Зад дефилетата по червения килим на всеки кинофестивал, блясъка, светкавиците, усмивките и помахванията с ръка на звездите към феновете, пресконференциите и фотосесиите, зад всичките тези лъскави видимости във филмовия бизнес стоят безброй стъпки напред-назад из неизвестното, открити и подмолни битки, тайни преговори и явни откази от договорености, стои борбата за правото на световна премиера. Фестивалите от категория А в момента са 15 и всеки от тях се стреми да включи в програмата си колкото се може повече първи прожекции. Продуцентите и разпространителите от своя страна преценяват участието в кой фестивал ще донесе на филма им най-добрата реклама. Конкуренцията е стара и не бихме й обърнали голямо внимание, ако на терена не се беше появил нов играч. От миналата година Amazon обяви, че ще се заеме и с кинопроизводство. Логична постъпка, след като вече създаде собствено издателство. А продуцираните от Amazon филми ще вървят онлайн по Netflix. Дотук – нищо опасно за кинофестовете, ако не беше малката подробност, че Netflix държи да показва колкото се може повече първи прожекции, което всъщност е валутата на А-фестивалите. И за да спечели, платформата играе с истинска валута: при 75 милиона ползватели от такси Netflix събира годишно към 600 милиона долара. Бюджетът на Берлинале е 22 милиона евро. Това са стартовите позиции в ограничения пазар на световните премиери, като е ясно, че Netflix все повече ще се оказва по-примамлив терен за продуцентите за първи кинопоказ, тъй като плаща реално, и то добри пари, докато фестивалите осигуряват преходна слава с неясно финансово покритие.
Експертите от бизнеса предричат жестоко съревнование. Или пък може би сътрудничество? От 437 филма на Берлинале 2016 за първи път на екран излязоха 187, а от 23 в официалната програма премиерните бяха 19. Но внимание: в официалната програма извън конкурса се беше промъкнал и първият филм, произведен от Amazon, – мюзикълът „Шай-Рак“ на Спайк Лий, въпреки че от три седмици върви по Netflix. Според наблюдателите става дума за опипване на терена за сътрудничество, тъй като в битката фестивалът губи още в началото по финансови причини.
За да осъществи очакваната печалба, Netflix има художествени изисквания към премиерните филми, а именно предпочитат се филми със звезди или такива на „звездни“ режисьори, разказващи ясни и прости вълнуващи истории. Провокативни в рамките на допустимото. „Шай-Рак“ е точно такъв, освен това отлично се вписва и в профила на Берлинале.
Спайк Лий нашумя напоследък с отказа си да присъства на церемонията за раздаването на Оскарите заради пренебрегването на чернокожите кинодейци. Берлинале веднага му подаде ръка – политически акт, напълно в духа на фестивала, който по принцип подава ръка на всеки „унижен и оскърбен“. „Шай-Рак“ е повече политическа провокация, отколкото добре получил се филм. Само че Лий се е опитал да демонстрира по-широк светоглед, като конфликтът във филма му не е между бели и чернокожи, а между чернокожи. За основа е взел комедията на Аристофан „Лизистрата“: чернокожите в Чикаго са разделени на две банди, „троянци“ и „спартанци“, които враждуват помежду си. Жертвите в резултат от тази вражда по официална статистика са повече от загиналите американски войници в Ирак. За да спрат безсмислените кръвопролития, жените в този препъстър, креслив и като цяло кичозен филм решават да откажат секс на своите съпрузи, приятели и любовници, докато те, мъжете, не спрат да се избиват взаимно.
Кметът на Чикаго поискал да отнеме субсидията, която градът гласувал за продукцията, тъй като филмът щял да се отрази зле върху туризма, но в градския съвет имало достатъчно фенове на Спайк Лий. Дали това е история, която Amazon разпространява с рекламна цел? Кой знае. Във всички случаи официалната програма на Берлинале е нужна имиджово на Netflix, а участието на Спайк Лий на фестивала е заядливо помахване към Холивуд, като цяло това се казва взаимноизгодно сътрудничество.
Иначе в селекцията на конкурса имаше достатъчно премиери, за които Netflix и фестивалът биха се хванали за гушите. Такъв е например „Сами в Берлин“ с Ема Томпсън и Брендън Глийсън на режисьора Венсан Перез. Направен по романа на Ханс Фалада „Всеки умира сам“, който пък е по действителен случай, филмът разказва за съпротивата срещу нацисткия режим на семейство, чийто син е загинал във войната. Ото, героят на Глийсън, надписва картички с текстове, изобличаващи лъжите на Хитлер, и ги поставя по стълбищата на обществени сгради. Въпреки че деянието му е опасно, Ото има подкрепата и любовта на съпругата си Ана. Двамата завършват на ешафода. Смущаващото във филма е, че при изключително точното изпипване на всеки психологически детайл, героите говорят на английски. Този факт измества филма от реалистична драма към театралната условност, но и така изпълнението на актьорите е блестящо. Ако действието се беше ограничило само до техните взаимоотношения, „Сами в Берлин“ щеше да се сдобие с доста повече почитатели. Но тъй като Перез показва средата и действащите лица извън дома на Ана и Ото и го прави съвсем конвенционално: нацистите са зверове, по улиците се веят партийни знамена, немската критика се отнесе твърде строго към филма.
Друг филм, който Netflixсъс сигурност би глътнал, е „Гений“, където Колин Фърт, Джъд Лоу, Никол Кидмън блестят под режисурата на Майкъл Грандейдж. Или не блестят, а просто играят добре. Все едно – звезден екип. Разказът е за историята (и трагедията) на писателя Томас Улф, който отхвърлен от всички издателства под вещото редакторство на издателя Макс Пъркинс създава бестселър. После още един. Пъркинс вече е открил Фицджералд и Хемингуей, нищо не му пречи да го стори и с Улф. Гениите се нуждаят от грижовен наставник до момента, в който зарежат съветите му и тръгнат по пътя на саморазрушението. Биографичен филм, в който всичко е „както трябва“, единственото, което липсва, е изключителност в киноформата.
Журито с председател Мерил Стрийп обаче загърби филмите с холивудски звезди и отличи такива, в които ексцентричното преобладава над прецизно изработеното традиционно кино. То награди творби, към които Netflix няма претенции, от онова чисто фестивално пространство, в което си съперничат единствено и само А-фестовете.
Е, с малки изключения. Като Сребърната мечка за режисура, която отиде при французойката Миа Хансен Льов за филма „Бъдеще“. В него Изабел Юпер играе професорка по философия, която е изоставена от съпруга си. Вече не съвсем млада, героинята търси нови възможности за личностна реализация – с други мъже, с други занимания. В крайна сметка това се оказва илюзия. На пресконференцията режисьорката обясни, че разказва за света на родителите си – и двамата професори по философия, а Юпер добави, че филмът се занимава с неизследваната тема, а именно съдбата на жените интелектуалки в напреднала възраст. „Бъдеще“ е добре направен, вълнуващ филм, но ако можеше да бъде отличен в някоя от категориите, със сигурност това е за женска роля и съвсем не за режисура. Решението на журито в случая следваше квотния принцип за присъствието на жени сред наградените.
За приза за женска роля освен Юпер имаше още две кандидатки. Едната беше германската актриса Юлия Йенч за изпълнението й в „24 седмици“. Героинята й е бременна и разбира, че бъдещето й дете ще страда от болестта на Даун, а веднага след раждането ще трябва да му се направи тежка сърдечна операция. Трябва да реши дали да го роди, причинявайки му цялото това страдание, или да го махне при вече напреднала бременност. Избира втората възможност, естествено, след терзания. Темата е болезнено актуална за Германия, общественото й обсъждане продължава, а Юлия Йенч се справя чудесно и с колебанията, и с надеждите, и с болките на една неосъществена майка, влязла в ролята на Бог, която трябва да решава съдбата на човешко същество.
Сребърна мечка за женска роля обаче отиде при третата възможна кандидатка – датчанката Трине Дюрхолм за изпълнението й във филма „Комуна“ на Томас Винтерберг. Режисьорът е познат от групата „Догма“, а сюжетът на „Комуна“ той първо използва за театрална пиеса, чиято премиерата е в Академитеатер във Виена през 2011 г. Винтерберг, сам израсъл в комуна, разказва за съжителство от 70-те години в Копенхаген. Съпругът на Ана (Дюрхолм), който е университетски преподавател, получава в наследство голяма къща. За да си разделят с други огромните разходи по къщата, но и за да си достави нови изживявания, Ана предлага да поканят в новия дом техни приятели и да заживеят в комуна. Така и се случва. За онова време в Дания това е колкото личен, толкова и политически акт, в който участват предимно интелектуалци. В пиесата Винтерберг проследява историята на всеки от участниците в комуната, във филма се ограничава до главната героиня. Инициаторка на комуната, Ана сама пада в собствения си капан. Мъжът й се захласва по своя студентка, която Ана също кани в къщата. Но в края на краищата не издържа на ревността. Създадена като на шега, комуната започва да се разпада, защото не всичко може да бъде споделено с другите – особено любовта.
Мечките за мъжка роля и дебют отидоха при един и същи филм – „Хеди“, като Мадж Мастура бе отличен за актьор, а тунезиецът Мохамед Бен Атия като дебютант. Млад мъж открива любовта със случайна аниматорка от курортите на Тунис. В същото време обаче младежът е обещан на друга. Изправен е пред избор. Няма сили да тръгне подир любовта си и да се противопостави на волята на майка си. От друга страна, момичето, на което е обещан, също не му е безразлично. Героят не знае накъде да тръгне. Филмът получи и своето политическо тълкувание: революцията е за смелите, героят Хеди е прекалено нерешителен, колебаещ се, неспособен на категорични действия, каквато е и държавата Тунис, разделена, объркана, разпъната между омразно минало и бъдеще, което внушава страх.
Сребърна мечка за най-добър сценарий бе отредена за поляка Томаш Василевски за филма му „Съединени щати на любовта“. Василевски можеше да вземе и наградата за режисура, както и за актьорски ансамбъл. Четири жени през 90-те години в краен квартал в някакъв полски град. Панелки, порно на видеокасети, самота, мечти за лукс и ласки. 36-годишният Василевски разказа, че е израсъл сред жени (баба, майка, сестри) в това време и добре познава празнотата на живота от времето на прехода, когато старото е нежелано, а новото недостижимо. Почти целият филм е заснет в „телесен цвят“ – бледата женска кожа, русите коси, някак стъклените очи хармонират с бежовото на стените, захабеното дърво на старите мебели, сивото на стълбището в панелката. Всяка една от жените има своя лична трагедия – неосъществено влюбване, уволнение, неслучващо се богатство – и всяка се бори с остаряващата плът, с напразните очаквания за мъжко докосване. Изначално изгубени битки. Филмът бъка от голи тела, отпусната плът, често отвъд мярката на допустимия натурализъм, но аз съм от зрителите, които не бяха раздразнени. Дори обратното – намирам „Съединени щати на любовта“ за стилен и изящно направен. Не без значение е и операторската работа в полския филм, но все пак камерата на Марк Лий Пин-Бин действително беше много впечатляваща, затова и Сребърна мечка за художествени постижения отиде при китайския филм „Срещу течението“.
Товарен кораб бавно плава срещу течението на великата река Яндзъ. Едно момче от екипажа открива папирус, на който са изписани стихове – те се превръщат в двигател на действието на филма (доколкото изобщо има такова). Философски разсъждения, поетични метафори, видения – всичко това се редува. Всяка строфа е свързана с буквата на името на съответното пристанище, където героят среща момиче – винаги едно и също и всеки път различно. Така и не се разбира реално ли е то, или е представата на героя за жена. В това време отвън се плискат водите на реката, огромна като море, на места отсрещният бряг изобщо не се вижда. Изгреви, залези, нощ, мъгла – реката тече, корабът плава, героят чете стихове… Зашеметяващи гледки, достойни за операторски приз.
Следващата награда – Сребърна мечка – Алфред Бауер за игрален филм, разкриващи нови перспективи пред киното, – е загадка. Всъщност загадка е самото включване на отличения филм в конкурса. Става дума за „Приспивна песен за скръбната мистерия“ на Лав Диаз, разказващ за освобождаването на Филипините от испанско владичество. Забележителното на филма е, че продължава 482 минути или 8 часа. За филипинския режисьор размерът явно няма значение, нещо повече, той успява да впечатли всички с продължителността на филмите си. През 2014 г. за историческа драма, стелеща се в рамките на пет часа и половина, бе отличен със Златен леопард на фестивала в Локарно. Този път, надскачайки себе си, Диаз предлага поредната си многочасова творба, която сам определя като „брак между история, литература и митология“. Почти всичко в този черно-бял филм се случва в реално време: песните с много куплети, вървенето през гората, безкрайните диалози. В Берлин малцина издържаха филма в цялото му протежение, повече бяха тези, които излизаха, влизаха, пак излизаха… „Приспивна песен …“ бе показана с едночасово прекъсване по средата, като на китките на зрителите бяха сложени червени лентички ала „ол инклузив“. Прожекцията си беше повече атракцион отколкото вдълбочаване във филма. Недоволните имат право: за тези 8 часа обикновено се показват 3 филма, така че официалната програма бе ощетена с две заглавия. Формулировката на журито, че наградата се дава за „нови перспективи“, звучи леко иронично, тъй като филипинският режисьор от години прави едно и също. Положително настроените към филма също имат право: Берлинале категорично заема страната на авторското кино, срещу комерса на Netflix, Холивуд и т.н., давайки екран и на такива режисьори, за да покажат филмите си може би за пръв и последен път. Основната шега след прожекцията беше, че филмът със сигурност няма да спечели Златната мечка, защото е невъзможно да се прожектира в края на заключителната церемония. Но пък на същата тази церемония директорът Дитер Кослик също се пошегува, че би било много приятно в 9,30 ч. сутринта да се мине по червения килим във вечерно облекло, а филмът да приключи за вечерното парти. Практика, която той смятал да прилага по-нататък.
И докато наградата за филипинския филм се прие шегаджийски, Сребърната мечка – Голямата награда на журито сякаш събра повече негативни оценки. Тя беше за босненеца Данис Танович и неговия „Смърт в Сараево“. Танович вече има Оскар за „Ничия земя“ и отличие за мъжка роля на Берлинале за изпълнителя от „Събирачът на желязо“ – изобщо любимец на журитата. Освен това Танович знае как да употреби политическата ситуация. Действието на „Смърт в Сараево“ се развива в голям хотел от социалистически тип с капиталистическо управление в Сараево. На покрива на хотела тв екип снима интервюта по случай годишнината от началото на Първата световна война, историци и архитекти говорят за миналите събития и посветените на тях паметници, появява се и младеж на име Гаврило Принцип, също като убиеца на Франц Фердинанд. В средата на хотела в президентския апартамент френски актьор репетира думичките си за вечерното представление, в което ще става дума за разделена и обединена Европа, а в подземията служителите на хотела подготвят стачка срещу директора експлоататор, който не им изплаща заплатите. Прекалено много теми, изразени чрез много думи, малки сблъсъци, които обаче, като се стигне до големия сблъсък, се превръщат в клишета, като това за лицемерната Европа и неразбраните Балкани. Стари вицове, познати образи с познати реакции. Както се казва – този филм сме го гледали. Струва ми се, че Танович е подценил и западните зрители, защото и на тях щампата за балканската загадъчност вече им е додеяла.
Като художествено ниво значително над „Смърт в Сараево“, но останал без какъвто и да е приз, беше „Аз съм Неро“ на живеещия в САЩ и Европа режисьор от ирански произход Рафи Питс. Сниман по действителен случай, филмът разказва за многото мексикански момчета, които нелегално прескачат оградата между Мексико и САЩ и за да получат „Зелена карта“, се записват в американската армия. Такива войници са използвани във всички войни, водени от американците, от Виетнам насам. Мнозина загиват, а голяма част поради някакви бюрократични съображения отново биват връщани в Мексико. Така се случва и с героя Неро, който след инцидент на поста се изгубва из планините. Войниците, които го „спасяват“, се отнасят с него като враг и слагат край на живота му в САЩ. Тъжен филм, направен с разбиране и съчувствие към героя, за съжаление неотбелязан от журито.
Че „Огън в морето“ на Джанфранко Рози ще вземе Златната мечка, беше ясно от момента на прожекцията му. Филмът улучва точния политически момент на залятата с бежанци Европа, но за разлика от творбата на Танович не залага единствено на политическата карта, а и на художественото преосмисляне на събитията. Сниман е на остров Лампедуза, където през морето от години пристигат бежанците от Африка. През 2013 г. Рози взима Златен лъв на фестивала във Венеция с „Другият Рим“ – като наградата за първи път се дава за документален филм. И сега за първи път в историята на Берлинале най-голямата награда отива за документален филм.
Джанфранко Роси е роден през 1964 г. в Еритрея, 13-годишен по време на войната за независимост на страната е прехвърлен с военен самолет в Италия. Родителите му остават в родината си. Така че сам бежанец, той не е чужд на съдбата на сегашните бежанци. Преди две години Рози отива до острова Лампедуза (по това време мястото, към което най-масово се насочват бегълците от Африка), за да снима късометражка. На място разбира, че ситуацията е много по-сложна. Рози остава повече от година на острова, има си местен водач, който му осигурява контакти с останалите жители. Негови спътници и герои стават едно 12-годишно момче и докторът, който лекува местните, но също така посреща и лодките с бежанците, отстранява труповете и оказва първа помощ на оцелелите през вълните. Филмът показва паралелните светове на островитяните и на идващите от морето. Рибарите с всекидневните им занимания, които постепенно свикват с гледките на страданието, и очите на африканците, пълни със страх, но и с надежда.
Рози е снимал с екип не повече от трима души, като свои „най-добри приятели“ определя зимното слънце и покритото с облаци небе. Работел с лека камера от ръка, а нощните епизоди са заснети само на светлината на джобно фенерче. Въпреки актуалността си „Огън в морето“ се различава много от телевизионен репортаж, филмът носи онова осмисляне на събитията, което го поставя сред художествените произведения, а не в информационния поток.
Действителност, която надхвърля всяко въображение – това може да се приеме като мото на отминалия фестивал и неговата Златна мечка. Доскоро се смяташе, че големите фестивали предпочитат големи като постановъчна сложност филми. Новата техника обаче предлага нови възможности, тежките продукции отчасти остават във времето, за което разказва „Аве, Цезаре“ на братята Коен, времето на големите холивудски студия. Но щом Amazon вече се подреди до мастодонтите, значи действително сегментите както в разпространението, така и в производството почват да разместват предишните си позиции. Дали обаче „живият живот“ на „Огън в морето“ няма да е прекален дразнител за зрителя на Netflix? Засега е сигурно, че премиерите на подобни филми са запазени за А-фестивалите. Кога за тях ще почнат да наддават и фирмите за онлайн стрийминг, предстои да разберем.
