За две заглавия от 24-ото издание на Седмицата на испанското и иберо-американското кино в София през юни 2017 г.
Семплата ефикасност на емоциите при водене на киноразказ – на това залагат два аржентински филма (от тазгодишната Седмица на испанското и иберо-американското кино), с необходимото и съществено присъствие на актьора Рикардо Дарин. „Труман“ (2015) и „Коблик“ (2016) си приличат не само по заглавията-имена и участието на най-добрия съвременен актьор на Аржентина, но също и по концентрирането на целия сюжет около една фигура – тази на old school самотника, който се справя по своему с живота, независимо дали е изправен пред лична криза, или престъпен заговор. Първият е драма с проблясъци от хумор и зрънца надежда, но в крайна сметка се очертава като един от най-тъжните филми на света. Вторият е трилър с обществено-политически отзвук и потенциал за трагедия, но надеждата се оказва по-жилава от всички житейски и сценарни намерения.
Филмът на каталонския режисьор Сеск Гай, спечелил наградата Гоя и отличен актьорски в Сан Себастиан, разказва за Хулиан, неговото куче Труман и приятеля Томас, пристигнал по спешност от Канада. Защото Хулиан е сериозно болен и е решил да сложи в ред недовършените си дела. Разказът проследява етапите на едно предизвестено сбогуване, криволичейки между депресия, надежда и тъга. Бунтът на близки и приятели срещу решението на Хулиан, необходимостта на получи прошката на едни и да преоткрие общуването с други, изпълва всекидневието на егоцентричния актьор, както и на Томас, който неволно се превръща в негов спътник-съучастник.
Усещането за самота и изолация, „мирисът на смъртта“ се промъкват на всяка крачка от физическото и духовното пътуване на Хулиан, дори сред забавните моменти по време на пътуването до Холандия, при отчуждения му син Нико.
„Труман” въздейства по различен начин на публиката, предизвиквайки дискомфорт, желание за отстранение или съпричастност и потребност от потапяне до дъното на болката, в търсене на индивидуалния катарзис. Много от сцените, философски или битови, са наситени с лиризъм и тъга, понякога привидно лековати, но до една белязани за зрителя от избора, който Хулиан вече е направил. Филмът нито за миг не изпада в самоцелна сантименталност и искреният тон, с който обгръща неизбежната реалност, прави еднакво правдоподобни и цинизма, и емоционалната агония на героя. И сякаш единствено верният му спътник в живота Труман е в състояние да предизвика сваляне на гарда, разнежване и признаване на поражението, което Хулиан предпочита да таи в себе си, под маската на непринуденото примирение с предстоящото.
Рикардо Дарин (когото може би помните като бесния инженер от „Диви истории“, 2014, или пенсионирания помощник съдия от „Тайната е в техните очи” – 2009), самоуверен бохем и уязвим самотник, е в основата на въздействието на „Труман”. Екранното му превъплъщение е толкова убедително, че тласка зрителя към преживявания и оценки, които самият персонаж претендира, че е преодолял. Хулиан е сложна личност, която предизвиква едновременно раздразнение и симпатия, негодувания и съчувствие – един мъж на ръба.
Сходна противоречивост, но доста различен краен резултат постига капитанът от „Коблик“ и това е недвусмислено доказателство за многоликия талант на аржентинския актьор.
Филмът на аржентинеца Себастиан Боренстейн ни връща в годините на поредната южноамериканска диктатура, където хората изчезват безследно в нощта или са принудени да живеят в нелегалност (в страната) или в изгнание (в чужбина), за да оцелеят. Военният пилот Томас Коблик тръгва на мисия и… се озовава в глухата аржентинска провинция, където приятел му намира работа в селскостопанската авиация. Постепенно научаваме какво е довело до това „покриване на следите“, а междувременно назрява друг конфликт – с местния шеф на полицията (в чудесно-отвратителното изпълнение на Оскар Мартинес), тираничен далавераджия; без да броим усложненията от сантиментален характер…
„Коблик“ използва драматичната политическа ситуация по-скоро като фон и нагнетяване на атмосферата на подозрителност, безнаказаност и предателство, която тегне над живота на хората през 1977 г. Сюжетът балансира между чувството за вина на Томас и желанието му да започне „на чисто“, но въпреки че се стреми да остане в сянка и избягва да заеме радикална позиция, постъпката на капитана е на една крачка от бунта. В много отношения фабулата напомня за класическия уестърн, в който един „неориентиран“ персонаж се придържа към поведение за „ненамеса“, но когато събитията го засегнат пряко, той е принуден да реагира и да вземе страна. В такъв случай или се превръща в герой, или в изкупителна жертва (защото се е осъзнал твърде късно). За щастие, „Коблик“ не е американски продукт и режисьорът Боренстейн не търси поучителна патетика, а се интересува преди всичко от реакцията на обикновения човек и правото му да действа по съвест.
На пръв поглед филмът (също както и „Труман“) разказва твърде проста, многократно прекроявана от киното история, но в случая именно разпознаваемостта на образите и ситуациите ни дава възможност да преминем отвъд сюжетните линии, да усетим колебливостта на самия живот (изходът не винаги е предизвестен) и да усетим автентичната човечност.
