формулировката, признавам, ме заинтригува. Ала си дадох сметка, че моят събеседник, който ме наблюдаваше доста внимателно, очакваше да се досетя за нещо, за което аз видимо не се досещах. Някаква брънка от веригата ми убягваше.

– Искате да кажете, че той е бил „царски човек“ – казах аз – формулирайки го на днешен език, смятайки че така ще провокирам стария дипломат.
– Беше много дискретен човек.

Накрая Евгений Силянов видимо разбра, че не „включвам“ какво ми казва, въздъхна, взе молива, който лежеше пред него, сякаш понечи да напише нещо, след което по-тихо, но достатъчно отчетливо произнесе следните думи:

– Дворцовото разузнаване.

И отгатвайки по вида ми, че в скоропоговорка ще го засипя с куп въпроси, стана, отиде до един шкаф и измъкна оттам кутия със снимки, откъдето извади малката фотография, която ми подари за спомен (признах му, че никъде не се е запазила фотография на Иван Стаменов). На нея „човекът с мустаците“ победоносно пуши цигара, очаквайки агреман за Москва (едно от най-важните назначение в кариерата), а на заден фон (макар и леко размазан) прозираше ликът на моя събеседник. След което господин Силянов изразително погледна часовника си и тук нашият разговор приключи. Наистина беше късно.

Не го подновихме, за съжаление…

И по-преди бях го разпитвал имало ли е дворцово разузнаване (за което толкова се е писало и говорило). Той с усмивка винаги ме препращаше към приятеля си – големия журналист Стефан Груев, който бил по-наясно. Нали неговият баща Павел Груев (началник на царската канцелария, убит от Народния съд) унищожил всички данни на тази дворцова служба (една малка част веднага след смъртта на царя, голямата част – щом Червената армия стигнала Дунава). Така руснаците плячкосали само най-маловажната част от царската архива.

Това може би е спасило живота на нашия „дипломат в сянка“.

При заминаването на Стаменов за Москва в София цари пълно недоумение. Не изказвам хипотези, а цитирам изключително ценния дневник на Стефан Танев, главния редактор на в. „Утро“, който през юни 1940 г. пише следното:

Пристига с аероплан трупът на починалия завчера от сърдечен удар в Москва наш пълномощен министър Тодор Христов. Голяма е загубата за нашата дипломация. Най-културният, най-способният от всички наши пълномощни министри. Намерил бе достъп в Москва до среди, в които никой не е прониквал. Останките му още не са тук, а мнозина вече точат зъби за неговото място. Но нито един от тях не може да му обърне и чехлите.

Вървят най-различни имена за новото назначение, витаят предположения.

Следва запис от 29 юни, в който четем:

За заместник на Тодор Христов в Москва е назначен царският съветник Иван Стаменов. Между него и Христова същата разлика като между Лаврентиева и Лавришчева (съветски посланици в София – бел. моя).

Бившият министър-председател Никола Мушанов пита:

– Откъде измислиха Стаменова? Как го намериха?

Явно изборът е на цар Борис. Ала какви са причините за него? Обикновено връзкарство? В разработката на Държавна сигурност се набляга на тази хипотеза: съпругата на Стаменов – Нина, която е с руски корени, била дъщеря на агронома Петър Беров, човек близък до двореца, а и освен това – в родствени връзки с бившия министър-председател Александър Малинов, който по онова време става кръстник на малката княгиня Мария Луиза. Следователно всичко е въпрос на протекции.

Така са смятали през 1940 г. мнозина, съдейки по дневника на Стефан Танев. Явно и по онова време назначенията са вървели по тази линия.

Ала цар Борис спокойно е могъл да подбере на своето протеже друга „синекура“. Защо ще го праща на едно от най-ключовите места за Царство България? Освен ако не му е имал пълно доверие и ако лекомисленият наглед мъж с мустачките (тогава Стаменов е на 47 г.) не е притежавал нужните качества.

Бил ли е Стаменов важна фигура от тогавашното дворцово разузнаване? Без съмнение, както става ясно от моя парижки разговор. Става дума за елитна информационна служба, която не се отчита пред правителството и затова може да действа с пълна дискретност и ефикасност. И нима никой – включително царят – не е подозирал, че Стаменов е бил вербуван през 1934 г. в Рим и че е агент „Наследник“? Или тъкмо обратното, той се е  оставил да го „вербуват“, тъкмо за да се създаде информационен канал между София и Москва. И другарят Сталин да научава онова, което цар Борис иска да му съобщи.

Човек направо се хваща за главата от всичките тези главоблъсканици. Ако някой ден руските архиви отворят врати, може би ще имаме повече елементи от пъзела. Дотогава ще продължаваме да тънем в догадки.

Прелиствам лист след лист оцелелите донесения на Стаменов. Нищо и половина.

След първите срещи с Молотов следват преразкази на съветската преса. Те с времето стават толкова досадни и обременителни, че министър-председателят Филов отбелязва на едно от тях Стаменов да спре да използва шифъра за тези „медийни анотации“, защото само излага под съмнение сигурността му. Ами ако той е бил наясно, че шифърът е пробит (което не са знаели в София)? И ако е използвал друг шифър или по-скоро друг канал в изложенията си до царската канцелария? Все неща, които ми хрумват, докато чета донесенията му.

Съставът на българската легация е силно редуциран, става ясно от докладите му. Самият той трудно обменя рубли, макар да разполага с ресурс от долари (съветските другари контролират здраво нещата). Пълномощният министър следи внимателно и как се променя тона към българската страна (в степента на нейното сближение с Райха).

Една от неговите депеши от 19 ноември 1940 г. е особено интересна.

Молотов и неговият заместник Деканозов викат спешно българския пълномощен министър като му заявяват, че положението на България е тежко: правителството скоро ще падне и ще бъде заменено с марионетно прогерманско правителство; имало и атаки срещу Н. В. Царя. СССР чувствал „историческото си задължение да иска силна България“. Затова ѝ предлага „гаранции“ (по модела на балтийските държави – с които знаем какво се случва впоследствие). „СССР е готов да даде всякаква материална помощ на България: храни, стоки, петрол, всякаква валута, заем, въобще всичко, необходимо за нормалното развитие на България“.

Невероятна щедрост от страна на Сталин. И „намек“ за съветски военни бази във Варна и Бургас.

Възраженията на Стаменов, че положението на България въобще не е толкова трагично, не се приемат – съветската дипломация по-добре знаела какви са нещата. И накрая едно важно уточнение – по Закона за защита на нацията и „еврейския въпрос“. Молотов казва: „Това си е ваша работа, ако имате нужда, ще си вземете мерки“. Както се казва – интернационализъм в действие.

Месеци по-късно избухва войната. Жените от дипломатическата мисия са върнати обратно в България (затова изглежда повече от странно предложението на Молотов да назначава съпругата на Стаменов на престижна научна позиция).

От началото на октомври 1941 г. българската дипломатическа мисия е преместена в Куйбишев (без информационни канали, далеч от всякакви политически контакти).

Стаменов съобщава до София (може би и до „съветските другари“), че „положението му е на арестуван“: трима от ГПУ стоят денонощно пред вратата на моята стая и ме придружават открито абсолютно навсякъде, дори в нужника. Другите дипломати не са следени и затова не искат да се срещат с мен, също както и кореспондентите; протестите не помагат.

Мизерията и на другите легации е голяма, но имат много помощен персонал и кредити за мобилировка; нашето положение: студ, лошо хранене, изолиране, постоянно пазене на шифъра.

На полетата на едно от донесенията му Богдан Филов иронично го съветва да спомене какво е положението на съветския посланик в София: всички условия за срещи и пълна свобода на придвижване.

Грамата няма успех. Прави впечатление, че поредица външни министри са недоволни от дейността на Стаменов, но никой не говори за отзоваването му. А той продължава да преразказва статии из съветския печат, където все по-често се споменава за „жестока разплата след войната“.

От началото на 1944 г. вече усилено се обсъжда кой да го смени на поста в Москва. Цар Борис е покойник и най-вероятно „дворцовият канал“ на Стаменов е закрит. Проф. Димитър Михалчев, който има там добри дипломатически връзки от поста си в Москва през 30-те години, отказва. Накрая – през април 1944 г. регентите решават да изпратят генерала от запаса Тодор Радев. Съветските власти обаче протакат нещата и не дават нов агреман.

Така Стаменов е сменен чак от правителството на ОФ. Завръща се в София, бива уволнен, но не и арестуван. Сякаш нечия ръка го пази. Дори му изплащат непреведените „представителни средства“ от пребиваването му в Куйбишев – около 150 000 лв.

Така на 51 години дипломатическата му кариера приключва. Той е в „пенсия“. От справка на ДС научаваме, че е правил преводи на книги от руски, френски и немски, работейки в дома си на улица „Оборище“. След 1951 г. гледа всячески да се приспособи, доколкото може, към новата власт. Записва се в ОФ, активно участва във всички начинания на кварталната организация (навремето това се следи строго). Изнася на съкварталците си лекции за прогресивната политика на СССР, като от време на време си позволява да разказва лични спомени за др. Молотов и др. Г. Димитров, които познава от работата си в Москва. Тези му „отклонения“ са бдително описани от негови съкварталци – в докладите на секретния сътрудник „Ана“, както и на комуниста Георги Пеев, живущ на ул. „Асен Златаров“ 11.

Какво го е пощадило в онази толкова жестока епоха? Може би „попадането“ му във висшите сфери – около Бресткия мир 2 – което, откъдето и да се погледне, е сложна многоходова комбинация. Дали цар Борис е бил наясно с нея? Дали Сталин след войната не е разчитал да си разчисти по този начин сметките с Берия, като го обяви в държавна измяна, в чужд шпионаж? И в тази комбинация на Судоплатов и Стаменов да е била отредена ролята на свидетели на обвинението? Може и така да е, ако съдим по действията на Хрушчов срещу Берия през 1953 г., който може би просто повтаря „готовата комбинация“. В документ от онова време се твърди, че секретарят на Върховния президиум Пегов и следователи от прокуратурата на СССР са летели през 1953 г. до София, за да разпитват Стаменов. Но той отказал да даде изобличителни показания. Чувство за самосъхранение? Или наистина не е бил наясно с „операцията“? В българските архиви, проучени от Петя Димитрова, няма обаче никакъв знак за подобна съветска активност.

Може би това са били само съветски интриги на високо равнище?

Така или иначе Иван Стаменов успява да изкара спокойно дните си в квартала край Докторския паметник.

А „тайната на дипломата“ остава. Докато един ден не се отворят архивите.  

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияЛитературата не „в себе си и за себе си“
Следваща статияДоброволецът