(Поетическо фентъзи)

Преди месец, завръщайки се от почивка край морето, намерих в пощенската ни кутия запечатан бял плик, на който не беше написано нищо – нито име, нито адрес. Учудих се, защото от дълго време в тази пощенска кутия семейството ми не получава нищо друго освен уведомления за дължими (към определени общински или държавни фирми) такси. И това е естествено, доколкото всички лични писма отдавна се изпращат и получават по електронен път.

Още повече се изненадах, когато, отворил плика, намерих вътре публикуваните по-долу тук поетически фрагменти. Те бяха разделени на два раздела, озаглавени съответно „Плач по самия себе си“ и „Съзерцания“. Бяха написани на ръка с много четлив и дори красив почерк, но и с нещо много особено, което определено не беше химикал, но и не приличаше на мастило от писалка. Точно както на плика, така и на листовете вътре не присъстваше никакво име на автор. Накрая на третия от тях, след последния от фрагментите с означение „P.S.“, бе написано със същия красив почерк: „Стиховете от първия раздел са с по-различен характер от стиховете и фрагментите от втория. Те представят един носталгичен поглед назад, хвърлен малко преди достигането на билото на годините, на което пък принадлежат стиховете и фрагментите от втория раздел. Въпреки различието помежду им всички тези фрагменти ние обединяваме под заглавието „От билото на годините“. Подир това следваха последните изречения, които напълно ме объркаха. Те гласяха: „Фрагментите не бяха записани нито в момента на преживяването им, нито някога по-късно. Тях обаче ги има в дълбините на паметта на споходения, откакто му бяха изречени: първия – на една пейка в градината пред родното му жилище; втория – когато един ден случайно се бе озовал пред двора на гимназията, която бе завършил преди повече от четири десетилетия; третия – в една стаичка в далечен манастир, а всички следващи – „съзерцанията“ – в различни провинциални църквички, на разни поляни и планински пътеки, където той особено обича да се спира“.

Какво ми се казваше с тези изречения, аз изобщо не можах да разбера. Не разбирах и как, ако никога до днес не са били записани, аз получавам сега тези фрагменти. И кой (или кои) са ги изричали в онези моменти на неизвестния им „автор“.

След получаването на загадъчното писмо изминаха най-малко две седмици, докато в един момент с мен започна да се случва нещо… много странно. Седейки в градинката пред нас, аз изведнъж забелязах с удивителна яснота блясъка на паяжината между клоните на дървото над мен и започнах да чувам – да, да чувам – разстоянията между клоните му. Събуждайки се много рано в една сутрин пък, с поразителна яснота видях на хоризонта на небето сребриста цепнатина, от която утрото направо избликваше и която май… бях виждал и по-преди. В храма, в който се черкувам, на една утреня внезапно ми се стори, че силуетът на мъжа, покланящ се пред иконата в наоса, прилича на висока свещ, скланяща се и почти капеща върху нея. Един следобед, седейки на друга пейка срещу фасадата на старата ни кооперация, ме обзе дълбока, много дълбока тъга и почти се видях като нещастен юноша, седнал на същото място. В друга вечер неочаквано си спомних как, когато дъщерите ни бяха много малки, ми беше хрумнало да им разказвам приказка за „незапомнените сънища“, които плуват в океана като… огромни китове.

Изобщо бавно и постепенно започнах да осъзнавам: онези безплътни и умни сили, които през годините ми бяха изричали своите благодатни, вдъхновяващи слова и които в моментите, в които ми ги бяха изричали, аз, така да се каже, бях „проспал“, в един момент бяха решили да ми върнат тия слова като дар за настъпващата ми вече старост. Защото – днес напълно съм убеден в това – те са много по-ревниви към тях, отколкото към професионалните ми мъдрувания и житейски страсти, тъй че много вероятно е поне съавторът на тези изпратени ми фрагменти да съм наистина… самият аз. Разбира се, в последното не мога да бъда сто процента сигурен.

От билото на годините

І. Плач по самия себе си

ДОБРЕ ДОШЪЛ

Добре дошъл в тогава, в толкова отдавна
завърнал се в градината, върху паважа
ударен
от дълбоко басовото лятно слънце,
под фонтаните.
Седни на пейката завърнал се след всичко,
което преживя, което стана,
съгреши…
Върни се от това, което разгада, позна,
разнищи
и загуби.
Върни се и седни.
Вдигни очи към старата мазилка, към прозореца:
като разпънат паяк
там ще видиш себе си
простял ръце в щастливо отчаяние,
неискащ никога страданието му да свърши –
невинен.

Добре дошъл, добре дошъл,
ала на входа на градината стои
огромен Ангел, който пази тебе,
останал там от толкова отдавна
и меча му те пази –
за да не се събудиш днес, след толкова години
спокоен, поумнял, престанал повече да страда,
но можещ
да забравя, да забравя…
Добре дошъл все пак, ти кима той, и Бог да ти прости, че не остана…

ПОТЕГЛЯНЕ ПО ПЪТЯ НА ГОДИНИТЕ

Скъпи мои, скъпи мои, така нещастни от любов,
така нещастни днес, и бедни, и обречени,
как ви обичам във това невинно днес,
в което няма да се върнете отново никога.
Изпращам ви от тук
и само аз го виждам –
отварящия се през бездните на снеговете път,
начеващ ето тук, зад ъгъла,
по улицата, по която тръгвате
неподозиращо и просто
делнично.
Невиждайки, че страшно дългата пътека на годините
ще ви отдалечава от градинката,
от старата книжарничка, от пейките
и от лицата ви,
които ще останат тук, където аз сега стоя и гледам,
за да се скриват постепенно зад завоя,
да замълчават, опустяват,
отглъхтяват,
докато ги затвори немотата във кръга си,
където те без изход ще останат.

А вие отначало няма да се сетите, че вече сте си тръгнали оттук
завинаги,
защото тук ще бъде още „ето тук“, зад ъгъла
на днешния след обед,
зад бялото на гъстия, огромен сняг,
зад който вече се провижда следващата пролет.
А после тя ще ви обгърне
с многоглаголещото си „навсякъде“
и тъй
заслушани във него
ще пропуснете, че тя е свършила,
когато трескаво, безумно чувственото лято
ви донесе безпаметния празник
отнемащ ви
невинността…

А докато без памет
преживявате това
и то самото си отива,
от склона слиза някаква,
с неведом още вкус
започваща от есента година,
в която ще забравите
кога сте тръгнали
и ще вървите,
ще вървите, докато след много още есени
най-сетне си припомните:
„но ние просто тъй, завихме оня ден зад ъгъла,
не трябва ли отново да се върнем“
И не откриете тогава –
„свърши, свърши –
там го няма вече
никога!“

МОЛИТВА

Дълбоколазурното синьо на небето на небесата, от което ме гледа Твоят лик, Господи!
Твоята дълбокоразумна тишина, в която свети лампадката пред отрадния Твой лик, Господи!
Колко кротко Си ме познавал в детската чистота на сърцето ми и колко просто Си ме поучавал в ясната тишина на разума ми.
Гледал Си ме с големи, тихи и утешни очи, както се гледа младенец, а Си ме учил с безмълвно слово, както се поверява велика и най-важна тайна на всичко разбиращ възрастен.
Как съм я разбирал тогава и как съм бил смаян от нея в сърцето си!
Сега съм изкушен в тая дълбочина, но пламък нямам в нея и мъдрост нямам, защото прост не съм.
И доверие нямам, защото не съм смаян.
И не постигам, защото много разсъждаващ съм станал.
И не чувам тишината Ти, защото много думи за Теб съм чул и зная.
Прости ми, Господи, и опрости ме, за да се науча!
Укроти ме, за да се разтреперя!
Осъвести ме, за да се утеша!

ІІ. Съзерцания

УТРЕНЯ

Лицата капят като восък
върху иконата
и тялото се скланя
като висока свещ поставена пред псалмопевеца.
На утренята думите се сътворяват
и Ангелът
ги изсветлява в тъмното.
Жените се изправят като Еви
чиято девственост се връща.
Те чуват в тишината
че отвън
животните и птиците
отново идват.
Адам стои новороден във притвора
и пак им връща имената,
с които всички се познават.

ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ СВЕТЪТ Е ИМАЛ НАЧАЛО

В дълбоката, дълбоката предутрин ще се събудя от неочаквано придобилата бездънна отвореност тъмнина.
Ще погледна и ще видя на небето такова тържествено безвремие, че дори ще ми се завие свят и няма да знам къде е това „сега“, което е над мен. Дали е тук или над Нил преди повече от пет хиляди години, когато от невидимите в мрака брегове очакват изгряването на Сириус, или може би под това „сега“ пребивава цялото време изобщо… И ще се взирам дълги, дълги минути в него, а столетията ще се свършват…
Докато изведнъж – без дори да съм забелязал как се е появила там, на самия край на тази тъмнина – ще видя сребърносива и безумно студена цепнатина, от която утрото избликва с такава съвършена настоящост, че сякаш преди него нищо никога и не е имало.

ВНЯТНОСТ

Всяко, всяко от тези дървета е слово, вкоренено в място.
Словесността се долавя в неосезаемата обтегнатост на всяко разстояние едно от друго, в неизразимата интонация на стволовете с небесната шир над тях.
И ето: тази неосезаема обтегнатост на отстоянията между клоните на фона на небето се сгъстява, въплъщава се – в тънките стрелични нишки на паяжината… С паяжината обтегнатостта на първозданното отстояние на нещата проблясва в светлина – внятността на порядъка иззримостява.
Но с това словото не се насища.
Неусетно тази иззримостила се внятност прораства в звук. Паяжинната светлина се сгъстява; сгъстява се до жужене… И ето ги – пролетяващите в първозданен сън, в преддверието на будността, чертаещи първично случайни криви, зажужали насекоми.
Разстоянията се иззримостяват в паяжината; паяжината се прозвучава в жуженето.
А словото продължава да се изрича.
Разстоянията, светлината на паяжината, жуженето на насекомите – всички заедно разтварят внятността в простор. А просторът се глъби – тайнствено се засферява в себе си, засферява се в сърце, въплъщава се… И ето го – над всичко това полита птичето топче пух.
И не е ли ясно, че всичко това – и чуруликането, и жуженето, и полюшващият се опън на паяжината, и неосезаемата обтегнатост между клоните и стъблата, и беззвучната широта на небето – цялото това от само себе си прогласяване е едно. То е самата правнятност, която сама себе си иззримостява, зажужава и прогласява, като в същото време се глъби в съвършено словесно мълчание.

ВЕЧЕРНЯ

Ехтежът на разтворилия дланите си ден
отпускащ плетеницата на всичките си пътища,
полягащ благо в равнините си
прибиращ се към долината на следобеда
с гърголенето на каруците
и със затварянето
на ароматите в незримите им сферички;
когато дните – многото и много дни
си идват от гурбет
и в сводовете на високите прозорци
пробуждат
думите на началата –
ръцете спират,
ударите се прибират в брадвите,
а всички вещи в имената си…

КРАЯТ НА ПОЗНАНИЕТО

… И да се спусна
със утихнал ум от прага на очите си
в онази древна долина, в която се изгубват
в галопа си
конете на познанието,
навеждайки се пътьом да отпиват
от миналите дни и залезите на годините
и продължаващи
през тръпката на утринта,
в Откритото,
додето стигнат светлите, неназовими с име брегове
на океана,
в който са се влели всичките движения
и в който, като волни и безсмъртни китове
безспир се къпят незапомнените сънища.

АПОКАЛИПСИС

И видях как възкликна небесният въздух
и не престана да възклицава вече.
И твърдта под небето стана на много води,
които се изливаха и вливаха в себе си
и приличаха на море от слънца…
Видях как играят облаците и не спират,
и се удрят в прибоя на безграничния си въртоп,
и се пръскат и се събират отново,
и се въртят в светлината на дима си,
и плуват между тях ненужните вече мисли на земята
като щастливи риби с ликуващи очи.
Нямаше вече „кога“ когато това беше – и когато,
ВИНАГИ-ВЕЧЕ-Е.
А душите бяха станали невидими деца,
които се къпят в пръските на синьото,
забравили, че са родени.