Начало Филми Филмови сънища за края
Филми

Филмови сънища за края

Александър Драганов
03.02.2025
446
Кадър от филма „Когато вятърът задуха“

Съвсем наскоро учените от списанието Bulletin of the Atomic Scientists отново преместиха стрелките на Часовника, отмерващ според тях оставащото време до Страшния съд или казано по-просто – свършека на света. Изцяло символен, но базиран на реални изследвания, този часовник отразява страховете за бъдещето и отброява 89 секунди до полунощ, когато експериментът, наречен човешка цивилизация, ще приключи. Сред причините за опасенията на учените влизат както недостатъчните мерки за борба с климатичните промени, така и възхода на изкуствения интелект, заплашващ да постави човека в изцяло нова за него ситуация, в която той вече не е най-интелигентното същество на планетата Земя.

И все пак, на първо място сред посочените заплахи е ядрената война. Този кошмар, особено актуален във времената на Студената война, сега отново изплува като възможност, най-вече заради безразсъдните закани на руския президент Владимир Путин. Още от самото начало на войната в Украйна той предупреди западните държави, че ако опитат да попречат на завоеванията му, ги чакат „последици, каквито не са виждали“. Затова американският му колега Джо Байдън бе изключително внимателен и премерен в мащаба на помощта, която оказваше на нападнатата държава, до степен, че бе упрекван в боязливост и нерешителност. Байдън обаче, за разлика от многото си онлайн критици, е бил в активната политика във времената на яростно противопоставяне между САЩ и Съветския съюз. Тогава заплахата от ядрена война е била съвсем реалистична. На база на този си опит той бе наясно, че не може да рискува живота на милиарди.

Това, което липсва според мен, е гледната точка на интелектуалците. За привържениците на великоруския империализъм нещата са ясни – те са готови да оправдаят всяка агресия на Москва, а по-безумните от тях открито се заканват, че Русия е създадена от Бога, за да докара Страшния съд в една последна, фатална за живота на планетата битка (човек би помислил, че някой с такава задача е създаден по-скоро от Дявола). Но за съжаление, много привърженици на свободата и демокрацията също се плъзнаха по течението да критикуват политиката на Байдън и предишното американско правителство, без ясно да си дават сметка какви биха били последиците от едно погрешно решение. Последици, описани убедително в три филма, вдъхновени от творчеството на бележити творци от времето на Студената война. Техните тревожни, гневни гласове срещу умопомрачението на човечеството според мен са една от причините Студената война никога да не се превърне в гореща. Ние бихме им дължили почит дори ако произведенията им не бяха станали отново актуални.

Когато вятърът задуха“ (When the Wind Blows) e английска анимация за възрастни от режисьора Джими Мураками, адаптация по комикс на Реймънд Бригс. Бригс (1934–2022) е уважаван британски илюстратор, известен най-вече с коледната приказка „Снежният човек“, но този филм, появил се в Обединеното кралство през 1986 г., е различен. Негови герои са възрастната двойка Джим и Хилда (озвучени от Джон Милс и Пеги Ашкрофт). Те живеят дълбоко в английската провинция и опитват да се подготвят за започващата Трета световна война. Сценарият умишлено ги представя като леко глуповати, с престъпно наивни възгледи за света – Хилда се умилява от спомена за „чичко“ Сталин и това как се е крила по време на бомбардировките в Лондон, а Джим вярва на съвсем безполезните препоръки от листовките на правителството как може да се защити от ядрен взрив. Анимацията е мека като в приказка и това прави случващото се на екрана още по-ужасяващо. Особено кошмарни изглеждат последиците от лъчевата болест, водещи до бавна смърт на героите, вероятно последните оцелели на Земята. Впечатлението се допълва от призрачно омайната песен на Дейвид Бауи, служеща като тема на филма, след чийто край зрителят е смазан да види едни беззащитни хорица, унищожени от безсмислието на войната, но понесли кръста си вероятно с повече достойнство от причинилите това бедствие.

Темата за обикновения човек, който плаща за грешките на политиците, е основна и в апокалиптичната военна драма от 1984 година „Нишки“ (Threads). Тази продукция на ВВС е считана от мнозина зрители за най-страшния филм, правен някога. Неин сценарист е Бари Хайнс (1939–2016), британски писател, известен с острата си социална проза. През кариерата си той многократно работи с Кен Лоуч, адаптирал на голям екран най-известното му произведение „Ветрушка“ (Kes). В „Нишки“ обаче Хайнс наистина надминава себе си, а режисьорът Мик Джаксън по смразяващ начин пресъздава идеите му, за чиято достоверност са помогнали консултациите на бележития учен Карл Сейгън. Първата половина на филма показва приближаването на ядрената война, започнала със сблъсък между САЩ и Съветския съюз на територията на Иран, като историята е разказана през погледа на обикновени хора от работническата класа, следящи ставащите все по-тревожни новинарски емисии. Един от тях е Джими (ролята му се изпълнява от Рийс Дийнсдейл, а концепцията на филма е да се използват слабо известни актьори), решил да създаде семейство с приятелката си Рут (Карън Мигър). И двамата се притеснени от това, което предстои да се случи, но очакват бебе. Всепоглъщащо е усещането, че обикновеният човек е безсилен да се намеси в „голямата игра“ на политиците, в която е само пешка…

Кадър от филма „Нишки“

Втората половина на филма, след избухването на бомбата до града, където се намират героите, е съкрушителна. Показани са жертвите на адското оръжие, разрушенията, причинени от него, но и отвратителният живот на оцелелите, принудени да търсят прехрана в една отровена земя и свят, на практика станал необитаем. Държавата и обществото претърпяват колапс, официалните лица, опитали да се подготвят и защитят от апокалипсиса, измират задушени в убежището си, съвършено безпомощни в новата ситуация. Цветовата гама на декорите е избрана блестящо, за да въведе зрителя в пъкъла на едно възможно бъдеще. Работата с грима и ефектите, макар и донякъде ограничена от бюджета, е ювелирна. Особено плашещи са финалните минути на филма, показващи следващото поколение на оцелелите, даващи признаци на страховита интелектуална и физическа деградация. Това намеква, че самото бъдеще на човека като разумно същество приключва в случай, че той не намери начин да избегне ядрената война.

За живот в бъдеще след нея разказва повестта „Момчето и неговото куче“ (A Boy and His Dog), адаптирана от режисьора Л. К. Джоунс като филм, предизвикал много полемики през 1975 г. Историята е дело на американския фантаст Харлан Елисън (1934–2018), писал още и за опасностите от развитието на изкуствения интелект в разказа „Нямам уста, че да викам“, а също и за неумолимия ход на популярната култура, погребваща любимите спомени от детството в „Джефти е на пет“. „Момчето и неговото куче“ разиграва ядрената война още в първите секунди на филма, в който с антрацитночерен хумор се отбелязва как решение на проблема с пренаселването е намерен. Сюжетът е посветен на младеж на име Вик (в ролята Дон Джонсън), търсещ храна и секс в опустошената земя, и разказва за срещата му със затворена общност от оцелели, създали пародия на света, достигнал до собствения си край с ядрена война. Тук вече „голямата игра“ е приключила, тъй като не е останал никой, който да я играе…

Кадър от филма „Момчето и неговото куче“

Макар и нелош човек, искрено привързан към своето куче, Вик е напълно лишен от елементарен морал, като възприема изнасилванията и убийствата за нещо напълно нормално. Неговата любима (Сюзан Бентън), примамила го в затворената общност заради мъжката му сила, по-скоро е наясно, че върши нещо нередно, но в света, където двамата живеят, това сякаш вече е без значение. Краят на филма е потресаващ и до ден днешен кара феминистките да го подлагат на унищожителна критика, но всъщност Елисън не оправдава етически действията на героя си, само показва какъв е човекът след фаталния край на историята.

Разбира се, тези филми не са единствените, посветени на темата. Емблематичен е примерът с телевизионния „На другия ден“ (The Day After), стъписал президента Рейгън през 1983 г. и накарал го да даде клетва пред приближените си, че по време на неговия мандат ядрена война няма да има. Запомняща се е и сатирата от 1964 „Д-р Стрейнджлав“ (Dr. Strangelove) на Стенли Кубрик, където генералът, изигран от Джордж Скот, бодро заявява, че ще спечели конфликта със Съветския съюз, като загуби „най-много 10–20 милиона души“ от размяната на атомните бомби. Произведенията на Бригс, Хайнс и Елисън обаче оформят логическата последователност – от суетенето и ужаса на предстоящата катастрофа, през непосредствените ѝ чудовищни последици, та до отвратителното бъдеще за оцелелите. Посланието на тримата автори е съвсем ясно – тази война няма да е като другите, няма да прилича на нищо вече познато, дори не и на унищожителните конфликти, отнели живота на милиони през ХХ век. Тя ще сложи край на света такъв, какъвто го познаваме, ще приключи човешката цивилизация и ще постави под заплаха съществуването на самия вид Homo Sapiens.

В сценариите на „Нишки“ и „Когато вятърът задуха“ обикновеният човек няма власт да предотврати идващата катастрофа. И все пак, продължаващото съществуване на човешката цивилизация сякаш опровергава това, показва, че от предупрежденията на автори като Елисън, Хайнс и Бригс е имало смисъл. Това дава надежда, че и днес можем да се отдръпнем от ръба на пропастта. Трябва обаче да не се вслушваме в гласа на сирените, опитващи да ни примамят натам.

Александър Драганов е възпитаник на НГДЕК „Свети Константин-Кирил Философ“. Бакалавър по културология,  магистър по политически мениджмънт, защитил докторска дисертация по сравнителна политология на тема „Политическите партии на САЩ и Канада в контекста на противопоставянето между либерали и консерватори (2016–2019)“ в СУ „Климент Охридски“. Писател и преводач с дългогодишен опит и фокус върху фантастичния жанр, работил върху поредици като „Героите на Олимп“ от Рик Риърдън и „Нощна смяна във „Фреди“ на Скот Коутън и Кира Брийд-Райсли. С множество участия в сборници и самостоятелни издания, включително антологията „Сказания за Ледената планина“, романите „Черната корона“ и „Звездата на Гибелта“ и повестта за деца „Тримата вълшебници и Златното руно“. Автор на десетки публикации в интернет в областта на литературата, киното и политиката.

Александър Драганов
03.02.2025

Свързани статии