Свикнали бяхме с елегантното умение на фестивала в Кан, мега събитието на световното кино, безпогрешно да представя себе си пред публиката. Преди старта на поредното му издание идеите да са добре обмислени, проучени, събрани, подредени и разпределени.
Свикнали бяхме и с обичайната „принуда“ фестивалът да съжителства с типичните за Франция студентски вълнения, работнически, професионални и/или транспортни стачки, политически шум, личностни противоборства, дебати, оспорвания и публични скандали.
Знаехме, че каквото и да става, тренираните екипи могат да овладяват трудностите, да остават отворени и отговорни към основната причина за съществуването на киното – неговата способност да създава.
През последните две години Кан направи много, за да опази филмите и техните автори от „вируса“ на анонимността. Тогава, когато беше най-тегаво (2020), не предпочете онлайн „спасението“ и реши да подслони 56-те си заглавия във великолепния си сейф, който по-късно отвори, но в киносалони и пред жива публика. На следващата година (2021), когато КОВИД пандемията отпусна известен времеви „прозорец“, Кан избра да се случи през юли, вместо през май. Е, не беше същото, и организаторите, и участниците го усетиха на гърба си, но нали всичко хубаво предстоеше?
Оправдано 2022 беше очаквана като годината на нормализацията, на връщането към онова, с което публиката беше свикнала и което ѝ липсваше. Една част от нея си искаше филмите, друга – светския блясък, а самият фестивал – и двете.
И точно, когато нещата започнаха да се подреждат, на 24-и февруари Русия безцеремонно нахлу в Украйна и сътвори в сърцето на Европа безподобния „филм на ужасите“, в който труповете не са статисти, а разрушените сгради не са декори.
В същото това време, някои от важните филми, които Кан с нетърпение очакваше, за да напредне със селекцията, бавеха постпродукцията си и това допълнително утежни и без това натоварения ритъм на работа.
На 14 април 2022 г. Кан обяви първите 47 заглавия от официалната програма (срещу 80 в нормални години). На този ден все още нямаше наличен председател на международното жури (няма го и до момента), нямаше я и гордостта на фестивала – официалният афиш. Самата пресконференция протече някак забързано, без обичайните (заядливи) въпроси към селекционера Тиери Фремо защо даден филм е предпочетен вместо друг, защо една държава е фаворизирана за сметка на друга или защо пресата (отново) трябва да гледа филмите с „обикновената“ публика.
Фремо разказа, че от предложените и изгледани 2200 филми към момента фестивалът е избрал 47 (срещу обичайните 80). Уточни, че 18 от тях са в официалния конкурс (вероятно ще бъдат добавени още два) и че паралелната програма „Особен поглед“ е събрала 15 филми, 7 от които на дебютанти и 8 на жени режисьори. Допълни, че тази година се очакват около 35 000 акредитирани професионалисти (при обичайните 40 000), тъй като, както е известно, „Азия все още не пътува активно“.
На самото събитие не се чуха въпроси относно бойкота на т.нар. „свързани с държавата“ руски филми и форматите за спешно и масирано подпомагане на украинските кинематографисти. Решението в официална програма да бъдат включени руснакът Кирил Серебренников („Жената на Чайковски“, Официален конкурс“) наред с украинците Максим Наконечни („Привиденията на пеперудата“, „Особен поглед“) и Сергей Лозница („Естествена история на разрушението“, програма „Специален показ“) в този момент не произведе някакъв особен ефект.
Може би защото доста преди въпросната пресконференция медиите вече бяха разнищили „случая“ Лозница и останалата някак самотна негова позиция за „толерантност към руските творци“, която първо го скара с Европейската филмова академия, а после и с Филмовата академия на Украйна.
А може би защото познавачът на руското и украинско кино Жоел Шапрон от Юнифранс вече беше разказал на френските медии колко внимателно е била подготвяна официалната позиция на фестивала относно евентуалното участие на руски филми в програмите. Обмислена и консултирана на всякакви нива, тя бе публикувана едва след постигането на консенсус по конкретните действия в дадената политическа обстановка. Крайният резултат е известен: нито един формат на Кан няма да даде достъп на организации, личности и филми, свързани с настоящия руски режим, но няма да спира неговите опозиционери (по подобен начин реагираха и фестивалите в Карлови Вари и Венеция).
В този смисъл, Кан защити правото си на чувствителност към „своите“ таланти в киното. Показа, че за него са ценни, както „Майдан“, „Донбас“ и „Бабин Яр“ на Сергей Лозница, така и „Лято“ и „Петрови в грипа“ на Кирил Серебренников.
Украинците обаче се почувстваха наранени и поискаха далеч по-категорична защита. Болезнената им неудовлетвореност получи гласност чрез емоционалния апел на държавната агенция „Госкино“ към управата на Кан – „Извадете „Жената на Чайковски“ от официалния конкурс, защото в този момент те (творците от Украйна) са принудени да се борят срещу руската атака, да се крият в бомбоубежища или да отиват доброволци в тила. Въпреки че, разбира се, биха избрали възможността да правят филми като Серебренников, но Русия ги лиши от такъв лукс“. И още: „едновременното представяне на Русия и Украйна на една и съща платформа е неприемливо и ще доведе до изместване на фокуса от ужасите на войната и от борбата на украинците за идентичност“.
Времето е взривоопасно и това в момента е безпощадна ясно. Заради това така дълго очакваното смекчаващо умората от КОВИД пандемията юбилейно издание на Кан, се озова в извънредно сложен контекст.
Кой би помислил, например, че комедийният трилър Z (comme Z) на французина Мишел Азанависиюс, избран да открие филмовия празник, ще се окаже толкова сериозно торпилиран в социалните мрежи? Навитите като пружини страсти свързаха заглавието на филма с придобилия макабрена слава руски милитаристичен символ Z. Фестивалът се опита да обясни, че в конкретното произведение става дума за зомбита, а не за бомби, но това не успя да спре свободното търкаляне на интригата.
Междувременно пет дни след пресконференцията в крайна сметка фестивален афиш се появи. Оказа се, че визията представлява творческа интерпретация на кадър от известния филм на австралийския режисьор Питър Уеър „Шоуто на Труман (1998). На него затвореният в една правдоподобна, но напълно фалшива (телевизионна) реалност Труман (в блестящото изпълнение на Джим Кери) се изкачва по стълба без начало и без край и с едната си ръка докосва облаците. Фестивалът нарече обляното в синьо изображение „поетичен празник на непреодолимия стремеж към изразяване и свобода“ и още „пътуване нагоре, за съзерцание на миналото и продължаване напред към обещание за възраждане“.
Затова хубавото, което толкова много се очаква, в крайна сметка е срещата с филмите от Официалния конкурс на фестивала. Четири от тях са на режисьори, които вече са били удостоявани със Златна палма:
„Тори и Локита“ на братята Жан-Пиер и Люк Дарден е новият им разказ за юношеството в емиграция. Млади момче и момиче от централна Африка са се озовали в Белгия и единственият начин да оцелеят е да се държат един за друг. Ще станат ли братята Дарден първите носители на трета Златна палма? Сама по себе си, интригата е любопитна, още повече, че режисьорското дуо е показало, че колкото по-малко се интересува от наградите, толкова по-често те отиват при него.
„Триъгълник на тъгата“ на шведа Рубен Йостлунд е новата свръх сатира на този режисьор, за когото „доброто възпитание“ в света на богатите не важи. След Златната палма от 2017 г. за безподобния му „Квадратът“, сега предстои да установим колко безпощадна може да е иронията му към едни модни икони, пътуващи в луксозна яхта. Те си говорят на английски, но при сблъсъка си с реалния живот катастрофират и в преносния, и в конкретния смисъл. Маниакалният сюрреализъм е запазена марка на Йостлунд и по-всичко личи, че ще я удържа докрай.
„Брокер“ на японеца Хирокадзу Корееда е поредното му вглеждане в нестандартните семейства. След Палмата от 2018 г. за „Семейни кражби“ този път той се е захванал да показва родители, които тайно от обществото изоставят новородените си бебета. Дали нежността на Корееда ще успее да проникне в тунелите на подсъзнанието, там, където се прикриват редица престъпления?
R.M.N. на румънеца Кристиан Мунджиу, който след феноменалната си Златна палма за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ (2017) успя да изгради умна стратегия за собственото си развитие в киното, се заявява като безмилостна дисекция на румънското общество. Политическият анализ на /не/възможното съжителство между румънци, унгарци и роми със средствата на вглъбения минимализъм, това се очаква от Мунджиу и този път.
След дълги паузи двама филмови гиганта от миналото, ще се завърнат в Кан. Канадецът Дейвид Кроненбърг (на 79 години) ще се яви пред международната публика с горчивата си футуристична прогноза за развитието на човешкия род в „Престъпления от бъдещето“, а полякът Йежи Сколимовски (на 83 години), с оригиналния си „Eо“ ще сподели визията си за състоянието на духа на съвременните хора. Филмът ще разчита на меланхоличните пътешествията на едно магаренце, което не може да коментира, но знае как гледа.
В унисон с постоянните критики срещу „прекаленото“ участие на френски филми в конкурса, този път те няма да са толкова много. „Бадемови дървета“ на отдавна доказалата режисьорските си умения актриса Валерия Бруни Тедески ще отведе публиката в Париж на 80-те години. Ще покаже група млади актьори, които се готвят за приемния изпит в легендарния колеж Les Amandiers. „Звезди по пладне“ на грандамата на френското кино Клер Дени се очертава като романтичен исторически епос, в който британски бизнесмен и американска журналистка се залюбват, опитвайки се да оцелеят по време на Никарагуанската революция (започнала през 1978 г. и продължила до 90-те години на миналия век). „Брат и сестра“ на Арно Деплешен ще разкаже за трудното сближаване на брат и сестра, които не са спирали да се мразят двадесет години. По ирония на съдбата смъртта на родителите ги сдобрява. Дали участието на Марион Котияр и Мелвил Пупо би могло да помогне на Деплешен най-сетне да получи заслужена награда?
„Свещеният паяк“ е на Али Абаси, живеещия в Швеция ирански режисьор, който преди четири години побърка публиката с радикалния си трилър „Граница“ (наградата на „Особен поглед“). Сега зрителите със сигурност ще усетят промяната, защото в новия му филм ще става дума за религиозен фанатик, решил да освободи иранския град Машхад от (всички) проституиращи жени.
„Братята на Лейла“ на Саед Рустаи е „само“ иранският филм в конкурса. Режисьорът е млад и вече се е превърнал в звезда в страната си. Колко и какви са братята на младата жена и дали ще ѝ помагат, или ще ѝ пречат, предстои да се разберем.
„Момче от небето“ на Тарик Салех, египетския режисьор, който също живее и работи в Швеция, ще покаже моментната снимка на религиозните дебати в съвременен Египет.
Armageddon Time и Showing Up са двата американски независими филми. Първият е на Джеймс Грей и ще разкаже за детството в квартала на Ню Йорк Куинс. Оказва се, че през 80-те години негласен господар там е бил предприемачът Фред Тръмп, баща на Доналд Тръмп. Вторият е на Кели Райхарт, която пък е решила да покаже симпатичния хаос в живота на една художничка малко преди откриването на изложбата ѝ.
„Решение за напускане“ е на южнокорейския режисьор Пак Чан Ук, обожаващ съспенса в детективското кино. Този път един полицай се влюбва в главната заподозряна на престъплението, което той е длъжен да разследва докрай.
„Близо“ на белгиеца Лукас Донт (през 2018 г. уникалният му „Момиче“ спечели Златната камера) ще се покаже чувствата на двама 13-годишни тийнейджъри, чието приятелството е поставено на сериозно изпитание.
„Носталгия“ на италианеца Марио Мартоне се връща към детските си спомените в Неапол.
И така, казаното дотук не е последно. Кан има да добавя, реалният живот извън него – също. Дано суровата политика се смили над него и не му попречи да бъде себе си.
