Преди няколко дена, докато си седях в стаята, чух силен шум откъм балкона и веднага си помислих: някоя птица трябва да се е блъснала в сградата… (Блокчето, в което е жилището ни, е сред гора.) Изскочих навън и се огледах – наистина бе станала въздушна катастрофа и птичката не бе някъде долу, на тревата, както мислех, а лежеше на нашия балкон, съвсем под прозореца. Беше обърната по гръб и почти безжизнена… Дали не се бе ударила в стъклото?
Наведох се над малкото създание, но не знаех как да му помогна… Извиках и жена ми от другата стая. И двамата се надвесихме загрижено над птичето. След малко то се поразмърда и – с помощ ли, без помощ ли – успя да се обърне. Сега стоеше “на крака”, но отново едва дишаше, леко потрепвайки с човчица. В основата й забелязахме нежен мъх, което навярно значеше, че птичето е излюпено неотдавна. “Колко е хубаво!” – възкликна жена ми. – “Не бива да умре.” Като имахме предвид описанието в книжката за птички, която тя от известно време разучава, решихме, че трябва да е синигерче, съвсем малко синигерче. Имаше характерните за тези птици дълга опашка, а също жълтичко по коремчето и синичко – по крилцата, макар и все още не ярко изразени, а, така да се каже, в зачатък…
Сложихме до птичето една капачка с вода и наръсиме пред човчицата му малко трошички, но то не прояви интерес нито към едното, нито към другото. Жена ми не смееше да го погали по главичката – да не би да не е добре за него, но го прекръсти – нали и то е Божие творение?
Докато се чудехме какво още да направим, птичето разпери крилца и прелетя до най-близкото дръвче – още съвсем младо, с тънки прави клонки. Кацна и замръзна на една от тях – както бе стояло и при нас, на балкона. Зарадвахме се, че е успяло да литне, но щеше ли да се съвземе от зашеметяването? Отидохме да обядваме, имахме и друго за вършене, та не можехме да следим през цялото време нашето балконокрушенче. Но често хвърляхме поглед към него – дали още е на дръвчето. Беше си там, където кацна, стори ни се само, че се е обърнало с опашка към нас, докато преди това бе с “лице”. Водих дълъг разговор по телефона и през цялото време, докато говорех, погледът ми се връщаше към птичето – ще живее ли това хубаво и така крехко Божие създание? Вече няколко часа бе като приковано на място, само когато подухваше вятър, размахваше леко крилца, за да запази равновесие и се нагласяше отново на тънкото клонче. Това ме успокояваше – значи просто събира сили за нов и по-дълъг полет, няма да тупне долу и после да го намерим под дървото, с разтворена човчица. Молех се да не стане така, да не загине…
От един момент нататък погледът ми вече не го откриваше на клончето. Дали не бе паднало, без да забележа? Не, над дръвчето кръжеше птиче, прилично на синигерче – сигурно е то, радвах се аз, не е паднало и не се е отказало да лети…
И ето че вчера чух подобна история, само че с различен край. За едно друго птиче, не знам дали е било синигерче –“корабокруширало” в разгара на движението в голям столичен град. И озовало се в автобус от градския транспорт. Намерил се и там човек, който да се смили над него – един свещеник го хванал с любов и загриженост и го пуснал навън през прозореца на автобуса – да полети на воля. Но то не успяло отново да разпери крилца, а паднало като камък надолу, върху асфалта, пред идващите коли…
Това птиче не бе имало време да се съвземе, на някое клонче, сред зелените листа, леко полюшвано от вятъра. Не бе имало нужните условия, за да оживее, нужната среда, за да събере сили за нов полет. И човешкото съчувствие се бе оказало недостатъчно, за да му помогне…
Моля се на Твореца на човеците и на птиците, на всичко видимо и невидимо, нашата надежда за възраждане на България днес да не бъде постигната от участта на второто птиче. Да не бъде прегазена без милост. Да намери зелено клонче, на което да кацне, да се укрепи и да политне отново към небето. Този път – по-високо, с по-широк замах. И с песен на признателност към Оня, Който държи съдбините на човеци и птици, на народи и управници в Своите ръце.
Саарбрюкен, 06/07/2013
Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г. ) преподава история на западноевропейската литература в СУ “Св. Климент Охридски”. Литературовед, есеист и поет, той е автор на книгите “Стихотворения” (УИ “Св. Климент Охридски”, 1991), “Тихи трипове” (изд. “Галик”, 1998), “Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта” (УИ “Св. Климент Охридски”, 2006), “Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти” (изд. “София-С.А.”, 2007), “Християнство и идентичност. Пътуване към себе си в света на литературата и културата” (изд. “Нов човек”, 2007), “Mauriac et Bernanos. Deux mondes romanesques entre la violence et l’amour” (Lettres modernes Minard, 2011). Специализирал е по темата “Вяра и литература” във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация “Кацаров”, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на “Академичния кръг по сравнително литературознание” (CALIC-ACCL).
