Книгата „Хайку: водно конче под шапката”, от която предлагаме откъс, разглежда неизговореното в поетичния текст през философията на Далечния изток и през възгледите на западните писатели.
Книгата на Людмила Балабанова „Хайку: водно конче под шапката” изследва феномена на неизговореното в поетическия текст и проявлението му в хайку, най-кратката поетична форма. Трудът се разполага в областта на сравнителните философски и литературоведски анализи, но е и нещо повече: синтез на философията с поезията. Авторката, която сама пише хайку поезия, търси пресечните точки на този източен феномен с европейската култура и с българското светоусещане. Освен това книгата може да бъде четена и като антология с образци на жанра хайку.
Людмила Балабанова е автор на шест поетически книги. Две от тях са хайку сбирки на български и английски език (Песен на щурец, 2002; Прашинки в слънчевия лъч, 2007), които са отбелязани в най-престижните периодични издания за хайку: Frogpond и Modern Haiku (САЩ), Blithe Spirit (Англия), Mahoroba (Япония) и др. Като хайку поет е представена с цикли от тези книги в първия брой на холандското списание Whirligig. Нейни стихотворения са включени в антологии във Франция, Германия, Белгия, Холандия, Словения, Румъния, САЩ и в повече от десет японски антологии.
По-важните й награди за хайку са от специалния конкурс по случай 360-годишнината на Башьо, Япония, 2005; конкурса между участниците във Втората eвропейска хайку конференция, Швеция, 2006; Първа награда за англоезично хайку от Международния хайку фестивал в Румъния, 2013.
Участва с доклади в международни конференции, както и в хайку фестивали, сред които са Втората конференция на Световната хайку асоциация (WHA), Тенри, Япония, 2003; Международният хайку фестивал в Гент, Белгия, 2010, и др. Статията й „Метафора и хайку”, публикувана в списание Modern Haiku, е избрана от специалното жури за сборника с англоезично хайку white lies, 2008.
Възможната и невъзможна среща между „Смеещият се Буда” и „Мислителят” на Роден
В Трите стълба на дзен Филип Капло пише:
Фигурата на Буда, седнал на своя лотосов престол – величествен, стабилен, всезнаещ и всеразбиращ, излъчващ безкрайна ведрост и състрадание – е показателен пример за хара съзнание, намерило израз в личното просветление. От друга страна, „Мислителят“ на Роден – една самотна фигура, потънала в размишления и привела плещи под тяхното бреме, безкрайно отдалечена и изолирана от своя истински Аз – олицетворява тъкмо противоположното състояние.
Тук „състояние“ е ключова дума за размисъл върху това сравнение. Безбройните фигури на Буда показват крайния резултат, достигнатото просветление, носещо всепроникващо разбиране и хармония, докато „Мислителят“ подчертава страданието по пътя – страданието, което е акцент, характерен за Запада, и около което се върти цялото западно изкуство. Но разминаването на двете символични състояния не е просто темпорално, то изразява две много отдалечени гледни точки за живота. Адептът на източните учения също минава през изпитания, но на Изток има традиция да се подчертава позитивният момент. Подкрепящите, изпълнени с доверие в човека, източни религии и западните религии, акцентиращи върху греха и страданието – като изкупление и катарзис – се различават в много аспекти. Всяко религиозно търсене е търсене на корена на живота, стремеж за достигане до сърцевината на Реалността – съзидателния потенциал – независимо дали ще бъде наречен „Пустота“, или ще бъде персонализиран като демиург. Поезията – този най-адекватен начин за изразяване на Пустотата (Антоанета Николова) – е една възможност за връзка между източната и западната религия, формирали светогледа на Изтока и Запада. Тя е онази територия, където до известна степен се припокриват всички религии и философии, защото само метафоричният поетичен език е в състояние да предаде истината за Реалността, която е отвъд логиката и понятийния апарат.
Темата за неизговореното в поетичния текст е много обширна и може да включва голям брой подходи и гледни точки. В настоящото въведение са разгледани два предполагаемо крайни подхода, единият от които е свързан с философията на Далечния изток, а другият представя обобщено някои от възгледите на западните писатели. Като явление, разположено между възможните крайни възгледи, е разгледан накратко и подходът на Иван Методиев към темата – една самобитна философия, която се опитва да проникне в мистерията на „случването на поезията“. При това самият автор заявява, че не използва нито източния, нито западния мисловен модел.
В Част II се търсят философските основания за възникване на минимализма, а в Част III се разгръща литературоведският аспект на неизговореното. Настоящото въведение само очертава една работна дефиниция, валидна единствено за това изследване.
Всяко изкуство се стреми към индиректни послания, към създаване на пространства, където е възможна „играта на знака“, разбирана в най-широк смисъл (също и за изкуства с невербални изразни средства). Колкото по-разнопосочни и богати са възможностите за интерпретация, толкова повече читателят/слушателят/зрителят се чувства творец, а именно творческият акт при възприемането освобождава енергията, с която е заредено изкуството.
Преди всичко неизговореното в поетичния текст се нуждае от дефиниране, поне в някаква условна степен. Очевидна е неизчерпаемостта и разнопосочността на дадената тема, така че тук се прави опит да се очертае само аспектът, върху който ще се съсредоточи настоящото изследване.
Поетичното [1] винаги е било свързвано с известна неяснота, със смътно доловими образи и идеи или, ако цитираме Ролан Барт:
…за нас Поезията обикновено е означаващо на „неопределеното“, на „смътното“, на „неизразимото“, на „сетивното“, тя е класът на некласифицируемите впечатления; говорим за „дълбока емоция“, за „искрено отбелязване на един върховен момент“ и главно за „мълчание“ (тъй като за нас мълчанието е знак за пълнотата на езика).
Доколко тази неопределеност е плод на състоянието на автора, достигнал до ролята на проводник, чрез който Вселената изговаря поетичното, и доколко поетът обмислено създава своите смътни поетични конструкции, като оставя читателя да се взира в неясните очертания и да прави открития – вероятно това са два зрителни ъгъла към едно и също явление. При по-дълбоко вглеждане не съществува противоречие между различните подходи, или ако съществува такова, то е привидно.
В светлината на източната философия можем да разглеждаме поезията като свързана с центъра на чистата потенциалност, независимо дали той ще бъде наречен Пустота или ще му бъде дадено някакво друго име. От подобен ракурс разглежда хайку Барт, подчертавайки пробуждането пред факта, „възприемане на нещата като събитие, а не като субстанция, достигане до онази предхождаща езика област, близка до непрозрачността“.
В книгата си „Езикът на Пустотата” Антоанета Николова споменава, че от енергийния извор на Пустотата „ще бликнат, сурови и грапави истинските думи. Там слово и мълчание са неразличими. Думите са енергийни заряди, в които мълчанието е заредено със звук, а звукът е зареден с мълчание. Там словото е и не е, то е единство на потенция и актуализация“.
Докато Антоанета Николова разглежда словото от гледна точка на източната философия (също и Барт, когато говори за хайку, тъй като е добре запознат с дзен), на другия край на скалата може да се търси западният подход. В прочутото стихотворение на Верлен „Поетическо изкуство“ се оглежда възгледът за поезията от последните десетилетия на XIX век (времето на френския символизъм, на естетиката на съответствията на Бодлер, намерила продължение в идеите за съответствие между звукове и цветове на Рембо и във възгледите на Верлен за стиха):
…
преливат в песента мъглява
Неясното и Точността.
…
Това е маранята лете,
това е поглед през воал,
…
Отношението между „Неясното и Точността“ е особено важно за аспекта, в който се разглежда неизговореното в настоящата работа. За да се озове в споменатия „равновесен център“, често поетът трябва да работи дълго върху думите, докато започне да ги усеща с всичките си сетива, вместо да ги измисля. Именно от този зрителен ъгъл разглежда темата за неизговореното един век по-късно Итало Калвино, който отделя доста място за нея в една от своите статии от поредицата Американски лекции. Шест предложения за новото хилядолетие [2]. На пръв поглед изглежда парадоксално, че заглавието на тази статия е „Точност“. Парадоксът обаче е само на повърхността. Тук не става въпрос за точност, която не оставя никакво пространство за тълкуване, а за прецизно използване на езика. Оставените празни пространства могат да бъдат очертани само от изключително точно подбрани думи. Бъбривостта допуска по-небрежна употреба на езика. Колкото по-малко думи се използват, толкова по-голяма енергия носи всяка дума и толкова по-силно е напрежението между думите (както във физиката). Затова Итало Калвино разглежда неизговореното като връхна точка в майсторството на автора – един синтез между свобода и съвършенство, който най-общо характеризира и творящата Вселена. И колкото по-голяма е загубата на контрол върху процеса, толкова по-близо е пишещият до равновесния център, в който словото се случва само. В статията си авторът признава:
Тази лекция отказва да поеме в посоката, която й бях предначертал. Започнах с намерение да говоря за точността, не за безкрая или космоса. Исках да ви разкажа за слабостта си към геометричните форми, симетриите, поредиците, комбинаториката, уравненията; да ви обясня нещата, които съм писал в светлината на идеята за предел и мяра, към която предано се придържам […]. Но може би именно тя води със себе си и идеята за безкрайното: последователността на целите числа, Евклидовите прави…
Именно „пределът“ и „мярата“, прецизното отношение между изговорено и неизговорено позволяват да се изяви безкраят.
Итало Калвино гледа на неопределеността и неяснотата не като на антипод на точността, а по-скоро като на крайна, изключителна форма на прецизност. Авторът има предвид, че смътният, неясен образ или идея се изгражда с изключително внимание към всеки детайл. В този смисъл премълчаването безспорно изисква повече талант от говоренето, тъй като според автора:
Поет на отвлеченото може да бъде само поетът на прецизността, способен да улови и най-финото усещане с бързо и уверено око, ухо, ръка.
Интерес представлява и гледната точка на Итало Калвино за отношението между безпределност и неопределеност:
Човекът проектира желанието си върху безкрая и изпитва удоволствие само когато може да си представи, че то няма край. Но тъй като човешкият ум не е в състояние да обхване безпределността и даже се дръпва изплашено от самата идея за нещо подобно, не му остава нищо друго, освен да се задоволи с неопределеността, със смесените усещания, които оставя илюзорното, но все пак приятно впечатление за неограниченост.
В крайна сметка, каквито и подходи към темата за неизговореното да разгледаме, в обратна посока всички изминават пътя до една и съща начална пресечна точка, където, ако цитираме отново Антоанета Николова, избликва „истинското слово“ и където „всички противоположности са слети и противопоставянето тепърва предстои“.
„Точност“ при Итало Калвино има смисъл по-скоро на прецизна чувствителност. Това е изострената интуиция, с която поетът долавя поезията, а тя може да се долови само с всички сетива – „око, ухо, ръка“, или по-скоро с всички сетива, слети в едно-единствено сетиво (да припомним отново синестезията, развита във висша степен от символистите и съществуваща от векове в хайку). Но това е същото долавяне на поезията, извираща от Пустотата, за което говори и Антоанета Николова. Това вслушване, вглеждане, докосване може да има различен характер при отделните творци и понякога може да е продължителен и болезнен процес, докато накрая самата творба прозвучи като спонтанно излято откровение.
По отношение на неизговореното, както и в много други аспекти, в западното и източното възприемане и отразяване на света се откриват дълбоки различия. Докато западният творец се стреми към имплицитност, за да разшири хоризонтите на творбата си, а в останалите сфери на общуване предпочита експлицитността, за източния автор имплицитността е дълбоко вкоренена в самия му бит. На Изток конотативното предаване на информация съществува на всички нива – бит, език, писменост, култура. При това не става въпрос за евфемизъм, а за много по-дълбок стремеж да не нараниш или смутиш другия, както и да разбираш без думи. В статията си „Японска традиция, култура и хайку“ Такаши Икари пише:
Доколкото много японци предпочитат да не казват всичко, което искат да изразят, смятам, че японският език е култура, построена върху комуникация на загрижеността да се чете в сърцето на другия и да се улови посланието.
Тъй като източният подход предполага интегрираност, от една страна, изкуството присъства във всекидневния живот, а от друга – обикновените неща от живота естествено намират място в творбите.
Обединяването на всички подходи, които на по-дълбоко ниво не си противоречат, е възможно, тъй като всички пътища се пресичат в центъра на случване на поетичното. Неизговореното не е „недоловеното“ от автора, а онова, което той не желае да интерпретира по един от безкрайните възможни начини, които предлага безпределността. Необходима е изключителна поетична чувствителност, за да се остави между думите точно това пространство, в което ще могат свободно „да се движат звездите“.
По очертаната скала, свързваща подхода, формиран от източната философска мисъл, включващ потискане на интелекта с цел активиране на спонтанността, и типично западния подход, който трудно се разделя с контрола над творческия процес, могат да се разположат много възгледи и мнения, но за нас особен интерес представляват философските фрагменти на един български поет, който сам се определя като изразител на словото, родено между Изтока и Запада [3].
Според Иван Методиев „най-малкото, което би могло да се каже, е, че поетичното съзнание е в някаква неразличимост от чистата природа“. По-нататък той твърди:
Поетът довежда узнатото и узнаваемото до странни степени (в области, в точки на стиха) на не-знаене, на преставане на знаенето, при които сякаш природата се очаква в самопроговаряща тишина.
Това твърдение има също своята обща пресечна точка както с подхода на източната философия, така и с подхода на Итало Калвино, за когото „точността“ има смисъл на максимално сливане между поета и естеството – това вглеждане, вслушване, докосване, докато образът, звукът и плътността достигнат своето съвършенство. Работата на поета продължава, докато стихът „се случи“, а това става в онази точка, в която е побрано цялото време и концентрирано цялото пространство. Това е точката, в която се пресичат и всички възможни подходи за писане, или може би е по-точно да кажем, за търсене на стиха.
В …за образите и световете Иван Методиев пише: „Разбира се, че в стиха има работа, обмисляне, пречистване, поводи и съображения“. И по-нататък:
Но стихът е нищо без точките на преображение, без произнесеното или непроизнесеното. И, като край на доводите и съображенията, като първа и последна видимост, като нищожен знак за пребиваване в мигновеното, където няма време, няма пространство, а следователно няма и памет – какво е това И, не е ли реката Лета?
На друго място в същата книга това „И“ е определено като:
…мним съюз, мним знак за взаимодействие между „себе си И не“ или „в нищото И не“, или „в движение И покой“…и това „И“ в „своята мнимост не е друго, а произнесена тишина.
Такъв поглед към тишината като връзка между алтернативите, като обединяваща енергия от единия до другия полюс изразява идеята за неизговореното като поле на чистата потенциалност, където всяко проявление е възможно.
„Пречистването“, за което става дума, е именно търсенето на най-прецизното отношение между произнесено и непроизнесено. Това е отношението, което определя степента на неопределеност. При това колкото по-голяма е неопределеността, толкова по-близо сме до безпределността, защото броят на възможните интерпретации клони към безкрайност. Тази неопределеност се обуславя както от съзнателно премълчаното от автора, така и от онова, което може да бъде предадено единствено по интуитивен път, тъй като не подлежи на вербално формулиране и не се вмества в понятийните и концептуални схеми на езика. Точната граница между съзнателно избраното да бъде неизговорено и неизговоримото в повечето случаи, не е ясно очертана дори за автора. В настоящото изследване понятието „неизговорено“ включва и двата аспекта.
И така, неизговореното може да бъде дефинирано от гледна точка на различни подходи, но винаги е „разширение“ на вложеното съдържание посредством някакви степени на неопределеност със стремеж за приближаване до безпределността.
Това изследване съсредоточава основната си енергия в проблемното поле на хайку като поетичен феномен, който работи в най-висока степен с неизговореното. Тишината в хайку има два основни аспекта: първо, празните пространства вътре в структурата на стихотворението, създадени от синтактични и семантични празнини благодарение на специфични художествени техники; и второ, тишината, която заобикаля хайку, отделяйки неговата поетична/метафорична действителност от реалната действителност на реципиента. Последното означава, че ако хайку бъдат вградени в по-дълги стихотворения, те загубват много от поетичната си сила и дори могат да останат незабелязани. Тишината около тях, създадена от тяхната краткост и обособеност като завършено стихотворение, съдържа енергията, способна да роди една фокусираща, всмукваща навътре сила, която отваря нови поетични пространства. Освен тази, конституирана от самата кратка форма празнина разделянето на поетичната от действителната реалност се постига и на нивото на специфичната за хайку образна система. На тези аспекти е посветена голяма част от изследването, проследяващо културно-историческите условия за възникване на жанра като минималистичен и техниките за създаване на вътрешните празни пространства и за обособяване на стихотворението като поетична/метафорична реалност, заобиколена с тишина, при което на всички нива е търсен диалог със западната културна традиция.
[1] Предполага се поетичното да присъства задължително в лирическите произведения, но това невинаги се постига, поради което имитациите са често срещани. Има се предвид най-широкият смисъл на думата поезия.
[2] Става въпрос за книгата Six Memos for the Next Millennium, базирана на серия от лекции, написани от Итало Калвино, за да бъдат изнесени в Харвард през есента на 1985. Тези лекции никога не са четени, тъй като писателят умира през същата тази есен, преди да напусне Италия, но са публикувани и продължават да се преиздават и днес. Той не успява да напише последната (шеста) лекция, но макар че са включени пет есета, заглавието на автора се запазва. Книгата е публикувана на италиански през 1988, а на английски, в превод на Патрик Гри – през 1993. В настоящата работа се цитира третата лекция, озаглавена „Точност“.
[3] „Между Изтока и Запада“ е метафора, въведена от Иван Методиев, за да се подчертае самостойността на българските кратки стихотворения нава. Оттук нататък този израз се използва най-вече в неговия метафоричен смисъл. Както е подчертано по-късно, влиянието на Запада е много по-силно и познанията за далекоизточната философия и поезия първоначално проникват в България посредством Запада. Става въпрос за нагласи в съзнанието, които не съвпадат нито с източните, нито със западните.
