
125 години от рождението на Райна Кацарова (1901–1984)
Наричаме я „майката на българската етномузикология“[1]. Още в ранната си теренна работа, като сътрудничка на Васил Стоин (в Отдела за народна музика в Народния етнографски музей), а още по-категорично в по-късните си академични публикации и научно-приложни активности, като следовница на Добри Христов и съмишленица на Стоян Джуджев (почитаме ги тримата като „бащи основатели“ на българската музикална народоука), Райна Кацарова начева антропологическия, етномузикологическия и културологическия поврат в българската музикална фолклористика. Тя е сред основателите на Института за музика при БАН (от 1950 г. ръководи музикалнофолклорната секция там), с нея до голяма степен се свързва откриването на българските традиционна музика и танц и включването на българските изследвания в световната наука (познавала се е и е работила с Ерик Фон Хорнбостел, Бела Барток, Золтан Кодай, Константин Брайлою, Барбара Крейдър, Мод Карпелес и др.). Определяли са я като „уникална“, „духовна майка“, „светило в науката“, „патриотка до мозъка на костите“, „човек със сърце“, „душевно щедра“, „достолепна жена“; работила „с любовта на възрожденец”, „с вродена обич към фолклора”; „най-универсалния етномузиколог в България“, „изследовател антрополог“[2]. За съчетаването на патриотичните и космополитните измерения на приносите ѝ пише американката Барбара Крейдър (първата жена президент на Световната организация по етномузикология): „Повечето от онова, което ние, западняците, знаем за българската народна музика… е научено от нейните публикации на английски, френски и немски или от нея лично“[3].
Дали достатъчно познаваме и оценяваме оригиналните постижения и приноси на Райна Кацарова? Днес припомняме името и делото ѝ не само заради нейната годишнина (125 години от рождението) и миналото на българската хуманитаристика, а и заради бъдещето на нашата етномузикология и етнохореология.
В българската народоука[4] раменете, на които сме стъпили, са много. В началото са наследниците на патоса на възрожденските просветители, първите музиковеди фолклористи Добри Христов и Васил Стоин. Райна Кацарова, в буквалния смисъл техен ученик, ще каже „Васил Стоин е една голяма възрожденска личност. Щастлива съм, че съм могла да работя с него и да се уча от него”[5]. Tя показва удивителна способност за усвояване, продължаване и развиване на емпиричните и теоретическите прозрения на Стоин и Христов, като съчетава записването и систематизирането на хиляди народни песни с етнографските изследвания – един подход, който колкото дължи на съвместната си работа с „бащата на българската етнография“ Христо Вакарелски, толкова и на познаването на новите идеи в световните сравнително музикознание и етномузикология, а най-вече – на уроците, получени при теренната работа с ярките носители на живата традиция, които за Кацарова не са информатори, а учители. Този продуктивен познавателен подход ще бъде вътъкът в нейното дългогодишно и многопосочно научно творчество. Академичните открития и познания за музикалната и танцовата традиция на българите, които дължим на Райна Кацарова, са публикувани в десетки нейни пионерски проучвания. Някои от тях имат характер на образец с продължаващо въздействие върху следващи поколения изследователи в сферата на етномузикологията, етнохореологията, етнографията. Самата Райна Кацарова като равносметка на постигнатото, през 1980-те години напълно осъзнава първопроходството на своите научни открития, разработени в множество основополагащи научни трудове: „Те до един са на теми, към които тогава се посягаше за първи път“; но още през 1950-те осъзнава и преживените от нея тегоби на твореца пионер: „Съвсем не е лесно да бъдеш от първите в дадена област. Да трасираш пътя, по който да минават след тебе. Да създаваш нова наука не само у нас“[6].
Голяма част от написаното и записано наследство на Райна Кацарова носи възрожденски дух, следва мисия на будителите и просветителите със слънцето на народното творчество. Райна Кацарова още от младежките си години приема служенето на българската песен като обществена работа: пее в концерти (Дружество за културно единение на младите славяни в България, 1927); изявява се като популяризатор на науката и публицист в печатни медии (автор на журналистически статии, критични коментари и рецензии в националния всекидневник „Мир“, в „професорския вестник“ „Слово“; в месечното илюстровано списание на Софийската община „Сердика“, в семейното списание „Беседа“, в детското „Прозорче“ и др.). Показателни са фигурите, с които като издатели, редактори и автори Райна Кацарова си сътрудничи в тези свои публикационни активности: Сирак Скитник, Ана Каменова, Константин Петканов, Владимир Василев, Петко Стайнов, Дора Габе, Кирил Кръстев, Александър Бурмов, Александър Балабанов, Матвей Вълев, Елисавета Консулова-Вазова, Иван Камбуров, Христо Вакарелски и др. Приносите на Райна Кацарова се открояват и в ранната история на Българското радио – „радиочовекът“ Райна Кацарова е сред разпознаваемите гласове в Български ефир със своите беседи, със сказките, които придружава с пеене.
Тази популяризаторска активност в медиите ще продължи и през периода на държавния социализъм, когато нейните индивидуални разбирания за модернизация на традицията невинаги са съзвучни с политическия натиск на овластени партийни елементи и инстанции, които утвърждават своето „върховенство“. В публикации в сп. „Българска музика“ (1956 г.) тя критикува модела на „официалните форми на художествена самодейност“, който господства на тоталитарния „културен фронт“, предлага друга, „традиционна самодейност“, в която човекът „да участва лично, а не да бъде само зрител на изкуството на шепа избрани“. В други статии в периодични издания („Култура“, „Художествена самодейност“, „Българска музика“) Кацарова се обявява „в защита на някои пренебрегнати народни музикални празници“, критикува официалната самодейност, подкрепяна и организирана от властта, която често „изкълчва“ първообразите на „традиционната самодейност“ – селските ритуали, неправилно преследвани като „религиозни“, празниците на народа, които често биват потискани или изопачавани „отгоре“.
Със своите перо и слово, хоро и песен Райна Кацарова е един от най-активните посланици на българските култура, фолклор и наука по света. Такава е от времето на специализациите ѝ в Лайпциг, Берлин и Прага между 1925 и 1928 г. (ментори са ѝ били световни авторитети като Хорнбостел и Лахман); такава е и като утвърден учен чрез контактите и кореспонденцията си с фолклористи, събирачи и записвачи на фолклор, музиковеди, етнографи от Великобритания, САЩ, Германия, Белгия, Австрия, Унгария, Югославия и Румъния; чрез участието ѝ в конференции и фестивали в чужбина между 30-те и 80-те години на ХХ век; чрез разпознаваемостта си като учен в международния научен живот; чрез членството в авторитетни международни научни организации. Като космополит, гражданин на света, полиглот и модерно мислещ интелектуалец тя вгражда в глобалните медийни светове българската традиционна музика и науката за нея.
Да познаваме и да признаваме значението на делото на Райна Кацарова означава да продължаваме, както е в традицията, да стъпваме на раменете на високи предходници. Иначе ще останем снизени като джуджета в пещера. Онази пещера, която повтаря само чуждите мисли, като скрилата се в нея прокълната нимфа Ехо. Да излезем „на високо“[7]. Оттам се вижда слънцето, в светлината на което е и работата на Райна Кацарова. „Слънцето на народното творчество засиява в душата му и ще го топли цял живот“, бе писала тя в предговор на една от книгите си за децата и фолклора[8]. Още един урок на Райна Кацарова: нависоко е светло. И се вижда надалеко – и в миналото, и в бъдещето. Там е младостта на традицията и науката ни като традиция и за традицията.
Паметта не е ретроградна и носталгична, в нейната светлина зреят утрешните плодове.
01.11.2026, Ден на народните будители
Авторите са сред най-изявените съвременни български етномузиколози. Лозанка Пейчева е доктор на изкуствознанието, професор в Института по етнология и фолклористика с етнографски музей към Българската академия на науките (ИЕФЕМ – БАН). Автор на над 300 научни изследвания и статии, учебници и монографии, сред които: „Душата плаче – песен излиза (Ромските музиканти в България и тяхната музика)“ (1999); „Между Селото и Вселената: старата народна музика от България в новото време“ (2008); „Народният дух“ в авторските песни от България“ (2019) и др. Председател на Националния комитет на България към Международния съвет за музикални и танцови традиции (ICTMD), ЮНЕСКО. Венцислав Димов е доктор на науките, професор в СУ „Св. Климент Охридски“, Факултет по журналистика и масова комуникация (ръководи Катедра „Радио и телевизия“); ръководител на Изследователска група „Етномузикология“ в Институт за изследване на изкуствата – БАН. Автор на над 300 научни изследвания, сред които монографиите „Етнопопбумът” (2001); „Добруджа: памет и песен” (2012); „Музиката за народа на медийния фронт (Меката власт на народната и популярна музика в Социалистическа България)“ (2019); „Живите гласове: представяне на архивираното звуково наследство на Райна Кацарова (плочи от 30-те и 40-те години на XX век)“ (2021) и др. Заедно с Лозанка Пейчева и Гео Кукудов са автори на книга за Райна Кацарова „С хоро и песен, с перо и слово“ (2021).
––––
[1] Кауфман, Николай. Слово за Райна Кацарова. В: Българско музикознание, 2021, кн. 4, с. 11–13. Димов, Венцислав. Райна Кацарова, майката на българската етномузикология. В: Жените в българската литература. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 445–459. Пейчева, Лозанка, Венцислав Димов, Гео Кукудов. С хоро и песен, с перо и слово (120 години от рождението на Райна Кацарова). София: „Симелпрес“, 2021, с. 21–23.
[2] Вж. Пейчева, Лозанка, Венцислав Димов, Гео Кукудов. С хоро и песен, с перо и слово (120 години от рождението на Райна Кацарова). София: „Симелпрес“, 2021, с. 35–38.
[3] Krader, Barbara. Raina D. Katsarova: A birthday appreciation and list of publications. Ethnomusicology, 1981. vol. 25, № 2, 287–294.
[4] „Народоука“ нарича проф. д-р Иван Шишманов полето, което обединява знанието на народа и за народа – Volkskunde и Folklore при немските и английски романтични първи стъпки в изучаването на народната мъдрост, по-късно в науката ни определяно като обща област на фолклористика, етнография, езикознание; а още по-късно: етнология и културната антропология. Вж. Шишманов, Иван Д. Значението и задачата на нашата етнография. В: Сборник народни умотворения, наука и книжнина. Книга І. София: Министерство на народното просвещение, 1889, с. 1–64.
[5] Кацарова, Райна. Нашата съвместна работа. Българско музикознание, 1981, №3, с. 6–14.
[6] Пейчева, Лозанка, Венцислав Димов, Гео Кукудов. С хоро и песен, с перо и слово (120 години от рождението на Райна Кацарова). София: „Симелпрес“, 2021, с. 54, 69, 237, 303; вж. и Йорданова, Ценка. Анкета. Райна Кацарова. Българска музика, 1984, № 6, с. 39–50.
[7] Вж. видеото с пеенето „на високо“ на жените от Долен и Сатовча, открито преди повече от 70 години от Райна Кацарова, признато и вписано преди пет години в Представителния списък на ЮНЕСКО сред елементите на нематериалното културно наследство на човечеството.
[8] Кацарова, Райна, Иван Койнаков. Извор на красота и родолюбие (народното творчество в детските градини и в началното училище). София: Просвета, 1994, с. 8.

