Алeксандър Дугин чете „Чевенгур“

За читателите на Портал Култура Дугин без съмнение е известен злодей и геополитически мистификатор. Може би ще им бъде интересно как е започнало всичко (прочутият въпрос за генеалогията на Злото). Защото за разлика от много други участници във войната, Дугин не е обикновена, банална руска лошотия. Той е гръмогласно и истерично Зло, от онези, които развяват идейни знамена, местят континенти и разчитат на трепета на публиката.

Предлагам ви леко редактиран и опростен откъс от книгата, която пиша от години, изследване на съдбата на утопията в романа „Чевенгур“ на Андрей Платонов. Откъсът е от последната глава, посветена на това как неиздаденият в СССР Платонов е публикуван в края на 80-те години и как го преоткрива руската литературна наука. И какво се случва след това. Да спомена само, че съвременната руска рецепция на Платонов е твърде особена – за 30 години тя успя да превърне левия интернационалист, екстремен утопист и пролеткултовец в до болка роден, консервативен православен мислител – велик руски класик.

За този дълбоко реакционен и официален процес есето на Дугин е маргинално, по-скоро е куриоз. Но може да се смята за опит да се постигне горната мъртва точка – по-налудничав прочит на великата книга на Платонов май просто не е възможен.

Искаше ми се да напиша кратка и ударна бележка, повече есето не заслужава. Но бързо се убедих, че това няма как да стане. Първо трябваше поне да се осведомят нищо неподозиращите български читатели защо на Дугин му е важен Платонов, после – да се разкажат в относително подреден и разбираем вид „идеите“ на Дугин, или може би по-добре да кажа – хаотичните му жестикулации. Това вече отнема време, енергия и текстово пространство. После кресчендото на неговото въздействащо слово (да, той е талантлив или по-скоро харизматичен по особен начин) се нуждаеше от внимателно обговаряне. Беше необходимо да се покаже къде му е мястото и защо не бива да му се отговаря, да бъде ориентиран читателят как да не попада в заложените капани и защо все пак Дугин е книжен тигър.

Така в един момент се отказах от краткостта.

* * *

Есето на Дугин е написано в период, който за него е преходен. В началото на 90-те започва неговата трансформация от enfant terrible на московския езотеричен ъндърграунд (едновременно крайно десен и анархичен) в евразиец със сериозни геополитически претенции. То е кратко (около 20 страници) и носи следи от първия му период, защото е максимално провокативно. Но отвъд мистико-хипнотичния стил вече се провижда планетарният замах на бъдещия Дугин.

Нарича се „Магическият болшевизъм на Андрей Платонов“ и е публикувано през 1994 г. в сп. „Елементи“, но вероятно и преди това е циркулирало в интернет (появява се и до днес в руски уеб архиви с плашещи имена от типа на imperium.lenin.ru[1]). Привидно е литературоведски текст, част от многобройните тогавашни анализи на Дугин, посветени на руската култура, революция, на космизма и пр. Реалният му жанр обаче остава неясен; поради експресивната си реторика то е трудно за преразказване, въпреки това тук ще направя опит да изложа основните му внушения – „тези“ не смея да ги нарека.

* * *

Да започнем с малко високопарни цитати: „Чевенгур“ – това е цяло учение, един неосакрален текст… Благодарение на „Чевенгур“ можем да разберем почти всичко. Тайната на съветското, тайната на онова, което го е предшествало. В този сгъстен възел от безпощадна истина се виждат всички тъмни зари по пътищата на Русия; разгръщайки ги, стигаме до разкола, до Иван IV, до стриголниците и ловците на вселената на Данила Филипович, до абсолютния свят на Достоевски и до онази националсоциалистическа тъга на Херцен, която стене и се е изплъзнала наяве едва в късните му текстове… Онова, което е написано с кръв, е написано веднъж завинаги. И дори онова, за което в „Чевенгур“ не е казана нито дума, благодарение на „Чевенгур“ става кристално ясно“ (Дугин, 1994).

Очевидно Дугин сакрализира романа. Впрочем подобни неща твърди и руската официална литературна наука, особено т.нар. православното литературознание. Но Дугин има съвсем други неща предвид. „Чевенгур“ е въздигнат до руска нихилистична библия и „базов текст на Революцията“; според Дугин романът дава най-краткия отговор на въпроса какво представляват революцията, Русия и светът. За него в „Чевенгур“ няма никакво православие, а нещо, наречено „магически“ болшевизъм, който също е пророчески, но пък е пълен със „светотатства и откровени кощунства“.

„Чевенгур“ според него може да бъде истински разбран едва днес (Дугин има предвид 90-те години на хаос в Елцинова Русия). В ужасяващата стагнация на сталинистката епоха романът е изглеждал неразбираемо – като вражеско напомняне „колко многомерна е била възможността“ за истинска революция; още по-непрозрачен е станал романът при Брежнев, във времената на застоя, когато „на глинения паметник на революцията му прикачиха брежневска лента с ордени и изкуствена челюст“. Перестройката с нейния либерален оптимизъм отново е открила забравения роман, но тотално се е разминала с посланието му; опитала се е да го чете като антиутопия, елементарна „антисъветска агитка“ и „пасквил за комунизма“. Но от паралелно публикуваните ранни есета на екстремиста Платонов е станало ясно, че в цялата работа няма никаква сатира: авторът е като своите герои, изцяло вярва и страстно живее в налудничавите им утопии. Едва настоящото време, твърди Дугин, над което е надвиснала нова световна, чудовищна разруха, е подходящо за разбиране на радикалното визионерство на Платонов. В тъмното днес „звездата на „Чевенгур“ е в надир“ – тъкмо защото назрява нещо ново и зловещо, което ни прави възприемчиви към мистериалното насилие. 

Изпреварвайки с няколко години професионалното руско литературознание, Дугин е един от първите, които твърдят, че революцията в Чевенгур е онтологически акт, а не нещо конкретно и политически злободневно. Тя променя целия свят, не само Русия, не само 1917, не само следвоенна Европа, а материята, пространството, времето и човека. Основната промяна е в това, че въпросният свят е в ново състояние – традиционната руска тъга (тоска) се е превърнала във всепоглъщаща онтологична стихия и се е разляла из целия свят на романа. По своята безпричинност и абсолютност тя съвпада с празнотата и царува навсякъде: „Пустота в тялото, пустота в съзнанието, пустота в сърцето“. Романът показва руския човек като екзистенциално създание, което носи тази тъга-пустота в себе си. Той тъгува – не по нещо конкретно, а по изгубената, фрагментирана и разпръсната Цялост на Битието.

Именно тази меланхолично-нихилистична стихия според Дугин е и двигателят на революцията. Платонов преживява смазващия натиск на всеобщата тъга непосредствено и лично и това според Дугин го нарежда сред видните световни мистици. За писателя, казва Дугин, болящата и копнееща Пустота (в душата, в света) е епифания на свободата, но самата свобода е твърде особена: „Свободата – това е да си руснак и да нямаш нищо“. Така че революцията не е преврат с конкретни фактически координати, дело на някакви си болшевишки групи, на работническите Съвети и матроси, а тъкмо на чевенгурци, метонимия на всички руски хора, нямащи никакво притежание, превърнали „душата в професия“.

Какво именно практикуват те? Всяко сърце, всички души чувстват, че чудовищният товар трябва да се излее навън. Така че онова, което те практикуват, е „разчистване на мястото“.

„Чевенгур“ разказва как революцията се случва като взрив на онтологичния копнеж по Цялост, който нахлува навън и превзема, разрушава фрагментарния свят на отчуждените притежания: „бъденето“ унищожава „имането“. Стихията на томителната празнота се разразява като могъща буря, за да се покрие и анихилира всичко: „Революцията има дълбинно онтологическо, трансцендентно измерение. Това е уникален и магически всенароден, вселенски акт на сломяване на преградите, на претопяване на смъртните останки в невъобразима, разтрошено-кървава субстанция, призвана не толкова да стане фундамент на ново строителство, колкото да разчисти място, да актуализира онази пружинираща, изгаряща празнота, в която великоруският пролетариат е израснал и е закърмен в своите дълбини, пълни с въпроси“ (Дугин, 1994).

Сломяване на всички прегради, какъв образ! А да се унищожи всичко значи… наистина всичко. За Дугин романът формулира буквална програма, която трябва да бъде нещо като полурелигиозен, полудиалектически акт: „Мистическият опит на душата се открива пред магическите пролетарии на Платонов чрез сложна практика на отрицанието“.

Сюжетът на романа разказва за етапите на разчистването: то започва от „милостивия“ геноцид, изтребването на „остатъчните класи“ – разстрелват се все още останалите в комунистически Чевенгур буржоа, както и кулаците, т.е. всички селяни, които имат крава или кон. Но негативната стихия не се задоволява с масовото убийство: „Целият арсенал на неавтентичното битие – имущество, работа, смърт, индивидуалност и разсъдък – са все инструменти на класовия, онтологически враг, който е угнетяваща „преграда“ (Дугин, 1994). Ужасният свят от партикуларности подлежи на радикално унищожение. Нищо старо не може да бъде оставено, поправено или преправено – празнотата трябва да се възцари в абсолютен смисъл. Затова персонажите в романа приемат ритуално безвъзмездния дар на Слънцето, след което отменят всеки труд и практическа грижа, разрушават един след друг всички полезни предмети, цялото „имущество“ и собственост и вече не правят нищо с практическа полза, само строят налудничави, безполезни устройства и невъзможни механизми. В последна сметка, казва Дугин, романът отменя целокупното царство на буржоазния разум, полза и функционалност.

В настъпилото царство на празнотата всички традиционни ценности се обръщат – отречени са пълнотата и богатството (в полза на свободата и пустотата), отречени са разните философски и морални учения (в полза на непосредственото мистическо преживяване), отречена е всяка функционална рационалност (в полза на екстатичното безумие), отречен е и самият живот, в полза на смъртта. „Чевенгур“ според Дугин показва, че добрият, копнеещ човек е автентичен все-разрушител, чиято мисия е да умре сред възцарената празнота, преди да види бъдещия свят. А тя някак е „мистериална“, защото само по този начин, чрез абсолютен взрив на Нищото (твърди Дугин, приписвайки това на Платонов), може да бъде възстановена Целостта на битието. Но на хората им е дадено да изпълнят единствено тази първа част от задачата – те трябва без никаква милост да отприщят разрушенията, да отстранят всички пречки, да разломят преградите. Изграждането на позитивна и цялостна онтология не е по силите им. Остава надеждата, че след това Новият свят ще се самопороди.

В резултат на тази концептуална схема в тълкуването на Дугин прочутата сцена от романа „Чевенгур“, в която чекистите разстрелват останалите в града буржоа, се оказва централна за цялото произведение, Дугин почти не се спира върху други части на романа. В нейната „магика“ са укрити парадокси, достъпни единствено на посветените. „Онтологичното“ ѝ значение личи от това, че всички, дори жертвите, на които предстои разстрел, го приветстват. Самите „остатъчни класи“ в мига преди куршума изпитват някакво странно разбиране, радост. Те си дават сметка, че всъщност им е оказана милост: „Буржоата и полубуржоата са не само съучастници… на световното зло, наречено отчуждение, но с някаква част на своята душа те са и негови жертви…“. Чрез смъртта си стават универсални хора, прозвучава многозначителната реплика на чевенгурския болшевик Чепурни: „Няма на света по-беден пролетарий от мъртвеца“, която за Дугин си е ключ към романа. Чрез масовия разстрел буржоата се докосват до бъдещия свят на братство и безсмъртие и се радват на „изкупителната си кончина“; тя ги убива, но и ги приобщава към целостта на новото Човечество, дарява ги с равенство, братство и свобода, които се тъждествени на празнотата и смъртта.

* * *

Най-важното е, че този терор, който у Платонов е ляв и класов, при Дугин се оказва чисто руски. Романът е „до болка рóден“, твърди той и ражда скандалната фраза – болшевизмът на Платонов е национал-болшевизъм. Той изразява особената световна мисия на Русия и излъчва „обаятелен“ расизъм. Какво му е обаятелното? За Платонов, твърди Дугин, „руснак“ и „пролетарий“ са тъждествени понятия, а „руснаците“ (русские, великорусские), т.е. пролетариите, са универсалните представители на човечеството. Парадоксът е, че универсалните представители се оказват русские, руси славяни-арийци. Като такива, те имат месианска роля – те се призваният народ на Празнотата. Те и само те, руските всечовеци, могат да бъдат агент на мистериалната Революция-Всеунищожение. На нито един от другите народи това не е дадено.

На какво обаче се дължи тази расово-онтологична привилегия? Първата причина вече беше изтъкната – единствено руският народ е носител на универсалната тоска. Но има още: единствен руският етнос е изтъкан от парадокси. Той е съставен от хора, които могат и така, и иначе, и напред, и назад, и насам, и обратно. Като такива те са способни да се движат свободно по всички битийни пътеки, във всички посоки, сменяйки горе за долу, минало за бъдеще, Бога за човека, пшеницата – за глина, смъртта – за живот, и обратно. Със способността си за универсално скиталчество, изброждащо всички световни маршрути, те разнасят из света универсалната битийна тъга, и с това стават „съкровени“, стават носители на световната съдба. Този руски народ е вселюбящо Сърце, готово да приеме в себе си всички останали, но някак си въпросната все-любов е твърде страшна, прилича и на все-поглъщане: „Сърцето му [на онтологичния руснак] е пусто – в него свободно биха се побрали няколко милиона французи, тълпи германци, целият състав на африканската континентална баржа, редките и мъдри като тюлени евенки, ниските, дебелобедри араби с мустаци, половин Китай, както и разпръснати поединично диваци, учени, изобретатели и пазачи на въпросителната планета, която не подозира за своята изконна обезумялост. Но щом веднъж влязат в тайното, любящо – без жал и състрадание – великоруско сърце, те вече никога няма да излязат оттам“.

* * *

Да спрем дотук, макар че не сме изчерпили мистериите на есето.

Какво трябва да правим с такъв текст? Да кажем, че не е истина и че великият роман на Платонов не казва това, че става дума за измислици на Дугин? Да го заклеймим? Да му се подиграем?

От чисто професионална литературоведска гледна точка с това есе могат да се подхванат разни неща, но тук ще ги спестя на читателя. Въпросът е – какво трябва да прави с подобен текст обикновеният читател, онзи с невъоръжено око. И как би могъл да му помогне един литературовед и философ?

* * *

Няма как да се мине без историческо отклонение. То ще играе ролята на модел.

1942 г. заварва големия немски философ Ернст Касирер в университета в Йейл – като евреин той е загубил и професорското, и ректорското си място в университета в Хамбург и е бил принуден да емигрира от родината си. В американския университет той пише нещо като обобщение на своята философия на символните форми, книгата „Есе за човека“, която е публикувана през 1944. Това е богат и дълбок текст, но няма да го преразказвам. Ще се огранича с няколкото бегли наблюдения на Касирер върху нацисткия език. Емигрантът със смайване забелязва, че вече не разбира родния си език. Немският език на нацистките вестници, които пристигат в Йейл, е станал за него самия полуразбираем: за две-три години нацистката пропаганда е подменила лексиката, метафориката и фразеологията на публичния немски език, който вече не я владее. Появил се е брутален език, с какъвто Касирер не се е сблъсквал преди. И той се чуди какво да прави с истеричния жаргон, който в своята агресивност срещу Die Weltjuden не допуска нито контрааргументи, нито диалог, нито дискусия. Публичният език е престанал да бъде средство за комуникация – вече е средство за обратното, той изключва от комуникация определени категории Untermenschen. И тук Касирер чисто интуитивно подхвърля нещо, което ще остане в теорията и разобличението на пропагандата – нейният език няма отношение към действителността и фактите, той е оръжие, думите му повече приличат на снаряди, оръдия и танкове, отколкото на мисли, облечени в думи.

Тази мисъл ще бъде повтаряна и варирана от всички теоретици на тоталитарния език и езика на пропагандата – пропагандният дискурс няма отношение към истината, той създава самодостатъчен митичен свят, опосредства живота в лъжата. Той е направен за да стреля, за символични убийства – т.е., за да дискредитира и лишава своите противници от човешко достойнство, да ги заклеймява и превръща в неразчленима маса от отвратителни създания, в непрозрачни злодеи, паразити, които трябва да бъдат изтребени.

Какво можем да направим с този език? Според мен – две неща. Първото, след като той стреля, бихме могли да стреляме и ние, въпрос на оцеляване. За съжаление, това е бременно с опасността нашият собствен език да стане контрапропаганда и с това да попадне в капана на горните описания. Второто е оръжието да бъде обезвредено – както се обезврежда мина. Можем да разглобим внимателно мината и да предотвратим опасността от взрив. Можем да анализираме внимателно пропагандния език и да го лишим от символната му ефикасност.

Езикът на Дугин, разбира се, попада в категорията на манипулативните езици-оръжия, но има разни собствени специфики.

Първата е, че той се прави на език на Платонов, т.е. използва авторитета на нашумелия нов класик на руската литература. Бихме могли в продължение на страници и страници да описваме как Платонов е бил подменен, как неопределеностите и неяснотите в романа са били изтълкувани еднозначно по фашистки образец. Но това е специализирана литературоведска задача, ще я оставим за друг текст. Тук само ще кажем на читателя – тези внушения принадлежат на Дугин, не на Платонов, вервайте ми.

Втората възможност е, че Дугин, който никак не е глупав, е предвидил възможността за „сапьорски“ анализ на своята манипулация и се е постарал да я обезсили, още in potentia да я пародира. Похватът привидно е хитър: в един момент Дугин изведнъж си въобразява, че чува в главата си онези скептически гласове, които могат да му възразят. Те коригират неточностите, посочват подмени, предлагат насрещни интерпретации, казват „ама това не е така…!“. А той от своя страна им се подиграва, превръща ги всички накуп в нещо жалко, смешно и отвратително: „… През цялото време някой ми противоречи. Каквото и да кажа, каквото и да помисля, и веднага на тълпи, като ехо, като прибой се търкалят в мисълта ми злобно шепнещи гласове – все поставящи под съмнение, досадно жужащи, посочващи недостатъци, шъткащи, кискащи се, понякога и плюещи: „Това не е така, онова не е така, а и това е глупост, а това той си го е измислил, а пък това изобщо не той го е измислил, а това на всички е известно, а това не съществува, а цитатът е неточен, а „Чевенгур“ още не е целият Платонов, а Платонов още не е цялата литература, а Революцията още не е революция, а вие да не сте евреин, та нали той е фашист… и пак – цитатът е неверен…“. Имаше време, в което се задушавах от този ропот, особено настойчив в тишината и самотата. Но след като във Франция открих в главата си звънтяща тишина – каквото и да помислех, никой не откликваше – погледнах на всичко по друг начин. Тогава започнах нарочно да мисля там, да формулирам най-диви неща, за да раздразня френските духове на критиката. Помислих си например, че би било добре на „Сен-Мишел“ да се разположи старотатарски отряд, който да ограби и разруши всичко, да окачи наоколо опушени степни котли и да започне небрежно да пие зелен чай, като топи в него сланината от хълбоците на победените французи (с изящни носове). Нищо. Тишина. Свинска страна е Франция, там даже няма злобни скептически вътрешни гласове. Затова в дълбините на душата си сега се радвам на невидимия скептичен вой, който съпровожда нашето национал-болшевишко литературоведско изследване на също така национал-болшевишкия писател Андрей Платонов (ето, току-що някакъв висок скърцащ глас извика: „А откъде Ви хрумна, че Андрей Платонов е бил национал-болшевик?“)“.        

Гласовете са „гласчета“, те са „кискащи се“, злобно шумящи, „шъткащи“, „плюещи“, надават „безсилен скептичен вой“, каква прекомерност от пародийни определения! Моделът на това претоварено гротесково осмиване на рефлексивните гласове (сякаш са хорче от безсилни дяволчета) е ясен – той идва направо, отново от свръхавторитетен извор – от „Записки от подземието“. Задачата му обаче е една-единствена: да привилегирова Говорителя на Нищото. Истеричната прекомерност при описанията на „гласчетата“ обаче говори за застрашеност – всички възражения трябва да замлъкнат на всяка цена, тук, веднага! място за тях просто няма. И за всеки случай Дугин направо възцарява пустота в самата си глава „Нищо. Тишина…“, а след това иска да стреля – т.е. да изпрати „старотатарски“ отряд от убийци в самата страна на скептическия Разум, Франция. 

Пречи ли подобен похват на разглобяването на мината? Не. Само се заканва. Какво трябва да прави опонента? Нищо. Освен просто да се откаже от ролята на опонент, да не влиза в разговори с оръжия – да се посвети единствено на обезвреждане. Цялата работа в последна сметка много прилича на самоделна адска машина, цялата обсипана с надписчета: „Не ме докосвай! Знам те аз тебе… Отвращаваш ме… Не ме пипай, жалко копеле! Ще гръмна!“. Но внимателният сапьор не им обръща никакво внимание, просто деконструира бомбата заедно с всичките ѝ закани, маха ѝ взривателя. Нищо не се случва. Пропагандата не се опровергава – тя се обезврежда.

После пък може да се отдаде на удоволствието от инвентаризацията на нейните простички механизми и хватки:

1. Селекция

Есето на Дугин е крайно избирателно. Началната идеологическа призма – „мистериалното възцаряване на празнотата“, налага четене на романа по един-единствен начин. Неговата свръхстрастност прави сякаш естествено пренебрегването на всичко, което не му върши работа. Избирателното четене редуцира неяснотите и неопределеностите (а в текста на Платонов те имат централно място) до категоричности, не допуска игри на смисъл, опитва се да забрани всички възможни възражения, да блокира други четения.

2. Подмяна

Есето възпроизвежда истеричния пропаганден разказ на самия Дугин. Но той хитро е приписан на Платонов – нашумелия ноовоткрит класик; пропагандният език е обявен за извлечен от най-важния роман на руския XX век. Подмяната тече на много нива, двойна и тройна: както Платонов е подменен тайно от Дугин, така литературоведското изследване е подменено от налудничав крайнодесен манифест. „Мистиката на смъртта и празнотата“ пък паразитира върху бума от православни и „мистериални“ настроения в съвременна Русия. Всичко, направено от Дугин, е обявено за традиционно, авторитетно, вечно-руско, тайнствено и онтологично.

3. Хипербола

Всеки детайл от романа, който е използван от Дугин, е въздигнат до истерично преувеличение. Масовият разстрел на няколко десетки буржоа е обявен за геноцид на цялото филистерско човечество, сцената с котела в степта е равна на най-великите абсурдни сцени в историята на литературата, метафората за пустота в сърцето е буквализирана и раздута до пустота във Вселената. Всичко е кресчендо, страстно-битийно, онтологично, космическо.

4. Заклинание

Всички съждения в есето са всъщност перформации, опит за магически действия с думи. Те не констатират, а жигосват, заклеймяват, разобличават, назовават с „истинските“ (магически) имена, пророчестват за бъдещето. В тях пределните тропи, хиперболи и парадокси се превръщат в сентенции, ритуални фрази и жестове на зловещ ритуал.  

5. Транформация

Романът бива изцяло преписан в горния алегорично-перформативен екзистенциален код, по модела А е X. Това е бърз и категоричен акт – Дугин има способността да разпознава веднага с идеологическа несъмненост всеки детайл от текста и да го вкарва в нужния му разказ. Събитията, описани от романа, са преместени от политическата и военната конкретност, от утопическите фантазии – към „дълбокото“ и „духовното“, където бързо и недвусмислено биват „разпознати“ като знаци на „метафизичната революция на всеобщата руска душа“, на избухването на нейната празнота, последвано от Великото революционно насилие.

6. Интерпелация

В теорията на идеологията интерпелацията е взривателят на бомбата. Тя се интерпретира като идеологическо призоваване на някого, отделен човек, в качеството му на X или Y. Известен е примерът на Алтюсер: полицай подвиква зад отминаващ човек: „Хей, ти!“. Ако минувачът се обърне, още с реакцията си той е признал валидност на повика, утвърдил е властта на полицая и на цялата система и сам е заел предвидената му роля на подчинен субект. Това е апел към индивидите да заемат предвидените им от идеологията места на подчинение.  

Интерпелацията в това есе е особена. Дугин подвиква противоречиви неща на своя читател, предлага му несъвместими роли, измъчва го. Да вземем изречението „Ние отново ще ви вземем всичко“. Преки обяснения кои са тези „ние“ и кои съответно са „вие“, няма. Подразбира се обаче, че „ние“ – това са онтологичните руснаци, агентите на революционното унищожение, екзистенциалните експроприатори, които отнемат не за да имат, а за да бъдат. Това са тези, с които Дугин се идентифицира (или по-скоро те трябва да се идентифицират с него, да влязат заедно с него в сакрална общност). Съответно „вие“ би трябвало да бъдат всички останали негодни създания: остатъчните класи, филистерите и буржоата, французите, не-руснаците – на тях ще им бъде отнето всяко имане, а в края на краищата ще им бъде пратен и „старотатарски“ отряд от екзекутори да им стопи сланинките. Читателят е призован бързо да заеме една от двете антитетични позиции. Ако влезе в играта, какво ли ще избере. Едва ли подличката филистерска роля. Напротив, ще се идентифицира със Силата, Общността, вселенската Стихия на „орачите на снега“ – изборът изглежда предопределен. В тази игра други възможности сякаш няма, Дугин е свел разнообразния човешки свят до тези две единствени. Великият ляв роман на Платонов е превърнат в своята противоположност: екстремно десен великоруски фашизъм, а вие…

Но като се поразглоби мината и стане ясна идеологическата ѝ машинария… нищо не остава от дихотомията; без взривател тя безшумно се разпада на простички чаркове – остават само боклуците, от които е била сглобена. Безкрайното разнообразие на света се възстановява, то е било винаги около нас. Онова, което е изглеждало магия, се е оказало набор от евтини трикове на чирака-магьосник.

7. Извънредното положение и новият суверен

Започнало като невинно литературоведско тълкуване, есето на Дугин постепенно повишава своя тон до кресчендо, усилва агресивната си жестикулация, а във финала си не се свени от скандализми, от прикрити (и неприкрити) обиди. Т.е. с течение на текста то все повече нарушава публичните норми, вси повече унижава и обругава своята публика, оставя все по-малко „празни места“, в които евентуалните опоненти биха могли да се включат, да възразят и пр. Така то започва да се държи юродиво, отвъд писаните и неписани закони на публичното слово. Колкото и странно да е, това според Дугин би трябвало да усили въздействието му. Читателят или трябва да захвърли ядосано четивото, или да се подчини на тази реторика и да признае, че чете извънреден текст, който не се подчинява на обичайните правила, защото описва нещо свръх-Важно – самия Край на света. Но това от своя страна ще създаде внушението, че онзи, който си е позволил да нарушава нормите, също извънреден, е отвъд Добро и Зло; т.е. той е Суверен. Дугин много би искал да заеме тази роля. Но по-спокойните и обръгнали читатели не биха се включили в играта на извънредности.

* * *

Та ако случайно ме попита някой читател с невъоръжено око „какво трябва да правим с фашизоидния дискурс?“, това би бил моят отговор. Нищо не правете, оставете го на собствената му празнота. Тук няма никакъв Платонов, а и по принцип никакво съдържание. А с Дугин не спорете, не оспорвайте „тезите“ му, които не са никакви тези, а апокалиптични хиперболи и брутални идеологически редукции. Когато ви подвиква: „Хей, ти“, не се обръщайте, не влизайте в местоименията, в които ви вкарва, не заставайте срещу дулото му, не приемайте извънредните му положения.  

Та това е целият отговор. Е, пред младежта бихте могли да се постараете – първо малко магия, после малко поразглобяване… Нека да види първо опасността, а после – колко простичко и безопасно нещо е една обезвредена бомба.

Впрочем такъв май е и отговорът на живота.

След 1994 г. има амбиции и не му се остава „сатанист“. Първите стъпки към тяхната реализация са впечатляващи. Започва да преподава геополитика във Военната академия на Генералния щаб на Въоръжените сили, пише цял куп томове по геополитика, обявен е за почетен професор в Евразийския национален университет „Л. Н. Гумильов“, после в Техеранския университет… Но той търси „дело“! Опитът му за политическа кариера обаче (през 1993 г. основава „национал-болшевишка партия“, но една година след това вече се е отказал от нея, за да основе през 1997 г. Евразийската партия и международното евразийско движение) не е особено успешен. Всъщност въпреки медийните слухове Дугин никога не е бил „мозък на Путин“, нито се е добирал до онзи вътрешен кръг от хора около диктатора, които взимат решенията.

Последните години Дугин си остава в онези среди, които ненавижда – академичната масовка. Но и там е бяла врана. Получава престижно място в Московския държавен университет, но е уволнен заради непремерени изказвания през 2014[2], официалната власт не го защитава. През 2023 г. е реабилитиран и назначен за директор на Висшето политическо училище „Иван Илин“ (ВПШ) – но самото име на института показва, че важен е Илин, не Дугин.  

Сумарно казано, в кариерен план той си остава креслив нахал от периферията. Според доста коментатори Путин целенасочено се заобикаля с рой подобни лица, съмнителни и шумни идеолози, за да ги пусне за отстрел в случай на пропагандна нужда. Той, разбира се, не се ангажира с тях, а ги използва – но Дугин не изглежда много често използван. Защо ли това ми напомня за жалките опити на големия поет Филипо Маринети да се прикачи към партията на Дучето?

А що се отнася до академичното и литературното му наследство, макар Дугин да е написал цяла лавица от томове, в академията никой не го цитира сериозно, а и вече никой не го припознава като налудничав автор на манифести, експериментатор-авангардист. Не мога да не се солидаризирам с именития му сънародник Михаил Епщайн, едно от големите имена на руската хуманитаристика в емиграция, преподавател в Емъри. Той се забавлява с философските му клоунади така: „Току-що Дугин съобщи в своя блог, че довършва „нов труд за Империята и Края на света, свързан със съдбата на Империята. Картината се очертава зловеща“. Кой би се съмнявал – нищо добро от г-н Дугин никой не очаква. Остава въпросът: ще успее ли авторът да допише своя хилядостраничен труд преди края на света и ще се намери ли за него поне един читател?“ (Эпштeйн, 2022)[3].

––––

[1] По това време все още се чувства връзката на Дугин със съветския постмодерн: той е игрив, цитира с лекота Мос, Батай, Фуко, крие се зад Хайдегер, но всъщност е почитател на „традиционализма“ на Юлиус Евола и пр. Посоченият сайт е активен и до днес и продължава неотменно да съобщава „новини от края на света“. Там могат да се прочетат обяви за изложби от следния дадаистко-апокалиптичен тип: „Сътрудниците на сайта „Непрекъснат суицид“ са истерично щастливи да ви съобщят, че тържественото възобновяване на културно-терористичната дейност е насрочено за най-близко време и предполагаемо ще бъде насрочено във връзка с предстоящия Край на света. Следете разположението на звездите, лунните цикли и шумоленето в телефонната слушалка: ние ще ви уведомим по най-жестокия и внезапен начин. Безсрамната изложба на художествено-архивни артефакти на проекта „Непрекъснат суицид“ се провежда тук. Вова Акваланг вече има своя страница: http://aqualung.lenin.ru“.
[2] Медиите предават неговото изказване от 2014 г така: „Украинците трябва да бъдат убивани, убивани и убивани, казвам ви го като професор. Ние ще освободим територията от Одеса до Харков и ще я анексираме по един или друг начин“.
[3] „Где центр ада? Михаил Эпштейн – о репетиции конца света“ Не бих могъл да твърдя това с пълна сигурност, но ми се струва, че Епщайн не е единственият, който се подиграва на Дугин. Има подозрение, че романът на Виктор Пелевин „Чапаев и Пустота“, излязъл две години по-късно, през 1996г., е пародиен жест към есето на Дугин за празнотата. Пелевин по всяка вероятност е познавал скандалния текст на Дугин.  Само че в романа Пустотата е персонаж, а Пелевин претълкува празнотата в дзенбудистки коани. Така че пародията си остава само хипотеза. Със сигурност може да се твърди обаче, че Пелевин пародира не непременно това есе, а по принцип колективния дискурс, към който принадлежи и Дугин – месианския метафизичен политически език на постсъветската идеология.