На моменти сякаш сме попаднали в света на Доктор Стрейнджлав, други подозрително напомнят за наратив а ла Йоргос Лантимос – и нито за миг няма да се почувствате като във филм на Алехандро Гонсалес Иняриту. Аз поне не успях. Това не е непременно недостатък, просто дайте време на Дигър (и на себе си) за адаптация. Запознанството не ми хареса, но това е без значение, тъй като харесването не е част от режисьорския замисъл. Имате избор: да се възмущавате, да хихикате, да се възмущавате, хихикайки, или да изчакате екранното време да се „изтърколи“ докрай, за да откриете какво точно е имал предвид мексиканецът Иняриту, решавайки да работи с Том „Мисията невъзможна“ Круз – защото изборът на Круз е ключов елемент от философското кодиране и фабулното декодиране на „Дигър“.
Като изключим леко апокрифния (що се отнася до разпространението) „Бардо, фалшива хроника за няколко истини“ (2022), Алехандро Г. Иняриту не е снимал пълнометражен филм от „Завръщането“ насам, т.е. вече десет години. И ето го сега, ангажиран с апокалиптичен фарс за свят от близкото бъдеще, който, попаднал в ръцете на дегенерати, се носи към своя край, обгърнат в сатирична лудост, лишена от финес. Според собственото му признание режисьорът подготвя този проект десет години, защото не търси история, а подходящ(ия) начин да я разкаже. Ами не го е открил. Задоволил се е с поредица от скечове, които удавят сърцевината на сюжета в очевидни истини и клишета за модерния свят, вместо да се наслаждава на бруталната си откровеност за глупостта на човечеството…
Обобщено погледнато, „Дигър“ проследява низходящата траектория на най-могъщия мъж в света, който се впуска в трескава мисия: да се превърне в спасител на човечеството преди катастрофата, която самият той е предизвикал, да унищожи планетата. А изненадващото послание, което някои западни критици „провиждат“ във филма, е как когато капитализмът съсипе окончателно екологията, ще ни остане единственото утешение на изкуството… И това звучи цинично дори като за Иняриту.
Каквито и да са недостатъците на „Дигър“, заглавието му не е едно от тях. В буквалния български превод „копач“ се съдържат повече възможности за интерпретация от неоползотворения потенциал на основните теми в сценария. Дали ще видите Петролотърсача (като подвид на Златотърсача) – основател на Великата нация, Обработващия-земята, Закопаващия-враговете-си или просто Онзи-с-лопатата (по аналогия на Онази с косата), Дигър е всеки един от тях, едновременно пролетариатът и неговият политически опонент – чисто нов архетип в съвременната философска система. Съчетавайки две непримирими идеологически начала, той е предопределен да се взриви отвътре. Но… преди това да се случи, непременно „ще спаси света“. А кой по-добре знае как да го направи от агент Итън Хънт… в контраамплоа. Маскиран до неузнаваемост под „бронята“ на протези и тежък грим, Том Круз е предизвикан да надскочи филмовото си „Аз“ и той наистина се справя подобаващо с тази мисия.
Та значи Дигър е малкото име на главния герой, но също и неговата „длъжност“. Дигър Рокуел управлява многомилиардна петролна империя, наследена от семейството му, която добива и извлича петрол в Аляска и Гренландия, благодарение на неофициално споразумение с правителството на САЩ. Но когато операцията му в Гренландия излиза извън релси и заплашва да се превърне в безпрецедентна климатична катастрофа, Дигър, подпомаган от сенилния президент на САЩ, се опитва с всички средства да запази върховенството си и да контролира медийния дискурс около инцидента. Инцидент, който продължава да ескалира, защото така и не се превръща в истински приоритет нито за магната, нито за американското правителство…
Отказът от отчетлив наратив и предозирането на странични „ефекти“ увеличават риска за Иняриту да се „спъне“ в собствената си реторика. Разковничето е в тона, който граничи с пародия, и в специфичния хумор, гравитиращ от обезпокоителен до ужасяващ. Някъде в този момент разказът рязко сменя посоката си и се оказваме във „филм във филма“ или по скоро театър във филма… на реалността. Според някои анализатори този обрат е слабото място в драматургичната (де)конструкция, според други – глътка свеж въздух в зациклянето на апокалиптичния сарказъм. Истината е някъде там… по средата. Ще го усещате всеки път, когато естетическият порив на изкуството ви дръпне от релсите на бясната бутафория.
Съчетание от зрелище и размисъл в съответствие със стила на мексиканския режисьор, „Дигър“ в крайна сметка се оказва естетически неравномерен и съдържателно несмилаем поради „какофонията“ от персонажи с прекомерно голямо его и поведенческа непоследователност. Дързък и кинематографично сложен, на теория този проект включваше всички предпоставки да бъде очакван като по-важното завръщане на Алехандро Гонсалес Иняриту. На екрана обаче сатирата копае толкова бързо и в толкова много посоки, че накрая просто се самозаравя.
