Изложба „Забранените книги: Секретният фонд на Университетската библиотека“, октомври 2026 – януари 2027 г. в сградата на библиотеката на СУ
От кафенето в двора на Софийския университет наблюдавам студентите, които влизат и излизат от библиотеката и сякаш виждам себе си преди четиридесет години. След няколко минути вече съм вътре в историческото здание на библиотеката, силно наподобяващо на кораб, носен от времето. Ала сега, за разлика от друг път, се задържам във фоайето, а не бързам към каталозите. Защото в десетина витрини в предверието е подредена изложба, посветена на забранените книги. Младите хора край мен прекосяват изложбата, без да обръщат особено внимание над тази „история на цензурата“. В тяхното съзнание това е било „някога“ и вече не може да бъде така. Дано да са прави, си казвам аз, докато се опитвам да вникна в логиката на тоталитарната цензура след 1944 г., установена по модела, спуснат от Москва. И въпреки всичко нещо ме гложди отвътре, твърде много забранителни закони днешната власт обмисля да пусне в действие.
Със себе си нося и две безценни лични „помагала“ – важни ориентири в дебрите на комунистическата цензура: „Списъци на забранена литература“ и „Списък на вредна литература“ (Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1952 г.). Много са редки и дълго време съм ги издирвал по антикварите. Всъщност книгите в стъклените витрини са забранени тъкмо заради наличието си в тези списъци от 50-те, към което се добавят все нови и нови забрани от 60-те (свързани с македонския въпрос и отношенията с Югославия на Тито), а в центъра на изложбата е „Фашизмът“ на Желю Желев в първото си инкриминирано издание. Интересното е, че в следващата витрина виждаме „забранен сборник“, посветен на Вапцаров от първите години на НРБ. Едната хипотеза е, че вътре би могъл да е „участвал“ примерно Трайчо Костов, съответно книгата да е забранена, а после така и да не е извадена от „забранителния списък“. Другата – че има препратки към „македонизма“, което е направило книгата трайно „опасна“.
С други думи изложбата е представителна извадка за съществуващия „специален фонд“ на Университетската библиотека (1944–1989), наброявал около 1800 заглавия. Със съответното „динамично текучество“ – едни са отпадали, други са влизали, някои пак са се връщали в списъците. Въртележката на цензурата и забраната няма спирка. Но днес, изложени едни до други, тези книги повдигат наистина много въпроси.
Механизмът на цялата тази забрана води началото си непосредствено след преврата през 1944 г., мислен и като прелом в историята. Веднага е забранена „старата преса“, чието място е заето от новите официози като в. „Работническо дело“ и в. „Отечествен фронт“, а на мястото на в. „Щурец“ на убития Райко Алексиев идва в. „Литературен фронт“. За прикритие е разрешено излизането на буржоазни издания като в. „Мир“, в. „Нова камбана“, в „Политика“ и други, но скоро ги спират поради „недостиг на хартия“. Някои от тях, както и частните издателства протестират, пишат прошения, че ще си осигурят сами хартия, но никой не им обръща внимание.
В центъра на събитията е министърът на пропагандата (скоро след това министър на информацията) Димо Казасов – врял и кипял превратаджия, а и опитен и талантлив журналист. Той лично след 9 септември забранява… 8 свои книги (сред които „В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист“, 1925, „Звено без грим“, 1936, „Проблемът на политическия вожд“, 1933). Нарежда да бъдат иззети от библиотеките и книжарниците, както и унищожени, пренаписвайки по този начин своята политическа биография, а и историята.
Под неговото вещо ръководство Министерството на информацията създава още пред ноември 1944 г. първите списъци на „вредна литература“. Комисията се оглавява от литератора и преводач от руски Леонид Паспалеев, вътре в нея участват писателя Арманд Барух, Петър Панайотов, завеждащ бюро „Печат“ към Дирекция на милицията, и Анна Христова, представителка на Народната библиотека. От читалища и библиотеки в цялата страна масово се изземат книги и поемат за претопяване (в София това се случва в Княжевската фабрика, както впоследствие разказва писателят Георги Марков).
Биват забранени всякакви книги, мешавицата е пълна, както се вижда и от изложбата в Университетска библиотека. На първата витрина виждаме разкошно издание на „Тъй рече Зарастустра“ на Ницше в превод на Мара Белчева, а до него са лекциите на Фройд по психоанализата, също иззети и унищожени. В моите „списъци“ откривам, че под забрана са и всички книги на Анри Бергсон (инкриминиран от пронацисткия режим на Виши!) – от „Въведение в метафзиката“ до „Философската интуиция“.
Забраната включва и всякакви християнска книжнина, включително православни богослужебна издания, каквито са изложени във витрините. Да, там попадат и най-различни пропагандни издания от 40-те, възхваляващи „целокупна България“ и териториалните разширения на Третия Райх, но пък в съседната витрина виждаме историческите романи на Змей Горянин („Княз Иван Кулин), „На кръстопът“ на Фани Попова-Мутафова, в списъците фигурира и „На завой“ на Димитър Талев (книга, в която авторът отправя предупреждение за задаващата се комунистическа диктатура“).
***
През цялото това време, докато разглеждах книга по книга изложбата, сверявайки я с моите „забранителни списъци“, се питах доколко „обяснима“ тя е за днешните млади хора. Защото трябва да си бил роден с кода на Оруеловото „двоемислие“, за да проумееш границата на „забраната“, да доловиш разликата.
Така тази изложба ме върна към един епизод от моя живот от началото на 1989 г., за който вече съм писал, и когато се разминах с опасността буквално на косъм. Беше време, в което четях от зори до мрак във втора читалня на Народната библиотека. И ден след ден осъзнавах, че важни за мен книги ги няма или са достъпни само за посветени, ползващи привилигировано място до самата библиотекрка в четвърта читалня, където те четяха книги от „спецфонда“, за които бе необходимо предварително (писмено) разрешение (сещате се откъде).
Докато ровех из разпръснатите по коридорите каталози, непрекъснато се натъквах на иззети фишове с автори, „зачеркнати“ от системата. Така на едно място книгата на Мерло-Понти за комунизма („Хуманизъм и терор“) я имаше (по недоглеждане), на друго я нямаше. От мои преподаватели от университета разбрах, че в „скрития“ (служебен) каталог има всички емигрантски книги на Николай Бердяев, да не говорим за Солженицин, Шаламов и какво ли не още. Вратата на този служебен (закрит) каталог бе само на няколко метра от втора читалня, но се заключваше с верига. Имаше и огромен надпис „Вход за читатели строго забранен!“. И не щеш ли на 8 март в късния следобед видях, че заветната врата е отворена, а усмихнати библиотекарки кръжат из етажа за почерпка. Както се казва, сега или никога… Минах през входа с бележник в ръка и с треперещи ръце започнах да си преписвам имена и сигнатури… Страница след страница. Не можех да повярвам, че „царството на свободата“ би могло да е толкова близко. На много от книгите имаше означенията СПФ (спецфонд), за който знаех, че се изисква специално разрешение.
В следващите дни и седмици направо не излизах от читалнята. За всеки случай пишех името си нечетливо (и с произволно място), ако някой дойде да провери какво чета. Ала изглежда съм прекалил, щом след няколко седмици видях на няколко от поръчките си резолюции с червен химикал, привикващи ме да се явя в стая номер… (забравил съм номера), вдясно от пропуска, където се помещаваше „служител“, открито ходещ в милиционерска унфрома. Изчезнах от Народната библиотека за известно време с надеждата да ми се размине. Слава Богу, така и стана.
***
Ето защо твърдя, че онова, което изложбата „Забранените книги“ показва, е пряка препратка към „1984“ на Оруел. А препратките с пренаписването на миналото и претопяването на историята са болезнени и директни. Още повече, че техният апогей наистина е в историческата „1948“. Тогава голяма част от иззетите книги и от продукцията на конфискуваните книгоиздателства отиват за претопяване. Именно тогава се съставят и отпечатват първите „списъци на забранената литература“ и „списъци на вредната литература“. Вътре „надлежно“ са описани всички издания, които следва да се изземат от книжарниците, държавните, обществените и частните библиотеки и да се пренасочат към ДСП „Отпадъци“, което пък е длъжно да ги насочи към най-близката книжна фабрика. Става дума за над 10 000 заглавия, единични бройки от които остават само в Народната библиотека, Българския библиографски институт, народните библиотеки в окръжните градове, библиотеките на БАН.
Накратко, след 12 юли 1948 г. свободната книга се озовава под желязната пета на неумолимото бъдеще. Тя е „ерес“, която „трови“, защото „1948“ е година на голямата мобилизация. Страната не бива да се „размеква“ от „мекушави книги“. Върви „всенародна акция“ за набиране на 250 000 бригадири. „Работническо дело“ непрекъснато съобщава как се записват първо 100 000, сетне още 100 000 (на снимките записалите се винаги са показвани с вдигнат юмрук, онзи характерен жест, който не само заплашва, но и сякаш задушава всяко инакомислие, всяко разночетене.
На 3 август същата година с указ се закриват и чуждите езикови училища. Излиза нов закон и за устройството на съдилищата, нов закон за радиото, а през септември 1948 г. се въвеждат и нови мерки срещу Православната църква, която трябва да бъде избутана в ъгъла.
Социалната реалност е вече „правилно“ разчертана, напълно по Оруел. Издават се не само „правилни книги“, но и се провеждат само „правилни чествания“, навеждащи на „правилни мисли“. Така например в съпътстващите датата броеве на в. „Работническо дело“ откривам съобщението за организирано честване на „100-годишнината на Комунистическия манифест“, издаден, разбира се, в голям тираж, с одържавената хартия и на национализирана печатна база. За целта подпредседателят на Комитета за наука, култура и изкуства изнася сказка в Салона на културните дейци в София. Съобщението за сказката е съпроводено с репортажи за „величествени митинги“ на софийското гражданство, приветстващо историческото дело на Отечествения фронт. На първа и втора страница се вижда мобилизацията на същите тези граждани, които манифестират „предаността си към правото дело“. Пропагандата и агитацията върти машината на пълни обороти, изпълвайки със смисъл „одържавеното слово“.
На последна страница на същия брой на „Работническо дело“ могат да се прочетат думите на мис Алън, английска гостенка на „социалистическа България“, озаглавени: „Ние има много да се учим от вас“. В интервюто си мис Алън споделя следното: „Когато казах на моите близки, че съм поканена да посетя България, всички ми казаха: „Вземете ме за секретар или сложете ме в куфара си, защото много искаме да видим тази страна. Ние вярваме, че имаме да се поучим много от вас, от вашия творчески ентусиазъм“ (курсивът е на в. „Работническо дело“).
Доколко обаче българският „урок по цензура“ е осмислен и от днешните български граждани?
