„Швейцария“ от Джоана Мъри-Смит, превод Златна Костова, режисьор Владимир Люцканов, сценограф Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Емилиян Гацов-Елби. В ролите: Станка Калчева и Боян Арсов. Театър 199, премиера на 4 февруари 2025 г.
Родената през 1962 г. австралийка Джоана Мъри-Смит не е откритие за българската сцена. Тази постановка е четвърта по нейна творба през последните няколко години. Автор на три романа, над дузина сценарии, либрета и адаптации, тя дължи световната си популярност най-вече на своите пиеси. Те са вече двадесет и осем, като последната е от 2025 г. Първият шумен успех идва с шестата, „Чест“ от 1995 г. Двадесетата, „Швейцария“, излиза през 2014 г. Вниманието на театралите и театрите е много активно и към този текст, а през януари 2025 г. Антон Корбейн започна снимките на филм по него с Хелън Мирън в ролята на Патриша Хайсмит.
Пиесата е фиктивен разказ за Хайсмит през последния период от живота ѝ. Прочута тя става с психологическите си трилъри, публикувани от 1945 г. до края на живота ѝ (болна от апластична анемия и рак на белия дроб, тя умира на 4 февруари 1995 г.). Световната ѝ слава започва с „Непознати във влака“ (1950), филмиран от Алфред Хичкок през 1951 г. Отрано депресивна алкохоличка, Хайсмит е известна с проклетия си характер, със своята цинична безпардонност, със своя расизъм, антисемитизъм и генерално – с мизантропията си, предпочитайки компанията на котки и охлюви. Родена през 1921 г. в Тексас, израснала и работила в Ню Йорк, често пътуваща из Европа, тя се установява от 1963 г. в Англия, а от 1982 г. – в Швейцария, в Тегна – село с 600 жители.
Според пиесата тъкмо там тя е посетена от напорист младеж, представящ се като Едуърд Риджуей, служител на издателите ѝ, изпратен след провала на предишен пратеник да я убеди да напише нов роман за своя най-прочут персонаж – Том Рипли. Трудно започналата среща преминава през серия от обрати, често и даже почти винаги изненадващи.
Текстът с неговите драматични, комични, мелодраматични и даже сантиментални моменти предлага широк спектър от възможности за подход към него, който „спектър“ може да бъде преведен и като „капан“. Подхлъзването в някоя от посоките е съвсем допустимо. Далеч невинаги плавният преход от ситуация в ситуация „разрешава“ отпадане в плакатно умуване или в реактивно включване на емоции, съчетано с търсене на апартни ефекти и така нататък. Владимир Люцканов избягва всички подобни клопки. Внимателният интелигентен прочит го отвежда към решение, според което актьорите играят привидно отстранено. То им позволява да концентрират емоциите, без да ги показват, да ги внушават. Така се отваря хоризонт към прецизно обработване на детайлите, чрез което пък се внушава наличието на някаква логика дори при очевидна ексцентричност на действието. Тази перспектива умножава потенциала на инструментите, чрез които разнообразните акценти да получат присъщата им тежест, без да влизат в ярки дисонанси и без да „раздърпват“ общия ход.
При тази постановка насочването на погледа към останалите, уж рамкиращи елементи е въпрос не на доброжелателност, а се изисква с необходимост от цялостния резултат. Може да се започне с работата по костюмите, свършена от Елица Георгиева. Тя успява както да маркира историческото време на тази среща, така и да го надхвърли, да не се ангажира педантично с него, което е и съществена част от целта и силата на спектакъла.
Все в тази посока са и решенията на Емилиян Гацов-Елби. Той – от една страна – е „длъжен“ да се съобрази с мюзикхолния музикален вкус на мис Патриша, но от друга страна, съвсем не остава там. Навременните, въздействащи акценти, поставяни от него, имат собствен характер, без обаче да влизат в рязка дисхармония със „задължителната програма“.
Общата прицеленост на тълкуването намира масивно-видим израз в сценографията на Венелин Шурелов. Откритията му по посока на баланса между „епоха“ и над-времевост взаимодействат с успешното му действие по придаване на допълнителен обем на малката сцена на театъра. За познавача е удоволствие да види например как се „разширява“ лявата (за зрителя) част от сценично пространство чрез един дискретен визуален ефект. Шурелов утвърждава способността си да внедрява виртуална реалност, правейки я ненатрапчива, органична част от цялото.
Всичко това облекчава, но и усложнява работата на актьорите. Станка Калчева е актриса, която отдавна няма нужда от специално доказване. Тук тя се вписва категорично в общото решение на спектакъла и ролята безспорно печели от това. Обрана телесно и интонационно, нейната Патриша Хайсмит не бърза с реакциите, създавайки при това впечатление, че предварително е изчислила ефектите им. Тя си позволява да бъде в дълги пасажи „равна“ така, че въздухът да се зарежда с напрежение, и „скъпернически“, търпеливо да разгръща образа до внушителна пълнота. Пълнота помитаща. Тръгвайки от самодостатъчността, непукизма, арогантността, тя преминава през колебанията и несигурността, депресивността и отчаянието, слабостта и крехкостта на човешкото. Станка Калчева прави не само една от най-добрите си роли, но и една от най-силните женски роли в съвременния български театър въобще.
Боян Арсов, колкото и да младее, не е непознато име за театралите, и то не от вчера. В тази роля той успява обаче да изненада. Носител на мощни пластични способности и експресивност, тук той се отказва да ги ползва. Телесно и лицево почти статичен, той си позволява едри монохромни плоскости, с чието надпластяване гради образа си. Работата е там, че виражите, преходите, скоковете в действието се мотивират тъкмо от неговия персонаж. И той го прави „естествено“, някак спонтанно, което обаче има много малко общо с „партитурата“. Ключовото тук е плътното, умното, честно вплитане на Калчева и Арсов дотам, че в последна сметка те градят един образ. Образ, който оставя зад себе си конкретната история и заговаря за тъмното и светлото, високото и низкото, автентичното и фалшивото в човека, в неговото най-дълбоко.
Реша ли да съм дребнаво заядлив, ще кажа, че бих премислил последната сцена, както и няколко декларативни фрази, чието отпадане би било от полза. Не решавам. „Швейцария“ на Владимир Люцканов и неговия екип е много чиста, силна, истинска работа. Един от много малкото оазиси в пустинния пейзаж на сегашния театрален сезон.
