Разговор с директора на Art Paris Гийом Пиенс
„Трябва да го почувстваш тук, тук и тук“ – Гийом Пиенс последователно посочва главата, сърцето и корема си. Усмихва се, докато го прави, сякаш обяснява нещо съвсем очевидно. Така според него трябва да се купува изкуство: произведението първо да ангажира ума, после да докосне сърцето и накрая да предизвика онова интуитивно усещане в стомаха, което просто знае. Формулата звучи почти романтично, особено произнесена от човек, който ръководи един от най-значимите арт панаири в Европа.
Когато поема Art Paris преди четиринадесет години, Пиенс го определя като „битпазар“ и припомня още по-неудобната оценка на френския всекидневник „Монд“, описваща го като събитие, което хората „обичат да мразят“. Именно лошата репутация го привлича. В нея той вижда възможност за пълна трансформация и постепенно пренарежда почти всяко звено в старата структура – екипа, визуалната идентичност, комуникацията, международните партньорства, селекцията на галерии, а по-късно и кураторските програми.
Днес картината е фундаментално различна. През 2026 г. Art Paris събира под стъкления покрив на Гран Пале 165 изложители от 20 държави, над 900 художници и близо 88 000 посетители, като 60% от галериите са френски, 40% са международни, а около една трета участват за първи път или се завръщат след отсъствие.
Един арт панаир по дефиниция остава място за търговия, но Art Paris постепенно започва да изпълнява и функции, които сме свикнали да свързваме с други културни институции, а именно да курира, субсидира, награждава, да отваря пространство за по-слабо представени сцени и дори да коригира неравновесията на самия пазар.
В деветте минути и тридесет и четири секунди, които имах за личен разговор с Пиенс след официалната му беседа с изкуствоведката Мария Василева по време на Sofia Art Fair, реших първо да го попитам за него самия като колекционер.
„Помните ли първото произведение, което купихте?“ „О, да. Беше на Джамел Тата. Когато купих работата му, той не беше представляван от галерия. Четири месеца по-късно влезе в една от най-големите галерии в Париж. Бях много щастлив за него – и за себе си.“
Тата, роден през 1959 г. във Франция, в семейство от алжирски произход, днес е утвърден художник, разпознаваем с монументалните си, изолирани човешки фигури върху монохромни фонове. Излагал е в Музея Фабр в Монпелие, Fondation Maeght, Центъра „Помпиду“-Мец, Музея Матис и редица международни институции.
Когато попитах Пиенс кое произведение от историята на изкуството би искал да притежава, той изброи по-стари имена: „Тинторето, Матис, Гоген. Харесвам различни периоди“.
Отговорът ми се стори показателен и за самия Art Paris, който съзнателно среща модерното и съвременното изкуство, утвърдени и прохождащи автори, мегагалерии и по-млади пространства. Около панаира се разгръща и широка институционална екосистема, в която участват ключови парижки структури като Пти Пале, Музеят Орсе и Центърът „Помпиду“ чрез паралелни изложби, VIP програми и специални посещения. В това изобилие от културни средища нямаше как да не попитам Пиенс и за някое „скрито съкровище“ сред парижките галерии, място, което самият той намира за особено ценно и любимо.
Без особено колебание посочи галерия Michel Rein и веднага спомена българина Стефан Николаев и чилиеца Енрике Рамирес, които тя представлява. Николаев е едно от разпознаваемите имена на българското съвременно изкуство с международно присъствие, от началото на 90-те години той живее между Париж и София. Участвал е в 52-рото Венецианско биенале с монументалната бронзова запалка What Goes Up Must Come Down, а сред по-ранните му значими проекти е Under Reconstruction, отличен с награда на ЮНЕСКО на Биеналето в Цетине през 2002 г. Енрике Рамирес също разпределя живота си между два града – Париж и Сантяго – работи с видео, фотография и инсталация, а произведенията му присъстват в колекциите на Центъра „Помпиду“, MoMA и Pinault Collection. Направи ми впечатление, че и двамата автори са получили международно признание отвъд границите на държавите, от които произхождат, и отбелязах пред събеседника ми, че географията често определя шанса за успех.
„Така е. Въпросът за видимостта е изключително важен. Дори във Франция за младите художници е трудно. А когато идваш от държава извън основните центрове, става още по-трудно.“ „Ние тук сме в периферията“ – заключих. Той не възрази. Отсъстваше и онзи учтив рефлекс да ме поправи, просто кимна и започна да говори за Promesses.
Това е специален сектор на Art Paris, посветен на галерии, съществуващи от по-малко от десет години, и на прохождащи художници. Идеята е по-малките и по-нови структури да получат достъп до голям международен панаир, без да бъдат изцяло засенчени от утвърдени играчи. През 2026 г. в сектора участват 27 галерии, като 12 от тях дебютират на панаира, а 44% се намират извън Франция – от Австралия и Сингапур до Мароко, Канада и Италия. Според условията на сектора всяка галерия може да покаже най-много трима художници, а участието е при значително по-облекчени финансови условия.
Promesses обаче не е просто „зона за начинаещи“ или търговска отстъпка. Ако свободният пазар естествено дава предимство на тези, които могат да си позволят най-доброто пространство, транспорт, PR и присъствие, секторът се опитва да намали това неравенство и да превърне откривателството на нови пространства в структурна политика на самия панаир. Тъкмо тук разговорът стана най-интересен за мен – не когато говорехме за стратегия, проценти и позициониране, а когато Гийом Пиенс започна да разказва за конкретни хора. При пътуване до Гватемала открива местна галерия и я кани да участва на Art Paris. За нея обаче присъствието в Париж се оказва тежко, почти непосилно финансово усилие. Когато галеристите започват да обмислят наемането на PR агенция, Пиенс им казва: „Аз ще бъда вашият PR“. Изготвя им маркетингов план, помага да бъдат поставени сред акцентите на панаира и насочва вниманието към една от най-любопитните художнички в програмата им – текстилната авторка Анджелика Сереч, която принадлежи към народа какчикели и работи с традиционни и експериментални тъкачни техники. Планът на Пиенс сработва. Следват интерес от значими дилъри, посещение на Фондация „Картие“ и дори среща с Брижит Макрон. „Моята мисия е да създавам мост между различни култури“, каза той.
Докато го слушах, си помислих колко странно изглежда властта в този свят. Понякога тя не е институция или длъжност, а едно обаждане, една покана, едно навременно представяне. Нещо дребно на пръв поглед, което за друг човек може да означава цяла професионална траектория. Този въпрос става още по-интересен на фона на сегашното състояние на глобалния арт пазар.
Според Art Basel & UBS Global Art Market Report 2026 световните продажби на изкуство през 2025 г. се увеличават с 4% до 59,6 млрд. долара след две поредни години на спад. Възстановяването обаче остава неравномерно, тоест публичните аукциони нарастват с 9%, дилърският сектор – само с 2%, а пазарът все още е под нивата от 2022 г.
Особено показателно е, че ръстът се концентрира във високия сегмент: продажбите на произведения над 10 млн. долара скачат с 30%, докато тези под 50 000 долара намаляват с 2%. Пиенс описва същия процес с други думи – по-малко спекулация, повече предпазливост и завръщане към исторически утвърдени автори и модерното изкуство като относително сигурна зона.
Франция е любопитно изключение в тази статистика. През 2025 г. френският арт пазар расте с 9% и вече държи 8% от глобалните продажби, което прави страната четвъртия по големина арт пазар в света след САЩ, Великобритания и Китай и най-големия в Европейския съюз.
Според Пиенс Брекзит ускорява укрепването на Париж като европейски арт център, като насърчава редица водещи международни галерии да открият или разширят присъствието си на френска почва. David Zwirner отваря първата си парижка галерия през 2019 г., White Cube – през 2020 г., а Hauser & Wirth – през 2023 г. Паралелно с това разрастването на частни фондации, резиденции и институции, както и силната музейна програма помагат на Париж да затвърждава влиянието си дори в несигурни икономически години.
Парадоксът е, че пазарът може да забавя ход, докато културната екосистема се сгъстява. Затова един град трудно може да бъде определен като „столица на изкуството“ само въз основа на оборота. Значение имат музеите, галериите, резиденциите, образованието, колекционерите, критиката, публичното финансиране и, разбира се, способността на системата да допуска риск.
Не е случайно, че Art Paris определя себе си като „панаир на откритията“ именно в момент, когато самият пазар става по-консервативен. Promesses на практика прави риска по-поносим, тъй като младата галерия получава отделна зона, кураторска рамка и финансово облекчение.
Подобна логика стои и зад Her Art Prize, която Пиенс спомена още по време на официалната си беседа в рамките на SAF Talks. Наградата е създадена през 2025 г. от Art Paris, Marie Claire и Maison Boucheron, но предисторията ѝ започва още през 2019 г., когато панаирът посвещава специален фокус на жените от френската арт сцена съвместно с кураторката Камий Морино и нейната организация AWARE (Archives of Women Artists, Research and Exhibitions). През 2025 г. 40% от близо 990 представени на Art Paris художници са жени.
Първата носителка на Her Art Prize е украинската художничка Жана Кадирова, която остава в Украйна след руското нахлуване и превръща войната, разрушението и устойчивостта на всекидневния живот в част от художествената си практика. Наградата е в размер 30 000 евро плюс международна комуникационна кампания. През 2026 г. журито единодушно отличава френската скулпторка Елза Сахал за нейните експресивни керамични форми, в които тялото, полът и сексуалността се превръщат в поле на художествено изследване.
„Една награда не е достатъчна, но все пак е необходима“, отбеляза Пиенс в разговора с Мария Василева. Според него трайна промяна е възможна едва когато се променят програмите на галериите, селекционните механизми и самата структура на пазара, които продължават да възпроизвеждат неравенства в представянето на жените художници.
В нашия разговор той спомена отново Кадирова с много по-емоционален тон в отговор на въпроса ми кое е последното произведение, което истински го е разтърсило. Сподели ми за серията ѝ с фотографии на разрушени от бомбардировките жилища, в които сред отломките продължават да живеят стайни растения. „Харесвам източноевропейските художници. Има нещо силно в посланието ви. Без декорация. Отивате директно към същността“, каза той.
Думите му звучат като искрен комплимент към художествена чувствителност, която той разпознава като по-директна и по-малко склонна към естетическо прикриване. В същото време обаче подобно обобщение напомня колко лесно Източна Европа може да бъде възприемана през призмата на травмата, историческата тежест и политическата непосредственост.
Последният ми въпрос към Гийом Пиенс беше съвсем кратък: „Според вас кой художник най-точно дефинира десетилетието ни?“. „Маурицио Кателан – отсече той с усмивка. – Намирам го за особено интелигентен. Не мислите ли?“
Италианският художник от десетилетия превръща самата система на изкуството в художествен материал. Провокативните му, иронични и често скандални произведения поставят под въпрос авторитета, религията, смъртта, институциите, славата и самия арт пазар. Най-известният пример от творчеството му през последните години е Comedian от 2019 г. (бананът, закрепен за стената с тиксо), който беше продаден от Sotheby’s през 2024 г. за 6,2 млн. долара след седемминутно наддаване при предварителна оценка между 1 и 1,5 млн. Работата е шега, но и съвършен портрет на пазара. Ако самият обект може да бъде заменен за няколко цента, очевидно не него купуваме за милиони. Купуваме идеята, авторството, сертификата, историята и най-вече емоцията, която всичко това успява да произведе. Може би Пиенс наистина е прав: всяка покупка на изкуство в крайна сметка е емоционална, дори когато е облечена в езика на инвестицията.
