Защо войната с Украйна е логично продължение на руската идеология. Обяснява историкът Андрей Зорин
„Украйна не е държава“, „Западният свят е заплаха за Русия“, „Разпадането на СССР е най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в.“ – всички тези изказвания имат общ произход. Официалната руска идеология много години се изгражда върху мита, че страната е в опасност, а враговете се опитват да я разделят. Войната в Украйна е логичното ѝ продължение. Доколко дълбоки са историческите основания на конфликта и защо руснаците и украинците в действителност са дълбоко различни народи – за това „Медуза“ поговори с професора от Оксфорд Андрей Зорин. Той повече от 20 години изследва историята на руската държавна идеология, а също културната и политическата митология.
В едно интервю преди няколко години казахте, че съвременните млади хора нямат усещането, че живеят в историята, че епохите се сменят, че преди 60 години и преди 600 години нещата са много различни. Сега ще се появи ли такова усещане?
Мисля, че това, с което се сблъскваме, несъмнено е смяната на историческата парадигма. В световен мащаб това започна след 11 септември 2001 г., сега се очерта съвсем определено.
Ясно е, че си отива този тип постмодернизъм, който господстваше през цялата втора половина на ХХ в. Когато се отрича самото съществуване на истина, на ясни морални ориентири, всичко се възприема като умствена игра и подлежи на деконструкция, а апелирането към етиката изглежда като акт на репресия.
Наблюдаваме този процес вече двайсетина години. Струва ми се, че сега той рязко ще се ускори и ще премине към съвсем различна фаза. Но дали ни чака завръщане към историческото разбиране на действителността, или ще преобладава някакво религиозно, мистично, апокалиптично или някакво друго, съвсем различно усещане за живота, е трудно да се каже.
Много страшно и трагично е, че именно Източна Европа отново се оказва мястото, където протичат тези глобални промени.
Въпросът ми сигурно е идиотски и наивен, но все пак. Така ли трябваше да стане? Или нечии лични идиосинкразии ни доведоха дотук?
Дисциплинарно това е въпрос към философ, а не към историк. Струва ми се, че историята винаги задава набор от разклонения и възможности. Не може да стане нещо, за което няма дълбинни основания и причини. Но в историята няма абсолютна предопределеност. Тя може да тръгне по един или друг път, а изборът се определя от решения, които се взимат от отделни хора или групи хора.
Не може ретроспективно да се каже, че нещо е било неизбежно. Могло е да стане и другояче. За трийсет години някакво развитие на събитията е можело да бъде предотвратено. Но, възможно е, тъкмо защото е изглеждало твърде невероятно, почти нищо да не е било направено за това.
Ретроспективно отбелязах, че съм оценявал ситуацията по съвсем различен начин като човек и като професионалист. От всичко, което съм писал, следваше, че война от този род, макар и не неизбежна, е съвсем вероятна. Като физическо лице обаче през цялото време казвах: „Ама престанете вече! Какво, Киев ли ще бомбардират? Айде стига, това е невъзможно“.
Вадят се исторически обосновки за войната. Включително лично от Путин. Как намирате историческия му кръгозор?
Това, че Путин и обкръжението му слабо познават историята не е дори половината беда. Човек много работи може да знае или да не знае. Това, което е ставало преди хиляда години, не е известно със сигурност на никого. Само по себе си убеждението, че в историята може да се намери решение на днешните проблеми, е много по-опасно.
В Латинска Америка по времето на военните преврати имало лозунг: „Приберете военните в казармите!“ Аз бих издигнал лозунг: „Приберете историците зад катедрите!“ „Ние тук сме живели“, „ние сме един народ“, „тази земя принадлежи на този народ, а онази – на оня“… Не може да се измисли нищо по-вредоносно от използването на такива аргументи за решаването на политически въпроси.
Спорът между така наречените примордиалисти и конструктивистите какво е това нация може да изглежда съвсем теоретичен. Но той изведнъж се изпълва с жива кръв. Остарелите примордиалистки представи, водещи началото си от ХІХ в. и отдавна отхвърлени от науката, изведнъж стават не теоретично заблуждение, а основание за масови убийства на хора.
Ще ви засипвам с цитати от вас самия, които в днешните обстоятелства звучат по нов начин. Преди няколко години в публичните си лекции казвахте, че в руската политическа култура признакът за силен цар е не просто способността да се печелят победи, а способността да се превръща поражението в победа. Това, което сега наблюдаваме, войната – това опит за такова превръщане ли е?
Да, безусловно. За руската култура е характерно постоянното усещане за смъртна опасност и заплаха, която се преодолява с драматично преображение и пробив. Освен това, както точно формулира Владимир Шаров – един от най-големите руски писатели от последните десетилетия според мене, – в популярното съзнание руските власти се делят не на легитимни и нелегитимни, а на истински и неистински. Истинският цар, истинският вожд, истинският лидер е този, който получава страната на ръба на гибел и я довежда до триумф.
Да вземем войните, канонизирани от руския държавен наратив. Началото на ХVІІ в.: поляците са в Москва, Минин и Пожарски създават опълчение и ги прогонват оттам. Началото на ХVІІІ в.: Северната война започва с разгром край р. Нарва, който принуждава Петър Първи да преобърне цялата страна и който в крайна сметка води до Полтава. Началото на ХІХ в: Наполеон завзема Москва, после руснаците завземат Париж. Хитлер не успява да превземе Москва, но много се приближава. Първите месеци на 1941 г. са катастрофални, а после сме стигнали до победата.
Официалната руска идеология и пропаганда спечели битката за интерпретирането на събитията от 1989–1991 г. Те се оказаха представени не като освобождение на Русия от неосталинистката диктатура, от съветското комунистическо и имперско наследство, а като поражение от Запада в Студената война. При това поражение, което е било нанесено по най-лошия възможен начин – чрез измама.
В нашето обществено съзнание се е вкоренила ненапълно артикулираната мисъл, че между Русия и Запада е имало някакъв договор: Русия разпуска империята и заради това нея някъде я приемат. Не е много ясно къде. В „цивилизования свят“, в сонма на „нормалните страни“. И ние веднага ще започнем да живеем „като във всички цивилизовани страни“ – имаше такава формула. Но са ни излъгали. Ние сме си изпълнили своята част от договора, а те своята не са. Измамили са ни. Точно това е въпросното поражение, което трябва да се превърне в победа. Това беше важна опора на „истинскостта“ на сегашното политическо ръководство, и това всъщност не само че не се криеше, но и многократно се подчертаваше. И точно тази реторика всички наблюдатели, включително и аз, някак проспахме.
Все пак има принципна разлика: вражески войски в Москва или около Москва не е имало. Искаше се някакво усилие на ума и въображението, за да се уподоби едното на другото.
Затова и казвам, че това беше победа на официалната интерпретация над историческата реалност. Разбира се, причините за колапса на СССР бяха вътрешни: икономическият провал, военните неуспехи в Афганистан, етническите конфликти на периферията и още ред фактори доведоха до пълната делегитимация на системата. Докато Западът до последния момент се надяваше, че СССР ще успее да се запази. Политическите лидери там предпочитаха да взаимодействат с една ядрена държава, страхуваха се от разпадането на Съветския съюз, и за това има множество свидетелства.
Но в това е и същността на такава реинтерпретация: разпадът на империята трябваше да бъде изтълкуван като поражение и унижение, нанесено от външни сили.
Още от вашите предишни публични лекции. В руската политическа култура се предполага съществуването на враждебен външен свят, в който не може да се живее, а само да се оцелява.
Налагало ми се е да казвам – и това често се е възприемало като парадокс, – че руската култура е дълбоко индивидуалистична. В нея има много ниско ниво на доверие. Хората не си вярват един на друг, не вярват на околните, не вярват на началниците. Знаменитата формула на Солженицин „не вярвай, не се страхувай, не моли“ – тя е лагерна, но се оказа, че с тази лагерна мъдрост може да се опише цялата действителност. Светът е опасен и враждебен, в него е трудно да се живее.
Значи се оказва, че идеологията на обсадената крепост е проекция на това недоверие върху, извинявам се за израза, геополитиката?
В значителна степен – да. Тук има още един момент – извънредната, в продължение на столетия чуждост на властта на мнозинството от населението. Най-малко от началото на реформите на Петър елитът и народът са разделени от непреодолима бариера. Достоевски смята, че е започнал да разбира народа си, когато е бил изпратен на каторга. Толстой описва Пиер Безухов в плен заедно с Платон Каратаев, княз Андрей – сред войниците. Само в такива екстремални обстоятелства образованият елит и мнозинството от населението на страната започват да чувстват нещо общо в съдбата си.
Дореволюционният елит е унищожен или изгонен от страната след 1917 г. Но после той започва бурно да се възпроизвежда. Както забележително показа Юрий Слезкин в неотдавнашната си книга „Дом правительства“, матрица за това възстановяване става руската класическа литература. Съветският елит започва да се конструира по образеца на старото дворянство. Към края на Съветския съюз виждаме същата степен на враждебност и отчуждение между елита и мнозинството.
Пренасянето на тази враждебност навън е включително и начин за пропагандистко снемане на вътрешния социален конфликт.
И сега е така. Много дълго време имахме мегаполиси, които се гордеят със своя европеизъм и с това, че в битово отношение животът там е по-комфортен дори отколкото в европейските градове. А от другата страна е огромната държава, та дори и много от жителите на същите тези градове, у които този начин на живот предизвикваше отчуждение и враждебност. Затова реториката „сега всички ще живеем бедно“ намира определен отклик. Или поне засега.
Имам хипотезата, че идеологията, която съществува в главите на руската управляваща класа и се транслира чрез федералната телевизия и разни други места, е родена през 70-те години. Колкото и да се отнасят към Иван Грозни, Петър І, към Сталин и кого ли още не. Тя е родена от дивата смесица от съветска пропаганда, самиздат и всевъзможното безумие, което се печаташе в тогавашната научно-популярна преса: „Велесова книга“, палеоконтакти, снежния човек. Оттам е и цялата конспирология от сорта на „плана Дълес“.
Прав сте. Сегашното стареещо поколение лидери, както не е трудно да се види от рождените им дати, са се формирали като личности именно през този период. Точно както по време на перестройката тон задаваха така наричаните шестдесетници.
Но мисля, че тук трябва да видим още един поколенчески аспект. Идеологията на онова време, което Горбачов несполучливо назова „застой“, се създаваше от хора, израснали в следвоенния период, по време на късния сталинизъм. Това е време, когато революционната идеология на комунистическия универсализъм окончателно се измества от идеята за национално-имперското месианство. Това изместване започва още през 30-те години, но войната го забавя донякъде, затова пък после то се задвижва с ускорени темпове. Оттам е затварянето за света, „борбата с космополитизма“, идеята за всеобщия заговор против Русия.
Политическите и още повече интелектуалните лидери през 70-те години, щом дойдат на власт, започват да възпроизвеждат в отслабен вид модели от времето на собствената си младост, макар и понякога да внасят нови елементи от типа на идеализирането на дореволюционна Русия, езотерика, „Велесова книга“ и пр.
А защо е бил необходим този завой?
Човек усвоява основните си идеи в младостта си. И отделният човек, и дори цяло общество или страна могат да сменят идеологическите си ориентири, защото те са съзнателни и трябва да бъдат артикулирани. Но пластът от полубезсъзнателни представи – културната и политическата митология – е много трудно да се смени. Такива промени също стават: митовете не са вродени на никоя човешка общност и не се предават генетично, те възникват, поддържат се и умират. Но за да настъпят такива дълбинни промени са необходими или десетилетия културни и социални промени, или монументални катастрофи. И обикновено затова поколението, което е преминало юношеската си възраст и младостта си в определена епоха, после, когато стане водещо в политическо и културно отношение, започва в новите условия да възпроизвежда това, на което навремето са го учили.
Освен това всеки завой към изолационизъм в Русия е настъпвал, поне през ХХ век, след неуспеха на поредния опит за „европеизация“. През 1917 г. това беше опитът да предложат себе си за лидери на световната революция. Провалът на този замисъл се набелязва още през 1920 г., по времето на т.нар. „чудо на Висла“. Поражението на Червената армия води до утвърждаването на доктрината на Сталин за построяването на социализма в една отделно взета страна. След Втората световна война границите на империята рязко се разширяват, но логиката остава същата: до граничния стълб сме ние, оттатък са враговете.
След смъртта на Сталин започва нов подем на универсализма, но през 60-те години развитието му все пак се ограничава от противостоенето на двете системи. Новият фундаменталистки опит за влизане в света Русия предприема през 90-те години. Този път без претенции за лидерство, но безусловно с идеята да е един от полюсите в „многополюсния свят“ и за статус на велика държава. Този проект отново не успя и на преден план излезе идеята, че „Западът ни излъга“, която предизвика мощен ресантиман и очакване за реванш.
Тоест това все пак не е само личен Путинов ресантиман?
Идеологията, официалната идеология, борбата на идеологии са важни неща. Но най-важното в идеологиите е как се употребяват. Защо едни идеологически конструкции се продават добре, а други остават само умствени упражнения? Тук решаваща роля играят представите за света, които на самия човек му е трудно да рефлектира. Това, което аз за себе си наричам политически и културни митологии.
Ресантиманът възниква от излъгани очаквания. Много пъти съм цитирал последната реч на Елцин, когато той се прощаваше с хората и съобщаваше, че си е избрал наследник. Там има един потресаващ абзац: „Ние вярвахме, че с един скок, с един замах ще можем да прескочим от сивото, застойно, тоталитарно минало към светлото, богато, цивилизовано бъдеще. Аз самият вярвах в това. С един скок не стана. За някои неща се оказах твърде наивен“.
Елцин не беше наивен. Той беше хитър и умел политик. Но зад това признание стоеше „трансформационният мит“: сега ще разкараме от пътя комунистическата идеология, която 70 години ни държа във вериги, и веднага ще се влеем в единния поток на световната цивилизация. Тази идея отначало проработи. Възникна усещането, че имаме истински цар, който ще превърне предишните ни страдания в победа.
Когато това не стана, се оказа, че са ни излъгали, а царят не е бил истински. Това, което изглеждаше пробив, се оказа поражение. Роди се неоимперската носталгия: оказа се, че преди не сме живели чак толкова зле, а най-важното – имахме велика страна, от нас всички се страхуваха. Имахме съветския рай, а ни съблазни змията на коварния Запад. Сега ни трябва друг пробив и друг истински цар.
Митовете действат особено силно, когато резонират един с друг. Великата трансформация и истинският цар са две важни митологеми. Но има и трета, не по-малко важна: народното тяло. Народът е органично образувание. Това е колективна личност с една душа и едно тяло. На тази основа възникна представата, че историческото поражение на Русия се състои в това, че това тяло е било разчленено.
Ако се обърнете към народните приказки, ще видите, че там богатира, разсечен на части, го поливат с мъртва вода, за да се сраснат частите отново. А след това го поливат с жива вода и той става. Но той няма да може да стане, ако краката и ръцете му са отсечени. Първо тялото му трябва да се срасне.
Това е идея, която официалната пропаганда внедряваше в съзнанието на хората дълго време, но никой не обръщаше внимание. Защо разпадът на СССР да е „най-голямата геополитическа катастрофа“? Защото е било разчленено народното тяло. И сега войната е мъртвата вода. Първо трябва да съберем отново всичко, после да го полеем с жива вода и то ще стане.
Доколко съзнателно този мит се е внедрявал чрез пропагандата?
В това е разликата между идеологията и митологията. Трудно е митът да бъде внедрен съзнателно. Но може да се реализират едни или други идеологически модели и това може да се окаже успешно, когато те се опират на устойчива митология.
В конкретния случай, предполагам, този мит беше в главите и на потребителите, и на производителите на идеология. Но трябваше да му се придаде форма: кое е било откъснато от нас, кое трябва най-напред да обединим и пр.
И тук стандартният наратив на руската история, водещ към Киев, работеше добре: това е основното, което изгубихме.
Имал съм случай да пиша за Крим и кримския мит още през 1997 г., дълго преди всички тези събития. По-късно, през 2014 г., бях поразен от вълната телефонни обаждания. Мислех, че това отдавна е забравено, но изведнъж всички взеха да ме канят да разказвам нещо за това. Налагаше се пред най-неочаквани аудитории да разказвам за Потьомкин и покоряването на Крим.
На един от тези поръчители казах: „Ще говоря само за ХVІІІ век, но може да има въпроси [от залата след лекцията]. Имайте предвид, че няма да се правя на идиот“. Той дълбоко се замисли и каза: „Дайте да се разберем така: „тежка грешка“ – може, „международен бандитизъм“ – не“.
Вегетариански бяха времената тогава.
Да! Но Крим с целия му Херсонес и религиозно-античните му асоциации все пак са нещо второстепенно. А тук – Киев! Княз Владимир, „майката на руските градове“…
Властта и преди се е опитвала да реши проблема „откъде е тръгнала руската земя“[1], лишавайки се от Киев: Изборския клуб[2], Новгород, „Лàдога – първата столица на Русия“[3]… Исторически всичко това можеше да работи. Новгород действително е важен исторически център.
Но тази концепция бързо стигна до задънена улица. Първо, Новгород – това е призоваването на варягите, началото на династията на Рюриковичите. Призовали са чужденци: „Елате да ни управлявате и да ни владеете“. Не е хубаво. А второ, още по-лошо – това е република, унищожена от Москва, при това с чудовищна жестокост. Да се впише Новгород в съвременния държавен наратив се оказа невъзможно. Наложи се завръщане към Киевска Рус.
Путин с огромната си маса и Зеленски със зелената си тениска също са съзнателно идеологическо оформление.
Да, заседанието на Съвета за сигурност на РФ, което всички видяхме, също е един „сценарий на властта“. А това, което виждаме в обкръжението на Зеленски – друг сценарий. Но и двата произтичат от определени митове. Руската историческа и политическа митология я обсъждахме. Украинската е съвсем друга. В основата ѝ е не фигурата на „истинския цар“, а казашката военна демокрация. Чуйте химна на Украйна:
Душу й тіло ми положим за нашу свободу
І покажем, що ми, браття, козацького роду[4].
На този фон въпросът за единството на двата народа може вече да не се обсъжда. При политически митологии, които не просто не си приличат, а са направо противоположни, за какво да говорим?
Впрочем, струва ми се, че този въпрос вече не стои. За последния месец историята го разреши по най-кървавия начин, на чудовищна цена, но окончателно. Въобще историята има неограничен ресурс да обучи дори и най-неохотните ученици. Само че това едва ли ще послужи за утеха на тези, на които вече им се е наложило или ще им се наложи да платят за тези уроци с живота си.
30 март 2022 г.
Разговора води Артем Ефимов, meduza.io
Андрей Леонидович Зорин (1956) е руски филолог, литературовед и историк, специалист по история на руската култура, доктор на филологическите науки. Професор в Оксфордския университет, в Руския държавен хуманитарен университет и Руската академия за народно стопанство и държавна служба към президента на Руската Федерация. Оглавява историческата програма на Московското висше училище по социални и икономически науки. Автор на книгите: „Да храниш двуглавия орел. Литература и държавна идеология в Русия през последната четвърт на ХVІІІ в. и първата третина на ХІХ в.“ (2001), „Къде седи фазанът: очерци от последните години“ (2003), „Появата на героя: из историята на руската емоционална култура в края на ХVІІІ–началото на ХХ в.“ (2016) и др.
Превод от руски Албена Стаменова
––––––––––––––
[1] Цитат от най-ранния известен руски летопис, достигнал до наше време в състава на летописни сводове, наречен „Повесть временных лет“ („Повест за изминалите години“) по първите думи в заглавието му. Б.пр.
[2] Изборск е един от най-старите градове в Русия. През 2012 г. там е създаден клуб от известни експерти, предимно от консервативния спектър, за изучаване на вътрешната и външната политика на Русия. Като едно от основните направления в дейността на клуба е посочено примиряването на историческите епохи и синтез на най-доброто от тях и др. под. Б.пр.
[3] Лàдога се смята за най-стария град в Русия. Някои историци го разглеждат като първата столица на Рус. Б.пр.
[4] Стихове от химна на Украйна. „Душата и тялото си ще положим за своята свобода // и ще покажем, че ние, братя, сме от казашки род“. Б.пр.
Снимка на главната страница: Надгробни знаци на гробището в Харков, 26 март 2022 г. Повечето от погребаните са починали от естествена смърт, но никой от близките не е дошъл за телата, фотография Фелипе Дана, AP
