Зарадвах се, няма негативна реклама!
Текстът на Мария Николова, публикуван в Портал Култура по повод моята рецензия за филма на Франсоа Озон, толкова ясно и категорично отрича всичко, което съм казал, и толкова често, с ритмична натрапчивост, цитира скромното ми име, че ме превръща в инкарнация на ретроградността. Персонална. Общата теза е: мрачният, депресивен Кьосев нищо не е разбрал от прекрасния лек и игрив филм на Озон, защото е заключен в затвора на сериозния висок модернизъм и ни чете лекции по „висок“, днес неадекватен морал. Всъщност днешното време е съвсем друго, а и филмът на Озон е съвсем друг – той е ироничен и забавен пастиш, който играе със „сянката на Камю“, както е редно и адекватно на нашето време, в което „лекотата… е съзнателен избор“.
Тезата е хубава, но има един дефект. Не съответства на фактите. Не е вярна на толкова много нива, че човек се чуди откъде да започне. И понеже не виждам в Мария Николова никаква инкарнация, а по-скоро симптом на по-общи от нея процеси, оттук нататък ще говоря не за нея, а за М.Н. – като анонимен, обобщаващ типаж. Абревиатурата е име на симптома.
Но да се опитаме поред, доколкото е възможно. Съжалявам за досадните цитати, но в случая не може без тях. Напрегнете вниманието си.
Първа неистина (в случая – подмяна). М.Н. твърди: „Централната теза на А. Кьосев е, че филмът би могъл да бъде нещо повече, ако беше заложил на дълбоката философска проблематика на абсурда и моралната отговорност в духа на френския екзистенциализъм… Кьосев … третира романа като нормативна ценност, придавайки нормативен статут на литературата на едно вече отминало време“.
А ето какво всъщност съм написал в рецензията си: „… Ще кажа според мен най-важното: обикновено литературните критици критикуват филмовите адаптации на големи романи, защото не са достатъчно верни на литературния оригинал; по чисто професионални причини са недоволни, че режисьорите и кинаджиите си позволяват волности със сюжета, персонажите и философската дълбочина на великите произведения. В случая моето недоволство спрямо иначе прекрасния филм на Франсоа Озон е тъкмо обратното – възнамерявам да го критикувам, защото е твърде верен на романа“. Т.е. самата ми теза е диаметрално преобърната: критикувам Озон, защото не е разработил докрай възможностите на собствения си визуален, кинаджийски език и в един момент, за мое съжаление, започва да пъпли преразказвателно след романа на Камю. В контраст съм изтъкнал ясно, че в първата част на филма има истински кинопостижения: „Великото кинематографично постижение тук е в това, че абсурдът в тази част е пресъздаден не просто през преразказване на епизодите, а чрез игра на плановете и перспективите на камерата, продължаваща в играта на убийствената светлина и мрачните ъгли… всичко е предадено не толкова чрез действия и думи, а чрез езика на светлината и непосилния блясък“. Оттук следва и характерът на моята оценка в заключението: „… Направеното от Озон безспорно има ниво. Но можеше да има още по-високо, бляскаво ниво – да бъде на равнището на Камю, но не като литература, а като кино“ – тук очевидно не става дума за „залагане на същата философска проблематика“, както твърди М.Н., а за сравнение на разнопорядкови постижения. И постиженията, и провалите на Озон са разгледани не като литературни и философски, а като визуални и филмови. И са мерени спрямо собствената си мяра: режисьорът и неговият оператор са се опитали да разширят възможностите на камерата в сфера, която не е била привична за нея – и са успели донякъде. Никъде не съм обвинявал Озон, че не е Камю, както твърди М.Н. (което било като да се обвинява Пикасо, че не е Рафаело, или да се обвинява котката, че не е куче – категориална грешка. Наистина не правя това, макар че се изкефих на забавните сравнения, признавам).
Втора неистина. М.Н. ме обвинява в морализъм. Тя пише: „Кьосев иска филмът да бъде лекция по морал, докато филмът е игра със знаци“. „… Кьосев търси отговорността на героя [а ние, читателите, разбирай, М.Н.), виждаме етиката на режисьора, който отказва да морализаторства“. В моята рецензия думата „морал“ не се споменава, нито „етика“, нито „нравственост“ или някой друг от синонимите, между които всъщност има тънки разлики. Тези понятия не се и подразбират, анализът ми е насочен към съвсем друго. Занимавам се с проблеми на кинопоетиката, с нищо друго. Откъде си го е измислила това за морала М.Н., не мога да разбера, може би просто такъв е моят ретрограден образ в нейните очи – моралистичен. А глупостта, че съм „търсел отговорността на героя“, въобще няма да коментирам.
Трета неистина. Този път тя не засяга мен, а Озон и неговия филм. Той е обявен от М.Н. за „ироничен пастиш“. „Филмът е едновременно популярен фарс и изтънчена пародия на самия висок стил…“„Кьосев отказва да признае правото на изкуството да бъде кич“, „високото може да бъде иронично, цитатно и дори леко вулгарно в своята перфектност.“
Ама, скъпа М.Н., нито на Вас, нито на филма отричам каквито и да е права, на изкуството като цяло – да не говорим! Вие сте напълно пълноправна, изразявайте на воля своите мнения, както днес правят всички. Само се питам – дали наистина сте гледала този филм? Това, че за Вас Камю, когото вероятно не сте чели, е само сянка и излишък, е извинимо. Но все пак филмът?
Човек започва да се пита дали М.Н. не ги нарежда тия приказки, без оглед на конкретното кинопроизведение, така, някак просто по принцип…
Ще кажа ясното си, противоположно мнение: Този филм е всичко друго, но не е ироничен пастиш и иронична игра с цитати от постмодерен тип. Не е висок кич. Озон е прекалено верен на Камю, в интервю е споменал, че го е страх от това, което прави, и съответно е максимално сериозен, подчертано от черно-бялата и „космическа“ естетика на филма. Вероятно за това има свои причини, за тях – по-долу. Иронии няма, игра с цитати – още по-малко. Ако някъде Озон оспорва, репликира и допълва Камю, то е в съмнителната постколониална и хомосексуална посока, което в моята рецензия е намекнато. Филмът не играе с „Чужденецът“, не иронизира романа, не го пародира, а го изследва изключително внимателно, за да го преведе визуално, правейки по този начин труден опит да разшири възможностите на самия визуален език. Този жест е напълно съвременен. Той е и свръхважен в контекста на цялостния визуален обрат, който преживяваме от две-три десетилетия: истинско предизвикателство за всеки съвременен творец е какво може да изрази нарастващата универсалност на визуалния код и какво – не; задача с изключителен залог. И тя няма нищо общо с онзи демоде постмодернизъм, за който М.Н. ни разказва, нито с нейната странна представа за съвременност. Днешното време е напълно различно от това, което твърди тя: то е различно от лошо прочетения Бодриар, от измислиците на забравените Ихаб Хасан и Чарлз Дженкс, които през 80-те години прехвърлиха погрешно разбрани идеи на Лиотар в литературознанието, изкуствознанието и архитектурата.
Дали днес, в епохата на гигантски геополитически конфронтации, на луди диктатори, лавинообразно нарастващи войни и милионни жертви, е възможно да се играе леко и забавно с цитати? Не е ли малко перверзно да се пребивава в щастлива политическа и мирогледна неопределеност, във весели „кичозни“ забавления? „Консумацията на трагедията като спектакъл…“? – кажете го на хората в Газа и Украйна.
Но аз не мисля, че Озон прави това, не му е и хрумвало, напротив – той е изключително внимателен читател на Камю, който го транспонира визуално, тълкувайки го през френското колониално наследство. Може би, що се отнася до тайните мирогледни питания на режисьора (които не съм обсъждал в първата рецензия), вероятно те са провокирани и от факта, че днес величието на абсурда и безсмислието изплуват внезапно отново, превръщайки се в планетарна мода. И може би Озон се пита дали визуалният код, с който разполага, има онтологичната плътност да представи това.
Четвърта неистина: „Онова, което Кьосев идентифицира, е невъзможността на съвременния интелектуалец да намери своето място в икономиката на вниманието“. Тази неистина е най-лесна за оборване: изглежда все пак съм намерил своето място в тая пуста икономика, след като М.Н. е решила да пише за мен и за скромните ми впечатления от един филм. Рецензия за рецензията е странен жанр, твърде рядък, благодаря. Особено в новата икономика, при която прекомерността на стимулите и съблазняванията прави почти все едно кой какво пише. Но спечеленото от мен място личи не само по реакцията на М.Н., но и по онова, с което тази икономика обикновено се измерва – в случая, по броя на прочитанията в портал „Култура“. Моите са над 40 000, хаха, за малкия кръг, интересуващ се от подобни въпроси, това е почти вайръл. А на М.Н. са около 2000.
* * *
И накрая – малко разсъждения относно симптома. Написаното от М.Н. прилича, за жалост, на стария поток на съзнанието, само че в нов популярно-научен вариант. То сякаш е трескав монолог на недоучил докторант, който последователно реди „модни“ (в неговите представи) понятия. За смесванията на „пастиш“, „фарс“, „ирония“, „пародия“, „кич“ няма да говоря – в монолога те звучат като единна стихия. На идейно ниво се повтарят потпури от стари постмодерни буквари – няма вертикала, всичко е хоризонтална мрежа от цитати и стилове, иронични игри със социални роли и гледни точки, разпаднали се технологии на Аза и пулверизирани Големи разкази, смесване на умното и глупавото, на високото и кичозното забавление… И всичко това е готино за М.Н., прекрасно е, защото така се изплъзваме иронично и весело от Ужасната Власт на Високия Модернизъм и всинца заедно заживяваме в радостна популярност – ни висока, ни ниска, хем кич, хем – голяма работа, съвременна.
Това, че въпросната макабрена Власт отдавна е преместила локацията си, че има нови, фанатични религиозни „вертикали“ и че се размахва ядрената карта, че има геноцид; че светът (или световете, руски, американски, китайски, европейски) са се поляризирали и увълчили до крайност, че самото изкуство се е политизирало в множествени и противоречиви посоки, няма значение. Докторантският поток си тече, все едно дали има някаква връзка с реалността, нито – дали внимава в тезите и аргументите на опонента. На съдържателно ниво е стар, на формално и технологично – нов: в новата икономика на невниманието аргументите не са ценност, нито е проблем разпадането на понятието за истина. Няма време за конкретни факти и елементарни проверки – важна е смяната на стимулите, допаминовата наркоза, бързината, с която се реди всичко – трябват думи, думи, да се дрънка, да се изказват мнения, да се състезаваме за вниманието на алгоритмите.
Да подчертая, че говорим, разбира се, за М.Н. – симптома. Можем да го наречем масово несъзнавано, или по-добре – масово, бързореко полусъзнателно (макар че масите сигурно не знаят точно този репертоар от постмодерни клишета. Но пък знаят толкова други!).
Бележка: Казаното няма общо с Мария Николова, която в случая просто се е оказала „авторка“ на този текст (поток). Не я познавам, но съм сигурен, че тя е една много симпатична и весела жена.
