Откъс от сборника с разкази на гръцката писателка, издаден от „Лист“
В „Чувствай се в синьо, обличай се в червено“ желанието, тялото и паметта образуват своеобразна сплав, способстваща в наратива да се насложат различни темпорални и мнемонични пластове, а героите да се сдобият с дълбочина и нюансираност. На преден план изпъква не това, което се случва/се е случило, а как то отеква във вътрешния свят на персонажите и какви последици носи както за самите тях, така и за другите около тях. Казано накратко – за невидимите или нежелаещи да бъдат видени разломи във всеки един човек, които гръцката авторка изважда наяве без насилие и без оценъчност.
„Аз съм изследовател. Разкопавам. Нашият живот, вашият и моят е наполовина в светлина, наполовина в мрак. Опитвам се да изкарам на повърхността този наполовина потънал живот. Става дума за суров, необработен материал и затова нещо съвсем случайно може да създаде пукнатина и да избухне нещо друго, често пъти пагубно. Имам предвид спомените, различните истини, които всеки от нас има, но които с течение на времето се преобразуват, формират и опровергават взаимно. Нашият вътрешен свят никога не е даденост. Затова не вярвам, че съществува скучен герой. Ако писателят се занимава дори и с най-скучния човек, той ще открие „мина“, споделя гръцката авторка в едно свое интервю.
Ерси Сотиропулу е родена в Патра през 1953 г., понастоящем живее в Атина. Завършва философия и културна антропология във Флоренция и в продължение на няколко години работи като съветник по образователните и културни въпроси в гръцкото посолство в Рим. Пише поезия, разкази, новели и романи. Експериментира с различни изразни средства, главно в областта на визуалната и конкретна поезия.
Отличена е с множество награди сред които Държавната награда и Наградата на списание „Диавазо“ за романа „Зигзаг между неранзите“ (1999), Наградата на Атинската академия за романа „Ева“ (2009), чието френско издание е номинирано за Наградата за европейска книга, Държавната награда за сборника с разкази „Чувствай се в синьо, обличай се в червено“ (2011) и италианската наградата за поезия Данте Алигиери. За романа „Какво остава от нощта“ (2015), посветен на пребиваването в Париж на К. П. Кавафис през 1897 г., е удостоена във Франция с наградата Prix Méditerranée Étranger, а американското му издание в превод на Карен Емерих – с националната награда ALTA 2019 за най-добър превод.
Други нейни значими произведения са романите „Фарс“ (1982, 2010), „Укротяването на звяра“ (2003, 2025), „Можеш ли?“ (2017), поетичното произведение „Човек в морето“ (2018), сборникът с разкази „Изкуството да не чувстваш нищо“ (2022) и новелата „Празнична тридневка в Янина“ (1982, 2001, 2025). Преди броени дни излезе и най-новото ѝ произведение – новелата „Сеньорита“ (2026). Превеждана е на английски, немски, френски, испански, шведски, фински, словенски, турски, арабски и италиански език, вече и на български език.[1]
През 2024 и 2025 г. Ерси Сотиропулу е сред фаворитите за Нобелова награда за литература.
Издаването на тази книга е подпомогнато от Министерството на културата и Гръцкия фонд за книги и култура в рамките на програмата GreekLit.
„Чувствай се в синьо, обличай се в червено“, Ерси Сотиропулу, превод Марина Деливлаева, послеслов Нели Попова, корица Люба Халева, издателство „Лист“, 2026 г.
ЧУВСТВАЙ СЕ В СИНЬО, ОБЛИЧАЙ СЕ В ЧЕРВЕНО
В Мохакар нямаше много за вършене през деня. Закуска от осем до десет, обяд от един до три. През повечето време на деня вятърът духаше ниско, свистеше, досущ разярен човек, измежду олиселите хълмове на Сиера де Кабрера. С падането на нощта, след вечеря, взимаше хапче, четеше малко и заспиваше. Без особена убеденост, едно след друго беше взела решенията да спре цигарите, алкохола, да се подложи на диета и да залегне над писането, ако е възможно всичко това едновременно. Ето ти едно сериозно предизвикателство, си беше помислила, съзнавайки, че месец по-късно щеше да се върне у дома пиеща, пушеща, напълняла с един-два килограма и разнасяща все същия написан параграф, превърнал се във виц в разните му писателски кръгове през последната година.
А когато осъзна, че стихът беше в сън и че точно това бе описала в предишна книга, където героят ѝ, обзет от амбицията да сътвори съвършеното стихотворение, една нощ ненадейно го сънува, стихотворение, притежаващо невероятна красота и хармония, „застинал вулкан, готов да изригне“, но на сутринта всичко се е изтрило и избледнява в мига, в който започва да си го припомня, докато пикае прав, стиховете потъват в калта на съзнанието му; тя запали цигара и се погледна в огледалото. „Дотук бях“ – изрече на висок глас, – „писането ме отвращава“.
По-късно, един следобед, докато четеше книгата на Ана Консуело и искрено започваше да я харесва, почувства непоносима умора, бяла ръкавица, изстискваща и мачкаща мозъка ѝ, рухна на леглото с дрехите, без да има сили да си свали ботушите, нито да дръпне отвратителното покривало на кафяви ромбове, и тутакси пред нея се отмести параван, а тя се озова, седнала на пейка до зъболекаря, който ѝ се усмихваше, почти легнал отгоре ѝ. И тя се усмихна, поласкана, защото винаги бе харесвала този зъболекар, беше чаровен мъж, би могъл да е всичко друго, а не зъболекар, режисьор или актьор, въпреки че този път беше някак различен, не така красив, а и косата му бе оредяла. Зъболекарят се прилепи още повече и я целуна. Езикът му беше много дълъг и остър. Целуваха се страстно, когато забеляза листчето със стихотворението ѝ върху пейката. Дощя ѝ се да се засмее, толкова време вече го търсеше, а то било точно там, искаше да го попита къде го е намерил, но той продължи да я целува, по косата, по шията, по гърдите, и на нея много ѝ харесваше.
Събуди се с главоболие, лицето ѝ гореше. Беше седмият ѝ ден в Мохакар и реши да направи дълга разходка. Отдавна не се беше разхождала и когато стигна до началото на криволичещия нагоре път, вече се беше задъхала и поспря. Потегли отново и две минути по-късно сърцето ѝ се блъскаше в гърдите. Спря и зачака, неподвижна, плувнала в пот. Кактуси и млади плодни дръвчета се катереха по склоновете на ниските хълмове. Далеч в долината се виеше тънка струя дим, а наоколо се носеше миризмата на сяра и червясал боклук.
Не страдаше от депресия. Със сигурност не беше депресия. Дори да не беше способна да пише, имаше други неща, които можеше да прави. Да чете, да разговаря с Шери и Ана Консуело, да се разхожда, да размишлява. Да размишлява за какво? Всичките ѝ мисли се въртяха около писането. В крайна сметка съм почти недъгава. Огромно лайно с три зацапани хартиени кърпички се виждаше встрани на черния път. Човешки говна. Би могло да е произведение на онзи германец, как беше? Не помнеше името на артиста. При всички случаи трябваше да внимава да не ги настъпи на връщане.
Излезе на шосето и закрачи по ръба на тънкия банкет покрай асфалта, обратно на движението на колите, устремно взимащи завоя. Пред нея изникна безрадостният масив на „Отел Симон“. Симон Пустинника, си каза мислено. Младеж с ескимоски черти стоеше на входа на хотела и разговаряше по мобилния си.
Трябваше да се радва, че е успяла да се изкачи до селото. Мина покрай спирката. Смугли момичета и жени на неопределена възраст разговаряха отривисто, без да се усмихват. „Гаруча! Гаруча!“. Всички отиваха в Гаруча. Но автобусът не идваше. Някакъв тип с изсветляла коса се откъсна от тълпата на спирката и се приближи до нея, влачейки две найлонови торби с размерите на куфар. Промълви някаква фраза на английски, а тя помисли, че иска да ѝ продаде нещо. „Чувствай се в синьо, обличай се в червено“, каза мъжът и се поклони леко. Тя обаче винаги носеше черно, а англичанинът беше пиян.
Загледа се в мъжа, който се заклатушка по пътя надолу, докато не се изгуби сред изсъхналите бодливи круши. Пред нея небето се прихлупваше лазурно, монолитно, притискайки долината към морето. Малък кораб се плъзгаше по сините, посипани като със захар води и тя си припомни една вечер, в която свистенето на вятъра я беше събудило и без никаква причина очите ѝ се бяха напълнили със сълзи. Корабът пореше вълните леко, пресичайки неподвижния пейзаж. Отново ѝ се прииска да заплаче. Корабът напредваше, а картината оставаше неподвижна. Напредваше все повече, и повече, докато не излезе от рамката, оставяйки морето в плен на картината…
[1] Българският читател познава Ерси Сотиропулу от разказа „Някой блъфира дори и в Рая“ от едноименния сборник със съвременни гръцки разкази, „Ерго“, 2022 г., в превод на Драгомира Вълчева.
