„След образа“ – изложба на Йоана Тужарова в галерия „Васка Емануилова“, куратор Ренета Георгиева. До 13 септември
Наука и изкуство – две дисциплини, които непрестанно проникват една в друга, заемат методи, езици и модели на мислене и често се развиват във взаимодействие. Днес трансдисциплинарността, сътрудничеството между артисти и учени и използването на научни методологии в художествената практика са по-скоро норма, отколкото изключение. Не защото науката и изкуството са равнозначни, а защото споделят сходен импулс – да наблюдават, да експериментират, да изследват и да откриват. И може би един от сходните въпроси в тези търсения е: Как да направим невидимото видимо. В търсене на възможни отговори обръщаме поглед към една изложба, в която светлината не гарантира видимост. „След образа“ се нарича изложбата на художничката и изследовател на цвета Йоана Тужарова в галерия „Васка Емануилова“, куратор е Ренета Георгиева.
Макар да е изключително продуктивен артист с богата автобиография, творчеството на Йоана Тужарова все още предстои да бъде преоткривано на родна почва. Родена в Русе, но практикуваща в Германия, тя има награди, стипендии и отличия на международната творческа сцена, а произведенията ѝ са излагани в редица престижни формати от Европа до Азия. Мултидисциплинарната ѝ практика обхваща живопис, обект, пространство и светлинна инсталация. Феномените, комплексните взаимовръзки и трансформационни процеси в заобикалящия ни свят, както и начините, по които възприемаме и конструираме реалността чрез сетивата си са основни теми в изследванията на Йоана Тужарова. Затова в специфичната ѝ изобразителност светлината, цветът и пространството функционират не само като формални средства, а като инструменти за изследване на възприятието и невидимите процеси, които ни обкръжават.
Отношението на авторката към пространството проличава и в тази експозиция. Специфичният архитектурен план на галерия „Васка Емануилова“ е преформатиран в три концептуални зони, които постепенно ни разкриват прехода между теория, физичен експеримент и соматично преживяване. Цялото движение на зрителя е организирано така, че дистанцията между наблюдаващ и наблюдавано губи очертания до последната си фаза, в която цялото ни тяло се оказва въвлечено в произведението.
Първото пространство от изложбата ни посреща с мащабен светлинен обект, който преструктурира възприятието за геометрията на залата. Тук художничката изгражда своеобразно „преддверие на теоретичната мисъл“, в което излага селекция от личната си изследователска база. На масата вдясно от входа на залата посетителите имат достъп до заглавията, които осмислят практиката на авторката. Намираме емблематичния труд на Гьоте „Теория на цветовете“, концептуалното изследване на Йозеф Алберс „Взаимодействие на цветовете“, „Феноменология на възприятието“ на Морис Мерло-Понти, „Хромофобия“ на Дейвид Бачлър и задълбочените цветови анализи на Емили Нойс Вандерпул. Интересна фигура в този теоретичен контекст е британската акварелистка и теоретик на цвета Мери Гартсайд, определяна като първата жена, публикувала собствена теория на цветовете. Името на Гартсайд често бива пренебрегвано в широкия исторически разговор, но прецизното ѝ есе за светлината и сянката от 1805 г. е достъпно за дигитално четене чрез QR код в експозицията.
От теорията към практиката – продължаваме към втората изложбена зала, която ни посреща с инструкцията, че е замислена като лабораторно пространство. Тук обаче художничката не само ще изследва светлината като аналитичен инструмент, а ще ни въведе в експеримент, който ще постави под въпрос цялостното ни възприятие за видимото. Средата тук е редуцирана т.нар. black box (черна кутия). Стените са боядисани в черно, атмосферата е приглушена, затворена и създава условия за пълна концентрация. Изложени са три светлинни обекта, които подчиняват светлината в геометрична абстракция. Цялото внимание е насочено към процесите, които те изследват. Правоъгълници, триъгълници, спектрални колела – в тези фигури Йоана Тужарова разкрива какво се случва, когато светлината срещне материята.
Всичко в това пространство е редуцирано до своите основни характеристики. Материята е сведена до трите основни цвята, а светлината е разтрогната в трите спектрални цвята – червено (R), зелено (G), синьо (B). Виждаме как единствен монохромен лъч светлина има силата да преобрази целия цветови спектър, познат на човешкото око и конструиращ видимата ни реалност. В обектите откриваме също, че в съвършенството на геометрията разстоянието и пропорцията изменят интензитета и пространственото разпространение на цвета. В други модели отчитаме реакциите на бялото и черното във взаимодействие с цветна светлина. Макар обектите да демонстрират различни ефекти и влияния, всъщност дълбоката логика, заложена в тях, е, че цветът не е стабилно качество, а променлива. Следователно всичко, което наричаме наша реалност – плътна и неоспорима, е подвластно на пълна трансформация дори при минимална промяна в условията. И тук научно-артистичният експеримент придобива първото си философско измерение.
В традиционната символна логика светлината е свързана със знанието и истината – осветяваме нещо, за да го разкрием. В лабораторията на Тужарова обаче тази увереност е разколебана. Светлината едновременно разкрива и изменя. Действителността се оказва подвластна на възприятието, тя става флуидна, променлива, податлива на интерпретация. Получава се красив парадокс – онова, което ни позволява да видим, едновременно и скрива от нас. Възниква въпросът: Ако един и същи материал може да се изменя спрямо въздействието върху него, тогава какво всъщност означава „реалността“? Има ли действителност, различна от нашите лични възприятия? Някога виждали ли сме нещо, напълно „такова, каквото е“?
Обектите на Йоана Тужарова ни провокират да мислим и в друга насока: че нищо не съществува самостоятелно, че всичко е процес, напрежение между елементи и дълбоко взаимно преплитане. В съприкосновение със светлинните обекти лесно можем да отчетем, че не само окото участва във възприятието. Ъгълът, разстоянието и собственото ни движение през пространството на черната кутия изменят онова, което виждаме. Светлината и пространството в експозицията придобиват равностоен статут наред с цвета и материята, но към тях трябва да добавим и още един елемент, а именно тялото на наблюдателя. Неусетно зрителят се превръща в „инструмент“ в лабораторията на художничката. Реалността на произведението вече не е заключена в самия обект, защото цветът не принадлежи нито на повърхността пред нас, нито на нашето око. Той се случва някъде „между“, а реалността се осъществява всеки път наново в конкретната среща между произведение, архитектурна среда и зрител. Липсва ли взаимодействие, липсва и цвят, защото самото възприятие се превръща в художествен материал. Следователно не съществува „обективен цвят сам по себе си“, а само цвят-във-взаимодействие.
Именно затова обектите на Йоана Тужарова не са просто математическа систематизация на цветовете или демонстрация на вече установените принципи в цветовите теории. Това е само половината истина. От една страна, обектите ѝ действат като своеобразни лабораторни полета, които изследват взаимодействията между светлина, цвят, пространство, материал и възприятие. От друга страна, обектите ѝ могат да бъдат разглеждани като самостоятелни художествени произведения, които се вписват в традицията на конкретното и концептуалното изкуство, където структурата, пропорцията, материалът и самите условия на възприятие са носители на художествен смисъл. В това отношение практиката на Тужарова може да бъде мислена в диалог с традицията на конкретното изкуство и на автори като Макс Бил и Йозеф Алберс, при които геометричната структура и отношенията между цветовете се превръщат в самостоятелен предмет на художествено изследване. Същевременно се откриват връзки с минимализма при Доналд Джъд и със светлинното изкуство на Дан Флавин, където произведението не е само носител на идея, а създава конкретна пространствена и перцептивна ситуация. В този смисъл светлинни обекти на Йоана Тужарова функционират едновременно като системи за изследване и като автономни художествени произведения. Те не само демонстрират процеси, свързани със светлина и цвят, а създават самостоятелни пространствени и визуални преживявания.
От библиотеката, през лабораторията – пътят на зрителя еволюира до последната зала, където теорията и експериментът постепенно отстъпват място на едно далеч по-интимно, по-комплексно и по-сетивно преживяване. Ако в началото на изложбата четем за механизмите на възприятието, след това наблюдаваме трансформации им, то тук вече сме потопени в тях. Пространството в тази зала е изградено като цялостна инсталационна среда, в която формите напускат равнината и се развиват между живопис, обект и архитектура. Те прекъсват обичайните зрителни оси, насочват движението на зрителя и превръщат възприятието в активен процес. Светлината вече не осветява произведенията, a е част от тяхната материя. Цветът престава да бъде характеристика на повърхността и се превръща в атмосфера, която изпълва пространството и обгръща тялото на зрителя. Дневната светлина също е интегрирана като активен художествен елемент. Прозорците в тази зала са покрити със син филтър, наравно със спектралната светлина от изложените обекти, пространството се разделя на топло и студено цветово поле. По този начин естествената и изкуствената светлина функционират като обща система и съвместно изграждат пространството на залата.
Мащабни светлинни обекти, поместени в залата, са изградени от абстрактни форми, които пораждат асоциации с пори, отвори, мембрани, органични структури, архаични и примитивни форми. Те се съпротивляват на еднозначното фигуративно разчитане. Едва в тяхната цялост, чрез наслагването им в пространството и взаимодействието със светлината, се появяват асоциации с женска телесност, генеративност, растеж и творческа сила. За Тужарова тялото функционира като пространство, среда и процес – като място на взаимодействие между вътрешно и външно, материално и нематериално, видимо и невидимо.
Телесното като зона на граничното проличава по-конкретно в един от обектите, чиято бадемовидна форма напомня тази на мандорлата или vesica piscis. Символиката на мандорлата произлиза от религиозната иконография, където освен като поле на откровението, на пресечната точка между земното и духовното, също така носи асоциации с отвор и рана и действа като гранично, уязвимо място. По-късно, особено във феминисткото изкуство от 60-те и 70-те години, тази форма е преосмислена като препратка към вулвата – символ на творческата, генеративната и трансформиращата сила. При Тужарова формата на мандорлата се интерпретира като поле, в което се преплитат телесност, уязвимост, раждане, трансформация и потенциал за създаване на нови състояния.
А нима човешкото тяло не е именно това – обектът „между“? Тялото е граница, която непрекъснато бива прекрачвана. Външното влиза в нас, а вътрешното непрестанно намира начини да се проявява навън. В този смисъл тялото не е затворен съд, а място на обмен. Именно тази идея получава особено силно изражение в звуковата композиция, изложена в залата. Звуците в нея са резултат от различни записи от собственото тяло на авторката – движение на течности, дихателни звуци, звуци от трахеята и други вътрешни телесни процеси, които са смесени със звуци на течности от обкръжаващата среда. Тук не се документира конкретна физиологична функция. Вместо това се създава звукова среда, в която става все по-трудно да определим къде приключва тялото и къде започва природният свят. Звуците напомнят вътрешността на организма, пещера, подводна среда или пространство под кожата. Потапяйки ни във вътрешността на женската анатомия, Йоана Тужарова превръща залата в „тяло-пространство“. Зрителят буквално влиза вътре във вибрацията на женския физиологичен и сетивен опит. Вече не стоим пред произведението, а сме част от него. Нашето външно тяло се среща с една художествено конструирана вътрешност, а границата между двете става все по-несигурна.
Затова цялостното усещане в тази последна зала е някак интимно, но и едновременно грандиозно, сякаш си в досег с нещо свещено и тайно, познато и чуждо. Размиването на границите във взаимодействието със средата, във възприятията на зрителя, във пространството между обектите и архитектурата на залата създава усещане за хомогенност и единство. За онова, което Морис Мерло-Понти нарича „универсална плът на света“. Плътта на света е онова дълбоко преплитане между възприемащото тяло и възприемания свят. Ние наблюдаваме света, но едновременно сме част от видимото. Докосваме го, но и той непрекъснато докосва нас. Затова връзката и обменът между двете е неразрушима.
Може би именно тук се крие част от истината към разкодирането на заглавието на изложбата – „След образа“. Това „след“ не е необходимо да бъде разбирано единствено времево – като онова, което остава след първия досег с даден образ. То може би обозначава движение отвъд самата достатъчност на образа. След образа не идва друг, по-истинен образ. Остава взаимодействието. Субективното. Остава преживяването. Онова изменение, което настъпва, след като сме влезли в съприкосновение с даден обект и сме го изпитали пълноценно със сетивата си. То е видяно, чуто и почувствано. То е преминало през нас. След него вече не можем напълно да се върнем към начина, по който сме възприемали света преди него. Не можем затворим очи пред видяното. Защото преживяното не остава заключено в контура на обекта, в архитектурата на галерията, а остава като опит в съзнанието.
Мария-Елена Дерменджиева е стипендиант на конкурса за художествена критика, организиран от Гьоте-институт България и Културния център на Софийския университет.
