Начало Филми Премиери Филми с кауза
Премиери

Филми с кауза

1052
Кадър от филма „Училище за надежда“

Разговор с Яна Алексиева и Симеон Цончев за филма им „Училище за надежда“ и за усилията да се създава документално кино у нас

Яна Алексиева е сценарист и режисьор, а Симеон Цончев от „Моно колектив“ е продуцент на документалния филм „Училище за надежда“, който разказва историята на училището за деца в неравностойно положение във великотърновското село Русаля. Филмът получи две отличия на Фестивала на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“ 2024 – Наградата за дебют в документалното кино и Наградата на СБФД за документално кино.

Как попаднахте на историята за училище „Димитър Екимов“ в село Русаля?

Яна: Познавам Анимари Димитрова и Златко Златков от много отдавна и знаех за този мащабен проект за училище, още когато идеята беше в зародиш. Тогава това ми се стори утопична идея – да съзидат сами училище, в което да учат и да живеят деца в риск от изпадане от образователната система. Но 3 или 4 години по-късно отидохме със Симеон в училището и бяхме впечатлени какво Анимари и Златко са постигнали. Прибрахме се в София и веднага решихме да направим документален филм, защото тази толкова хубава и позитивна история за хора, които успяват да изпълнят мечтата си и да помагат на другите, трябваше да се разкаже.

„Училище за надежда“ се нарежда логично сред другите филми на „Моно колектив“, посветени на каузи, независимо дали се говори за запазване на биоразнообразието, или за чиста природа.

Симеон: Да, има го този момент, защото като основател на „Моно колектив“ съм решил, че животът е прекалено кратък, за да правя филми, които нямат смисъл. И затова всеки проект, с който се захващам, има по-дълбока кауза. Дали ще е, като „Училище за надежда“, каузата за по-добро образование и по-добро бъдеще на децата ни, или ще е каузата да живеем в по-здравословна и чиста среда, това е моята нагласа за правенето на филми.

Колко време ви отне създаването на този филм? Защото от него виждаме колко усилия и време отнема създаването на училището. Може ли да съпоставим създаването на филма с това как се прави училище? По същия начин ли участвахте с финансиране и търсехте помощ от приятели?

Яна: Нищо нямаше да стане без приятели. Да, филмът беше като училището на Анимари и Златко. Трябваше хората да повярват в него, за да стане. И благодаря на Симеон, който като продуцент повярва в него. Много благодаря на оператора Красимир Андонов, защото той каза: „Няма какво толкова да го мислим. Направо да започваме да снимаме“. И започнахме, преди да имаме финансиране. По същия начин се включиха и звукорежисьорът Светлозар Георгиев, и композиторката Майя Хариган, а също и нашите копродуценти от Concept Studio.

Симеон: Всички се включиха самоотвержено и – не изцяло доброволно, но срещу символично заплащане, даваха каквото могат от себе си, за да стане филм. Това беше доста дълъг процес. Започнахме работа още през 2017, до края на годината имахме сценарий, а през 2019 вече снимахме. Снимахме една пълна календарна година – от 15 септември 2019 до 15 септември 2020.

Яна: Националният филмов център подкрепи проекта и имахме финансиране за развитие на сценария. Но това финансиране е много символично. Успяхме обаче да съберем съмишленици. Сега виждам и как зрителите приемат филма и цялата кауза, как се вълнуват от това, което се случва в училището, и мислят как да помогнат. Което е страхотно.

„Училище за надежда“

Имате ли други подобни истории, които са свързани с образование?

Симеон: Имаме една документална поредица – „Срещи с архитектурния модернизъм“, където отново става дума за образование. Идеята е да популяризира модернистичният стил в България, сградите от този стил в периода от 20-те до 40-те години на ХХ век, като по този начин собствениците на сградите, общините и обществото като цяло да прозре каква ценност са и защо трябва да ги пазим.

Кои са тези сгради в София?

Яна: Най-известните сгради в София са Националният студентски дом, Биологическият факултет, Университетската библиотека, която е в двора на Ректората на Софийския университет – все изключително красиви сгради.

Симеон: Има една страхотна сграда, която е на бул. „Цар Освободител“ – Къщата на Ангел Кантарджиев. Тя е в един вътрешен двор и е страхотен пример за модернистична архитектура, която днес е реставрирана по невероятен начин. Просто е сграда бижу.

Откъде се появи този интерес към архитектурния модернизъм? Вие отново работите в тандем – Яна е режисьор, а Симеон е продуцент на поредицата.

Яна: Ние сме сърежисьори на първите два епизода, като Симеон е продуцент и идеята е негова. Той предложи да направим малко на шега първия епизод и филмът стана страхотен. След което решихме да продължим.

Симеон: Всъщност само идеята за филмите е моя, но това, което ни вдъхнови и двамата, е страницата „Български архитектурен модернизъм“ във Фейсбук. Това е страхотно начинание на двама изключително ерудирани мъже – Васил Макаринов, който, за съжаление, вече не е сред нас, и Теодор Караколев. И тази страница ни отвори очите към модернистичната архитектура. Следим я от години и в един момент си казахме защо да не разкажем историята на тези сгради. И го направихме.

Яна: Дадохме им глас.

Симеон: Бяхме вдъхновени и от един филм на Вим Вендерс „Катедрали на културата“. Не е нещо ново сградите да говорят със собствен глас.

Застрашени ли са тези сгради? Пазят ли се?

Яна: Доста от тях са застрашени. Библиотеката е добре реставрирана, но много от тези сгради са или застрашени, или претърпяват изключително груби архитектурни намеси, които доста са променили облика им на модернистични сгради. Много информация има на сайта „Български архитектурен модернизъм“. Идеята за тези филми беше да покажем сградите на хората и да им дадем възможност да надникнат вътре, да видят колко са красиви. Това е архитектурен стил, който не е особено ценен в България. От сайта „Български архитектурен модернизъм“ промениха това усещане, а ние се опитваме да работим в същата посока, за да могат хората да ги оценяват и да ги пазят от груби архитектури намеси.

Симеон: Особено интересно беше за нас да надникнем в сгради на архитект Васко Василев, който е малко познат, но е изключителен талант. Това са частни домове, в които няма как иначе човек да влезе.

Къде могат да се видят тези филми в момента? Големите киносалони у нас рядко показват документални филми. „Училище за надежда“ беше добър пример, че публиката може да има голям интерес и към документалното кино.

Сиемон: Всички епизоди от „Срещи с архитектурния модернизъм“ са свободни за гледане в интернет. Що се отнася за „Училище за надежда“, много усилия бяха необходими, за да бъде показан филмът в големите киносалони. В първата седмица филмът беше на 21 екрана. За съжаление, не успя да тръгне във всички мултиплекси, но се надяваме, че ще може да бъде гледен и в Стара Загора, Бургас, Русе и Велико Търново, където освен големи синеплекси няма други кина.

Обикновено документалните филми се показват на фестивали, но рядко стигат до широко разпространение на голям екран. Вашият филм беше едно изключение от това правило. На какво се дължи това? На добра продуцентска работа или просто някои филми предизвикват по-широк зрителски интерес?

Симеон: Аз мисля, че „Училище за надежда“ се гледа малко като игрален филм. И да, има го този момент. Ако човек не е чул думичката „документален“, той дори може да не се замисли, че филмът е такъв. Това помогна филмът да тръгне на повече места и да го гледат повече хора.

Има един жанр или подход в журналистиката, наречен „журналистика за решения“. Като че ли не е много популярен у нас, но репортажите, статиите и дори филмите дават работещи решения – не констатират само проблемите, а показват как могат да се решат. Донякъде този подход откривам и във вашия филм, но вероятно всички имаме нужда от добри примери как нещо зависи от нас и как даден проблем може да се реши.

Яна: Да, такава беше идеята на филма. Да не разчита на скандал и да не показва бедни, дрипави, мизерни деца, за да бъде гледан. А напротив, да покажем какво може да стане с тези деца, когато им се зададе шанс, когато има грижа и любов. За мен беше страшно важно филмът да е позитивен. Много хора след прожекциите ми казаха, че са очаквали много депресиращ филма. Бяха изненадани, че филмът се оказал позитивен и ведър. А за мен този ефект беше търсен. Специално съм го мислила да бъде по този начин, за да може хората да си представят и да си помечтаят какво би станало, ако всички бедни деца имат тази възможност да учат. Тогава щяхме да бъдем по-успешни като общество.

„Училище за надежда“

Какво предстои оттук нататък на „Училище на надежда“?

Симеон: Имаме покана от няколко организации в Германия да направим турне там и да покажем филма на българските общности в големите немските градове. Много сме любопитни и нетърпеливи това да се случи.

Яна: Надяваме се и в България да продължим да го показваме и в по-малки населени места, където няма добър достъп до кино.

Симеон: Предстои да направим турне в 10 малки български града, където няма киносалони. Искаме да влезем в контакт с хората, за които да отидеш на кино е наистина събитие, защото има доста градчета в България, в които няма кино. Всъщност у нас работи нагласата, че документалните филми се гледат онлайн, през някакви платформи или по телевизията. Опитваме се да се преборим с това клише и все повече хора да ходят да гледат документално кино. Трябва да ви кажа, че забелязвам една хубава тенденция – например „Моралът е доброто“ за Кристиан Таков има боксофис, който е забележителен за документално кино. Този филм е гледан от повече зрители, отколкото са гледани някои нови български игрални филми. Така че, когато човек направи хубав филм и положи усилия да бъде видян от повече хора, се получава.

А по отношение на финансирането? Възможностите за финансиране на документалното кино могат да се изброят на пръстите на едната ръка.

Симеон: Да, това е така, но те не са малко. Зная каква е ситуацията в Гърция и трябва да ви кажа, че тук има немалко възможности за финансиране. Проблемът у нас е чисто бюрократичен – всичко става с много бавни темпове и отнема изключително много усилия заради тромавата процедура. Но в същото време има повече възможности, дори някои общини осъзнаха, че е хубаво да имат фонд за култура, като Бургас, Габрово и др.

Яна: Да, публиката свикна да гледа документално кино на голям екран. Според мен това е ключово, защото става въпрос за омагьосан кръг – за да гледат зрителите документално кино, то трябва да им се предлага.

А пък то не им се предлага, защото се приема, че зрителите не гледат.

Яна: Точно така. И според мен трябва да се направят усилия от всички страни, за да се промени това.

„Моно колектив“ съществува поне 13 години. Какво се промени в средата за тези години? За добро ли е?

Симеон: Доста неща се промениха в добра посока. Кандидатстването в Националния филмов център е така организирано, че човек, който не е част от истаблишмънта, ако мога така да кажа, би могъл да получи подкрепа. Яна е пример за това. Тя е дебютиращ режисьор. Аз съм дебютиращ продуцент. Нямаме роднини в киното. Никой не ни познава, не сме потомствени кинаджии. Баба ми е била гардеробиерка в Киноцентъра преди 30 години, нищо общо няма това с нас.

Това означава ли, че до голяма степени конфликтът млади-стари е в миналото?

Симеон: Не съм сигурен за това. По-скоро означава, че има място за всички под слънцето. И ето, историята нашият филм – училището съществува вече 10 години, и то най-вече защото намира подкрепа от различни хора и организации. То се издържа почти изцяло от дарения. И за мен неговата история е доказателство, че когато имаме смислена кауза и цел, можем да се обединим около нея. Всъщност ние направихме филма, за да помогнем на училището.

Яна: Много силно вярваме в тази кауза, защото видяхме децата от училището да се променят пред очите ни. Първите деца, които са отишли в Русаля, вече са в XII клас и скоро ще завършат, ще тръгнат по пътя си като хора, които могат да вземат бъдещето в свои ръце. И това е много важно. Много е важно всеки да има този избор. И за нас това е изключителна кауза.

От друга страна, филмът може ли да се чете и като критика за това, че има проблеми, които държавата и куп институции в нея не са решили.

Яна: Да, разбира се, че тези проблеми са и в ръцете на държавата, и се надяваме тя активно да се включи в този процес. Филмът показва на всеки, който е с отворени очи, че с малко помощ нещата могат да се случват. Обикновено ние имаме такова чувство на обреченост, че не можем нищо да променим, че нищо не зависи от нас, че държавата ни се разпада. Да, може би е така е. Но истината е, че всички можем да променим това. Всеки от нас има тази сила. Анимари и Златко го доказват, децата го доказват всеки ден. И ако искаме и ние да го докажем, единственото, което трябва да направим, е да действаме.

Симеон: Училището в Русаля е един работещ модел за това как държавата би могла да помогне за създаването на други подобни училища. Това е мечтата на Анимари и Златко. Те искат да има много подобни училища и да бъдат обхванати възможно най-много деца. Това е дългосрочната им цел и се надявам някой ден да се случи.

Оля Стоянова е доктор по журналистика, поет, писател и драматург. Два пъти е носител на наградата „Аскеер“ за съвременна драматургия – през 2014 г. за „Покана за вечеря“, която от 11 години е на сцената на театър „София“, и през 2018 г. за „Цветът на дълбоките води“, която се играе и досега в Народния театър „Иван Вазов“. На сцена е също и пиесата ѝ „Страх за опитомяване“ в Народния театър. Оля е автор на сборника с драматургия „Малки ритуали за сбогуване“ и на сборника с документални истории „Смелостта да бъдеш родител“. А също и на документалните книги „Пътеводител на дивите места“ и „Пътеводител на хубавите места“. Има два сборника с разкази – „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“. За стихосбирката „Улица „Щастие“ получи националните награди „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“. Най-новата ѝ книга е стихосбирката „Как ни спасяват природните закони“. Главен редактор е на програма „Христо Ботев“ на БНР и хоноруван преподавател в Софийския университет.

Още от автора

No posts to display