„Аз като артист обичам да експериментирам. Не мога да остана в едно направление само защото съм имала успех с него.“ Разговор с художничката Нора Ампова
Преди месец галерия Little Bird Placе направи своя международен дебют на престижния австрийски панаир за съвременно изкуство viennacontemporary 2025 с нови произведения на Нора Ампова и Любен Домозетски. Ярките наситени платна, с които художничката се представи, в които човешката фигура или се слива с природата, или отчуждено я съзерцава, преформулират пейзажа като сцена на духа.
Нора Ампова е сред най-атрактивните артисти от младото поколение. Познаваме работата ѝ от нейните изложби през изминалите години в галериите „Аросита“, Little Bird Place, „Нюанс“ и др. Има реализирани повече от десет самостоятелни изложби и участия в групови проекти в България и извън страната. Нейни произведения са част от колекцията на Арт Център „Юго Вутен“ в Белгия, както и други частни колекции. Носителка е на наградите за млад художник на УниКредит Булбанк и фондация „Стоян Камбарев“.
Последната ѝ самостоятелна изложба Gokotta (йо-ку-та), или в превод от шведски „Да се събудиш рано“, през пролетта в галерия Little Bird Place е разказ за човека и връзката му с природата. Чрез изразните средства на колажа художничката пита каква е човешката намеса в природата и дали не се отдалечаваме твърде много от нейната същност.
Активно творящите млади художници у нас не са толкова много. Ти защо тръгна по този път, след като си израснала в семейство на музиканти? Твоите родители – Антоанета и Кирил Ампови, бяха много популярни през 90-те години. Песните на трио „Спешен случай“ се свързваха с надеждата за по-добри времена след падането на режима у нас. А брат ти Владимир Ампов-Графа днес е познат на всички изпълнител.
До този момент не си бях давала сметка, че професионално съм толкова далеч от тези трима музиканти. Изборът ми дойде по естествен начин. Като всяко дете аз много обичах да рисувам. Може би, защото моята разлика с брат ми е много голяма – 10 години аз растях сама. Той беше поел вече по своя път и като един млад човек често отсъстваше от къщи, затова трябваше да се справям сама със свободното си време. И за мен беше удоволствие да се занимавам с ръцете си – да рисувам и да прерисувам. Родителите ми ме подкрепяха. Винаги съм имала материали до себе си – моливи, флумастери, и някак естествено се получи с рисуването. А когато влязох в Художествената гимназия, тази страст си намери мястото.
А родителите ти как реагираха на това решение, не се ли опитаха да те приобщят към музиката, както стана с брат ти?
Мислила съм за това, но сцената и голямата аудитория, голямата публичност не мисля, че са точни за моя темперамент. Това е една от главните причини. Всъщност аз не изпитвам такава потребност да се изявявам по този начин. Годините в Художествената гимназия ме формираха, за мен това, което правя, е нещо естествено, аз трудно мога да си представя нещо по-различно. Но нося музиката в себе си, тя винаги е в мен. И аз съм меломан, който се вдъхновява от нея. Слушам инди, рок, индъстриъл, алтернативна музика.
Ти самата свиреше ли на някакви инструменти?
Свирила съм на пиано, дори съм била и беквокал за много кратко време с брат ми в някои негови изяви. Но може би точно тогава разбрах, че сцената не е моето място и че съм прекалено стеснителна за тези неща. Но пък съпругът ми е музикант и не се знае дали някой ден с него няма да решим да направим нещо в тази посока. Имали сме и такива идеи за нещо по-есктравагантно и непрофесионално.
„Космос“ е твоя изложба, посветена на майка ти. Предполагам, много силна е била връзката ти с нея, за да направиш цяла изложба?
За съжаление, изгубих майка си през 2016 г. Точно тогава аз пък се оказах бременна. В този момент оставих рисуването и две години отсъствах от сцената. „Космос“ (2018 г.) беше първата ми изява след тези драматични събития и я посветих на майка ми. Това са най-вече нейни портрети, много от сценичния ѝ имидж с трио „Спешен случай“. Тези произведения бяха направени дигитално на един айпад, защото през това време като млада майка нямах условията да рисувам на платно. И всъщност оттогава започна и този мой нов подход да рисувам дигитално. И до ден днешен предварително правя дигитални проекти на живописните платна и това ми спестява време, решава много задачи. И след това всичко се пренася на платно. Беше определено лична изложба и хората я оцениха. Всъщност тя ми донесе наградата за млад артист Стоян Камбарев.
Имаш ли някакъв по-мил спомен, останал от детството? Брат ти казва, че си като барометър или „голям шемет“ в добрия смисъл.
Имам безброй спомени. Понеже той беше много зает още от тийнейджър, просто рано си хвана кариерата, всеки един момент, в който той си беше вкъщи, за мен беше радостен, защото това се случваше рядко. Като си идваше, винаги носеше някоя комедия на видеокасета и знаех, че ще има кино. Докато аз бях студентка, си имахме нашите срещи, в които си споделяхме лични и творчески неща. Нашата връзка винаги е била силна, просто съжалявам, че не се случва по-често, но всеки вече е зает и няма време.
А има ли връзка между картините и музиката?
Разбира се. Но трябва да питате брат ми. Аз лично без музика не мога да творя. Не знам при другите художници как е, но аз смятам, че при художника процесът на мислене и подготовка преди активната работа е много важен. Можеш да слушаш музика или да четеш книги и така се подготвяш. Можеш просто да съзерцаваш живота пред теб, където и да си, дори в градската среда.
Кой от тези методи е твоят, кой избираш ти?
Аз черпя вдъхновение от бита и от живота. А винаги съм нащрек. Ето, сега като идвах към срещата с вас, видях един наистина невероятно странен облак, който бих използвала в някои от моите произведения. Понякога така ми хрумват сюжетите – от някое съзерцаване, от среща с всекидневието, просто виждаш нещо и го запечатваш. Аз се възприемам като мислител. Виждам един облак и правя асоциация, почвам да го възприемам като нещо лично. Това са много интересни процеси, без тях лично аз не мога да започна да творя. Предпочитам го пред това да седя и да бездействам в ателието.
Художниците по-скоро са интровертни, по-затворени, но ти май не си такъв случай?
Мисля, че не съм. Аз много обичам да общувам с хората. Преди да имам семейство и дете, това ме зареждаше. Сега просто битът не ми го позволява.
Завършила си Художествената академия и си имала късмета да попаднеш в класа на такива имена в нашето изобразително изкуство като Андрей Даниел и Правдолюб Иванов. Какво научи от тях?
Абсолютен късмет имах. Бих казала, че е огромна загубата на проф. Даниел и след това неговото ателие и ситуацията в Академията се промениха рязко. Много интересно ателие беше. Те двамата са много различни личности, освен че се занимават с различен вид изкуство – Правдолюб е концептуален артист, а Даниел е класически живописец, и решението на професора да покани Правдолюб е много интересно и показва колко широко скроен човек е той. А решението Правдолюб Иванов да не преподава вече е безумно и ме е страх, че мога да прекаля с някои термини, но това за мен е глупав ход, защото ощетява най-много студентите. По мое време беше много интересно, защото тези две личности постоянно дискутираха на политически или философски теми и началото на деня преминаваше в дискусия между двамата. Беше обогатяващо и различно, особено сладкодумният Андрей Даниел, който винаги имаше какво да каже.
С кого те срещнаха още студентските ти години?
С художничката Калия Калъчева. Бих казала, че се вдъхновявам от нея. Нейният талант, енергия и трудолюбие ми правят много силно впечатление. Имали сме и много спорове. На нас общуването ни преминава предимно през спор. Страх ме е да не пропусна някой колега, ако тръгна да изброявам.
И все пак някой, който ти е повлиял?
Интересен мой състудент, който е в Берлин от много време, е Зоран Георгиев. Той е от македонски произход и в момента, в който завърши при Андрей Даниел, се насочи към концептуалното изкуство. Има много идеи, които описват с хумор политическата ни ситуация. За него се сещам като по-интересен, Дина Стоев е също много интересен. През ателието на Андрей Даниел са минали и много артисти, които впоследствие не станаха художници, Зорница София например. Но ако се върна към моето минало в Академията, аз нямах кой знае каква изявена среда, нямах приятелски кръг. Това беше добре, защото, така или иначе, пътят на художника е самотен.
Специализираш в Англия. Колко време беше там и в кой град?
Една година по програма „Еразъм“ бях в Хертфордшир, град близо до Лондон. За мен беше много важен този момент, точно заради знанията, които Правдолюб се опита да ни предаде, и пораствайки, аз нямаше как да не се заинтересувам от съвременното изкуство. Реших да изляза от зоната си на комфорт и да не се занимавам с живопис, а с някаква друга медия. Там системата е художниците да правят много проучвания, преди да започнат да работят. Даже първата година само проучват. Пътувайки в един автобус, видях един лебед в малко езерце, който си беше потопил главата във водата. И оттам пак по асоциативен път се сетих за щраусите, които си заравят главите в пясъка. Така се появиха етюдите ми с щрауса.
Щраусите се появяват и в клипа на брат ти – Графа, „Дим да ме няма“, и това беше много харесано от публиката. Но щраусът се появи пак по това време в един друг твой стрийт арт проект, свързан с уличните електрически табла?
Тогава се опитах да правя и това. Беше инициатива на една галерия и ЧЕЗ (енергийната компания, б.р.) – да изрисуват няколко електрически табла и да вдъхнат живот на улица „Оборище“.
Англия в каква друга посока ти повлия ?
Запознах се с много хора, но най-много ми повлия възможността да посетя много галерии в Лондон. Аз си правех програма какви музеи да разгледам. Интересуваше ме начинът, по който са подредени, как функционират. Целият този свят през 2011 г., когато в София все още нямаше много частни галерии, беше изключително важен за мен професионално.
Щраусът продължава да присъства в творчеството ти като метафора дори. Появява се в изложбата „Криеница“, която правиш на остров Лесбос, посветена на бежанската криза. Кой и защо заравя глава в пясъка?
Темата с щрауса не е само хумористична. В нея има провокация и философски въпроси за хората. В началото, когато направих щрауса в Лондон, той беше скулптура от папиемаше – рециклирани материали, беше глава на щраус, която аз поставях на различни места в града, за да изглежда, че този щраус гледа над земята. Това беше като противопоставяне на заровената му глава, която се крие, като че се срамува. Моят щраус се показва.
Беше много забавен процес. Дори един човек искаше да купи тази глава, аз обаче отказах, защото бях ентусиазирана да разнасям щрауса къде ли не, включително и в „Тейт Бритън“, което си е много сериозна институция. Реших да го поставя между скулптури на Роден и други класически произведения и охраната веднага дойде да ме изгони. Та това беше началото на този проект, който развих на остров Лесбос. Това е първата ми самостоятелна изложба извън България, в галерията на град Митилини, която е в една много стара къща. Аз бях на остров Лесбос при съпруга ми Борис, който по това време беше изпратен на мисия от Агенцията за бежанците към ООН. Тогава беше голямата бежанска вълна от Сирия и Афганистан и лагерите бяха там. Нашата връзка и любов започна точно преди той да замине за тази мисия. Аз не се поколебах и го последвах на острова. Бях вече дипломиран магистър, живописец, исках да развивам кариерата си. И с него решихме, че е добра идея там да направя изложба.
Как ще запомните това време и остров Лесбос?
Аз живях половин година там, той повече, но това е толкова интересно място, толкова спомени имам. Там щраусът получи най-сериозната си роля, свързвайки се с образа на бежанец. Веднъж той е този, който бяга от своето родно място, в другия случай това сме ние, които наблюдаваме тази ситуация – европейци, хора, които не сме бежанци и със сигурност нямаме война над главите си. Много от нас предпочитат да се направят, че не забелязват проблема, да се скрият или да гледат по-расистки, да виждат само лошата страна на бежанците, без да се замислят, че повечето от тях са млади семейства, хора като всички нас. Развих тази тема в „Криеница“. Имаше щрауси със спасителни жилетки или със златни одеяла против измръзване. По-концептуален беше проектът.
От днешна гледна точка как ти изглежда темата за бежанците, вълнува ли те още?
Няма как да не ме вълнува. Следя какво се случва в България и дори не отхвърлям като идея да се занимавам с деца бежанци, които са в лагер, абсолютно отворена съм за такива неща.
Изкуството помага ли за решение на подобни проблеми? Трябва ли творецът да има социално мислене?
Точно така. Скоро си мислех, че художниците трябва да поемат тези теми и да ги включват в творчеството си. Не говоря само за бежанците, а и за наши, по-автентични теми.
Но защо липсват? Младите хора отдалечени ли са от тези теми?
Проблемът е сложен. Ние имаме комплекси и започваме да копираме западни художници, но те са изминали своя път, той си е за тях и е автентичен. Искаме тук да привнесем нещо отвън, без да сме изследвали нашата култура, защото просто искаме да изглеждаме като някой друг. А си трябва и смелост. Може би е по-лесно да не навлизаш в толкова сериозни теми.
Заради щраусите и заради изложбата ти Social animais изкуствоведите те определиха като попарт артист. През годините обаче ти смесваш различни стилове. Можем да открием сюрреализъм, експресионизъм, даже романтизъм. Как комбинираш тези различни стилови направления?
Със сигурност попарт моментът беше застъпен, но това беше най-чистата форма да предам идеята си тогава. Аз като артист обичам да експериментирам. Не мога да остана в едно направление само защото съм имала успех с него. По естествен начин съм откривала нови откровения и да, всички тези жанрове аз ги преплитам и по този начин търся автентичност. Романтизмът най-силно ме вълнува, имам предвид любовта към природата и пиедестала, на който трябва да я поставим. И последните ми картини са такива.
Много съм впечатлена от картината ти „Жест“ в изложбата, кръстена на нея. Тя също е насочена към природата. Работиш с класическата медия – живопис, но звучиш съвременно. Как го постигаш?
Вълнува ме всичко актуално, което се случва. Аз смятам, че живописта има всички качества за съвременни послания, независимо от модерните медии.
Да се върнем към един друг период, който със сигурност се отразява върху творчеството ти. Имаш дъщеря Леа. Промени ли те майчинството като светоглед, като емоция?
Разбира се, че майчинството ме промени като всяка жена. Не бих казала, че ми е попречило, но обстоятелствата бяха други. Живяхме две години в Атина, когато заминахме, бебето беше на 40 дни, бяхме съвсем сами и това определено ми пречеше да се занимавам с изкуство. Но когато после се върнах към професията си, сякаш го направих с още по-голяма сила и енергия. Бях още по-амбицирана и надъхана да се върна на този път и да изразя всички насъбрали се емоции.
Една от изложбите ти, „Нашите клетки“, може би обяснява тези усещания?
Жената като централна фигура и ролята на жената в обществото. Нейните многопластови образи, които ѝ се налага да има, връзката между природата и жената, която е животът и природата. Това ме вълнува.
Имаш една изложба от 2013 г. с провокативното заглавие „Менопауза“, когато си още съвсем млада. Как ти хрумна тази тема?
Аз съм емоционална и в студентството си бях още повече такава – с всякакви кризи – емоционални, любовни. И това е пак някакъв вид автопортрет, разбира се, не физически, но като състояние на липса на контрол и дисбаланс. Хуморът е нещо, към което също се стремях в този проект. Това бяха портрети на жени, някои са в истерия, други се превръщат в животни. Това беше интересен епизод от моя творчески път. Вие ми го припомняте. Сега се опитвам да съм по-сериозна.
Да не би да те е напуснало чувството за хумор?
Надявам се, не. Но самият живот със своите турбулентности и обстоятелствата ме накараха по-бързо да порасна.
Ти си художник, който непрекъснато преминава от една фаза в друга. Какви истории разказват още картините ти?
Имам например една изложба с двусмисленото заглавие „Истории от облака“. Тя е за облака над нас, или по-скоро за идеята за воайор, която може би е дошла от Андрей Даниел и неговото творчество. Това от него съм го видяла, защото в крайна сметка той беше един воайор в картините си, та и аз така. Тези картини бяха като наблюдение от дистанция, съвпаднаха и с изолацията през пандемията, в която бяхме поставени, и този виртуален облак, тъй нареченият klouds, съхранява всички наши данни и спомени. Картините представляваха истории на самотни хора през пандемичното време.
Да, там са и твоите басейни, заради които те оприличават на Дейвид Хокни?
Аз не крия своята почит към него като живописец, също така и към Едуард Хопър. От тях двамата съм се учила.
Това ли са любимите ти художници?
Като живописци – да. Просто са изиграли голяма роля в оформянето ми като живописец.
А от класиците?
Безброй са. Няма как да ги изброя. Но все пак Ван Гог, защото аз обичам и да съм експресивна в творчеството си, Рене Магрит, Вермеер, много са.
Вие със съпруга ти менажирате отскоро галерия Little Bird Place. Пазарът на изкуствата у нас е доста свит. Трудно ли се менажира галерия в тези условия?
Това е сравнително ново начинание за семейството. Съпругът ми е мениджър и управител, той има опит, защото е управлявал редица екипи в миналото в Агенцията за бежанците. Аз съм работила с тази галерия и със собственика ѝ Росен Узунов. Силна ми е връзката с нея. Тя се разви много бързо за тези 5–6 години. Нейният профил е фокусиран върху природата и околната среда, климата, биологията. Това са теми, особено важни за днешния ден, които вълнуват младите, и затова има много изложби на млади художници. А изкуствоведите Радослав Механджийски и Теодора Константинова започнаха един проект за обучение на млади художници – „Резиденция Лещен“.
Възможно ли е да се издържат младите художници само от изкуството си и има ли публика у нас съвременното изкуство?
Този въпрос е много деликатен и сложен и по-скоро отговорът е – не. Не говоря само за себе си, а и за моите колеги. За жалост, повечето от тях работят и нещо друго. И рисуването по-скоро се превръща в хоби, което е много жалко. Но тенденцията е това да се промени. Гледам позитивно, не искам да отчайвам младите, които ще поемат по този път. Когато аз започвах, въобще не съм се замисляла какво ще правя по-нататък. Но времената днес са други. На първо място ги съветвам да излязат от България, за да учат и да гледат, но не с идеята да останат там. За мен най-добрият пример са художници, които успяват да балансират между България и чужбина.
А навън имат ли пазар младите ни таланти?
Ами, разбира се. Светът е голям и космополитен и това дава големи възможности.
Ти самата успяваш ли да продаваш? Как се презентираш?
Определено с годините публиката се увеличава, особено младите хора. Тези, които имат информация и са пътували, някак си имат засилен интерес към изкуството, купуват картини. Това се задълбочава във времето.
Промени ли се пазарът на изкуството у нас с появата вече втора година на Sofia Art Fair или с влизането на аукционната къща „Артмарк“?
Самата аз вземам участие в Sofia Art Fair – панаира за съвременно изкуство, както и галерия Little Bird Place като цяло. А аукционни къщи като „Артмарк“ трябва да вкарат и съвременно изкуство на живи млади, но и не само млади художници. Приветствам появата на Sofia Art Fair. Задължително е той да съществува и да е международен дори. Публиката не спира да идва. Това е откъм посещаемост, следващата стъпка е да се осмелява да купува картини. Аудиторията е разнообразна. Има и млади, и възрастни, и семейства с деца. Това означава, че интересът към изкуството е за всички поколения. И означава, че художниците не трябва да са изолирани и да стоят в един балон, а да се социализират. Но тук роля имат медиаторите, кураторите и т.н.
Работиш ли с куратори и с кои?
Свикнала съм сама да си определям и организирам всичко, но например за изложбата „Жест“ много ми помогна Весела Ножарова, с която работихме от самото начало на създаването на работите. В тази изложба заложихме на това практиката да води към сюжет и идея, вместо да започвам от заглавието например. Аз обичам да рисувам бързо, експресивно.
Харесвам една твоя малка серия от тази изложба, рисувана върху фабрична златна основа, „Амазонски ренесанс“. В тази изложба всичко е рисувано сякаш с няколко маха на четката, с минимално насищане на цветовете?
Тази изложба наистина е различна с технологичната си част. Аз като че ли се върнах към едно състояние от гимназиалните си години, когато учител ми беше Динко Стоев, и той много ми е повлиял. Експресионистичният подход май ми е по-близък от всеки друг и тези картини са на ръба на абстракцията.
Интервюто с Нора Ампова може да бъде чуто в Епизод 1 на подкаста за изкуство „Така видяно“, осъществен с подкрепата на НФК.
Картините на Нора Ампова могат да бъдат разгледани в нейния сайт noraampova.com и в Инстаграм.
