В Библията ни е разказано за двама души, които по най-типичен начин въплъщават земната („политическата”) власт. Единият е Иосиф, другият – Ирод.
Съдбата и типът на двамата са съвършено противоположни.
Иосиф, най-общо казано, е човек, чиято стихия е упражняването на властта. Иосиф може – нека се изразим така – да прави неща: да вижда и да тълкува вещи сънища, да начертава планове за спасяването на Египет от сполетелите „седем гладни години”; да строи хамбари и да раздава запасите им.
Точно обратното е с Ирод. Известно е, че Ирод прави всичко за придобиването и за запазването на властта си. Прави даже това да избие „всички младенци, във Витлеем и във всичките му предели от две години и надолу” (Мат. 2:16), за да се предпази от възвестения му от мъдреците на Изтока „цар Иудейски”.
Най-общо казано, ако типът на Иосиф е типът на човека, комуто властта е необходима, за да направи нещо с нея, то типът на Ирод е типът на човека, който е готов да направи всяко нещо за нея.
За единия – Иосиф, властта е дар, за да се потруди в този свят; за другия – Ирод, властта е труд, за да я придобие в него.
Фигуративно казано и в духа на библейската символика, Иосиф получава своята власт „отдясно” – от Бога като дар, за да напълни с нея хамбарите на Египет, за да умножи, раз-множи ресурсите на страната. Ирод получава властта си „отляво” – опитвайки се да отнеме, да присвои Дара на Бога, сиреч – Родилия се във Витлеем истински Цар и прави това като умалява изтребва ресурсите на страната (нейните порождения, децата й).
Иосифовата власт почива на талант: трябва просто да го имаш, за да направиш нещо с властта си. Иродовата власт почива на умение – да направиш всичко, за да се сдобиеш с властта, която нямаш.
От определена гледна точка някой би могъл да каже, че както Иосиф, така и Ирод имат талант. Защото нима не именно качествата („талантът”) на Ирод му позволяват да се сдобива с властови ресурси, да „стяжава” власт? Би могло да се каже също, че именно защото „е” нещо, Ирод придобива и все повече „има” властта.
Но от друга страна, той е така страстно устремен да „придобива”, да „натрупва”, да „има”; толкова силно се нуждае от своята власт, че пред гледката на тази страст ние не без основание се усъмняваме, че той изглежда и „не е” без да „има” тази власт; че неговото „съм” е безусловна функция от „имам”; че властта при него е същински субститут на таланта.
С други думи, ако и двамата имат „талант”, то Иосиф има нужда от власт, защото има талант; Ирод обаче, има талант, защото има нужда от власт. Ако има власт обаче, когато има власт – какво би осъществявал Ирод с нея? Ние не знаем нищо за това. Ние познаваме само „таланта” му да придобива и да пази властта си.
Иосифовият тип властник би могъл да бъде определен като аскетичен.
Симптоматично е, че Иосиф попада като роб в Египет – в него той няма семейство, което да го поддържа, няма наследство, лишен е от „първородството” си, отнет е от дома си. Иосиф няма предварителен „ресурс”, няма „статус” в Египет. Има само таланта си, т. е. – само Божия дар.
Затова и получава властта си в страната на фараона като чист дар от Бога, а не „работи” за нея. Той служи в дома на Потифар и главата му бива въздигната в този дом само благодарение на това, че той може – може да го управлява и да увеличава благосъстоянието му. Но отказва връзката с жената на Потифар, която би могла да съдейства отвън за издигането му.
Дори и когато, взет от преизподнята на тъмницата той се превръща от безименен затворник в онзи, който е „наместо фараона”, той пак властва без статус. Защото и тогава Иосиф е роб, на когото властта е връчена като повинност. И когато е на мястото на фараона, той не е фараон, а си остава роб – роб натоварен с фараонова власт.
Би могло да се каже, че Иосиф рабства на властта. Властта е рабството на Иосиф.
Напротив – Иродовият тип властник е точно противоположният. Той би могъл да бъде наречен анти-аскетичен.
Неговият „талант” е, както се каза, да търгува и да трупа „ресурси” и „имущество” с цената на всичко. До там с цената на всичко, та да се реши да посегне на Божия дар, който няма – на Богомладенеца, Чиято „душа търси” (Мат. 2:20) като пределен и най-безумен начин да спаси властта си отнемайки на страната си Спасението.
Ирод се бори за властта си – той всъщност само това и прави. Той прави всичко за властта и дори онова, което бихме решили, че прави с нея е пак единствено за нея – за запазването й.
Има нещо дълбоко справедливо в това, че Иосифовият тип властник не е политически виртуоз. Той е ярък, но яркостта му не винаги съблазнява. Сред братята си един Иосиф често е дори ненавиждан – предизвиква опасения, а не симпатии. Когато дойдат „гладните години” той ще спаси, но в по-спокойните не желаят да се поставят в ръцете му.
Иосиф, следователно, не е „политик” в състезателния, популистки (и опортюнистичен) смисъл на тази дума. Властта му, както бе казано, му я дава Бог, тя му се връчва по същество винаги свише. Неговият същински и изначален „електор” е Богът. Не случайно в пределната си, собствено богословска дълбочина, Иосиф е един от праобразите на Месията, на Помазаника Божий.
Напротив, Ирод и Иродовият тип властник често има онова, което наричат „политическа харизма”. Той може да се окаже любимец на тълпата, да я подлъже с блясък. Ирод строи не хамбари, а дворци и за определени периоди може да влезе в милостта на „кесаря Августа” – „княза на тоя свят”. Той е човек на политическото изкуство.
Ирод е човек на спокойните години; годините, в които е възможно да работиш за себе си, да присвояваш натрупаните ресурси, да ги овладяваш. Годините, казвам, в които може да се живее за властта, защото не е ултимативно важно да се действа с власт.
Иосиф е милост Божия – тогава, когато е нужен най-способният, какъвто и да би бил той (дори роб), откъдето и да би бил (дори от „чуждата” Палестина) и не може да се разчита на избора и съзнателността на „народа”.
Ирод е напротив – илюзията на народа; онзи, който олицетворява и се храни от страстите му.
Защото накрай – да имаш власт, за да направиш нужното с нея, това пред-полага да знаеш точно какво трябва да направиш. Означава да се ръководиш от определеното – от ценността, от истината.
Обратно – да правиш нещата, за да имаш власт, предполага да си готов да направиш всичко: да се ръководиш от нужното за момента, да си опортюнист – да презираш ценностите и истината.
Властта на Иосиф, както бе казано, е „дясна” – тя е нужна за осъществяването на ценности. Тя е нужна, за да се обогати страната – тя е рабстване на властника, което умножава.
Властта на Ирод е „лява” – на нея са й нужни всички ценности във вид на притежание. Тя е цел, гонена с всички средства. Тя е власт, която изтерзава страната и убива децата й.
