Петдесетница отбелязва ерата на Духа, която усещаме как днес се ускорява, самата история ни изправя пред сетните си реалности.

„Пасхалната неделя, пише св. Атанасий Александрийски в Празнични послания, се разпростира по силата на трайна благодат в продължение на седем седмици – до Светата Петдесетница” (такъв е и точният смисъл на думата Петдесетница). Чрез възнесението Си Христос окончателно единява небето и земята. В това безмерно единение Духът може да снизходи с тайнствена всепълнота и „Петдесетницата” настъпва.

Това е подновяването и изпълването на библейския празник на жъненето[1]. Отците на Църквата са виждали Христос да поднася кълна на творението, позлатен от ясното слънце, от силния полъх на Духа.

Това е подновяването и завършекът на юбилейната високосна година, където на всяко половин столетие дълговете е трябвало да бъдат опрощавани, а робите – освобождавани. Християнската Петдесетница има стойността на уникален юбилей, чрез който човекът е въведен в Царството. Апостолите излизат като пияни от горницата, за да възвестят окончателната юбилейна година, където, както казва апостол Павел, ние не ще бъдем вече роби, а синове.

Това е подновяването и завършекът на дара на Закона в Синай. Гласът на Синай отстъпва място на Светия Дух, Който носи нов закон, вписан в сърцата ни.

„За вас е по-добре Аз да си замина[2] – казва Иисус в прощалното си слово пред учениците. – Защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя.” А св. Атанасий пише: „Бог стана носител на плът, за да може човекът да стане носител на Дух (pneumatophoros). Станал вследствие на грехопадението сякаш външен на човечеството, явяващ се най-често като буреносен облак, Духът става чрез Христос възможно най-вътрешноприсъщ на човека. Дотолкова, че четейки ап. Павел, ние никога не знаем дали думата pneuma обозначава тази тайнствена Личност, божественият живот, който тя ни съобщава, или духа на човека, който я приема.

Колко трудно е да призовем Духа, Него, скритния Бог, мълчаливия. Той е животът на живота, красотата на красотата, мълчанието в сърцето на словото. Той е във всеки от нас „без-основното”, августинисткият intus[3]. Неговата саможертвена любов отива дотам, че да няма собствено име – защото Бог е изцяло свят, Бог изцяло е Дух – а личността на Параклет[4] се заличава в светлината, която тя ни предава, доколкото тази светлина е източник на нашето най-личностно съществуване. Той е това движение към другия, което ни позволява да кажем, че Иисус е Христос, да дръзнем, заедно с Него и в Него, да назовем Бога abba, сиреч Отче, дума с детинска нежност, сиреч да разпознаем във всеки човек неговото битие, което е синовството. Така Той ни прави съпричастни на самия живот на Троицата, тоест на всепълнотата на Любовта. В Духа Троицата не ни е вече външна, ние сме съпричастни на този неизречим начин на съществуване, където личностите са неслитни, но неразделни, където „Едното е Три, а Трите – едно”. Нещо, което ние търсим носталгично, а понякога и трагично в нашите приятелства и любови, търсейки единството, където другият да остава различен и да се разкрива по-скоро като непознат, отколкото като познат. Нещо, което този живот – а животът е другото име на Духа – не престава да ни предлага.

И тъй, Духът на Петдесетницата идва да открои – или по-скоро да ни открехне – тайнството на личността. Христос превръща всички нас в Себе Си, в членове на тялото Си. Ала това сливане не е размиване, ако използвам един израз на Майстер Екхарт: на Петдесетница „явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях”,[5]както е казано в Деяния на апостолите. Възкресението разрушава стената на тревогата, в която нашата свобода се блъска до полуда; Духът просветлява отвътре тази свобода, Той я опложда като творческо вдъхновение, прави я способна да преведе съществата и нещата от живота, омесени със смъртта, към живота, примесен с вечността.

Така разбираме, че макар Духът да няма собствено име, Той има много лица: не само красивият лик на младите, където красотата налага своя отпечатък като призив, но и парадоксалната красота, която служението и вярата карат да бликне от сърцето въпреки упадъка и несгодите – да, царството на тези лица е Царството на Светия Дух, всички изображения на Петдесетница го засвидетелстват…

Петдесетница отбелязва ерата на Духа, която усещаме как днес се ускорява, доколкото самата история чрез своите планетарни и ядрени измерения, чрез празнотата, която я подкопава и в която въпреки това възраства жаждата за живот и общение, самата тази история ни изправя пред сетните си реалности. След рухването на християнските общества християнството започва наново с плодотворно смирение и така се отваря ерата на Богочовешкото.

Не става въпрос да мислим днес Бога срещу човека, както са се изкушавали да го правят в някои периоди на християнството, особено във времена на упадък. Нито да мислим човека срещу Бога – кой Бог – както е ставало често в бунтовни времена в модерна Европа. В Христовото богочовечество, пространство на Духа и свободата, божественото и човешкото се осъществяват едно в друго, „неслитно и неразделно”. Тъкмо от евхаристийната чаша Духът излива върху света. Всяко евхаристийно събрание е мястото на една продължаваща Петдесетница. Ролята на Църквата в тези времена, когато Петдесетницата тайно се ускорява, е да даде на този свят свободни, отговорни и творчески хора, способни да различават навсякъде и да дадат свобода на безмерния приток на Духа.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е от брой 121 на сп. „Християнство и култура“, който предстои да излезе.

Оливие Клеман (1921-2009) е френски православен богослов, професор в богословския институт „Св. Сергий” в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция” (1959); „Православната църква” (1961); „Византия и християнството” (1964); „Въпроси за човека” (1972); „Духът на Солженицин” (1974); „Отче Наш” (1988), „Христос, земя на живите” (1990), „Малък духовен компас на нашето време” (2008) и др. Предложената тук статия е от сборника „Христос възкресе” (2000).

___________________________________________

[1] Срв. Изх. 23:16.

[2] Иоан. 16:7.

[3] Богословието на св. Августин се структурира около двойката foris/intus – тоест външното (foris) и най-съкровеното, вътрешноприсъщото за душата (intus). Б. пр.

[4] В новозаветната традиция – Утешителят, едно от наименованията на Св. Дух. Б. пр.

[5] Деян. 2:3.

Снимка на главната страница – Георги Кожухаров, „Дневник“