Едва ли някой ще си помисли, че въображението на Уди Алън се е изчерпало, но когато неуморим разказвач ви поднесе нещо от порядъка на „Магия в полунощ”, много вероятно е да се почувствате обидени.
Когато пускаш по един филм всяка година, нормално е да има върхове и спадове в качеството и творческия потенциал. Но когато става дума за Уди Алън, някак си предпочитаме да очакваме чудеса. Е, поне що се отнася до пристрастените. И дори ярките проблясъци (като „Син жасмин”, „Вики, Кристина, Барселона” или „Мач пойнт”) да се получават на 3-5 години, останалите заглавия също трябва да са на ниво, в чест на всички фенове, които ежегодно очакват с нетърпение своята Уди-филм-порция. В този ред на мисли трябва да призная, че за последните 13 години (от „Проклятието на скорпиона” насам) нищо с марката „Уди Алън” не ме е разочаровало така, както „Магия в полунощ”. Защото превъртането на стари лафове, еднообразието и неудачното съчетаване на актьори и/или персонажи е по-скоро случаен проблем, но скуката, при това породена от отсъствието на въображение, си е наистина сериозен гаф. „Магия в полунощ” е откровено скучен филм, въпреки усилията на актьорите. Дали е случайно съвпадение или не, но всеки път когато се захване с фокусници, гадатели или хипнотизатори, нюйоркският режисьор зацикля по трасето на фабулата. И в случая с последната му история, този „дефект в системата” се оказва с трайни последици. Много е възможно до края на киносеанса (а той трае само 97 минути) да сте забравили защо точно Героят е тръгнал да изобличава Девойката. Затова да припомним…
Британецът Стенли Крауфорд е умел илюзионист (или ако предпочитате – магьосник) със сложен източен псевдоним, капризен нрав и голямо его. Стар приятел го моли да посети имение на Лазурния бряг, където очарователна американска госпожица се представя за телепат и медиум. Стенли е известен със способността си да разобличава всякакви „ментални” самозванци, със здравомислещия си скептицизъм, граничещ с мизантропия, и с пълното си неверие в ирационалното (религиозно, духовно или романтично). Но ето че госпожица Софи и нейните „ментални вибрации” успяват да му влязат под кожата…
Уди Алън е умел иронизатор на всякакви типажи и ситуации, но когато навлезе в света на илюзията, често забравя арсенала си от остроти и насмешки, които са неделимите подправки на неговите истории. „Магия в полунощ” се води романтична комедия, но романтиката е малко наивна, а комедията не е достатъчно пиперлива. В резултат остава една тромаво точеща се история, с повърхностни персонажи, конвенционални обрати и предвидим финал (потенциалният паралел с „Пигмалион” също не е от полза за изобретателността на разказа).
Не е казано, че романтичната комедия трябва да разполага с оригинална интрига, но определено помага, особено ако героите са стереотипни. Една щипка пародия би променила общото усещане, но взет едно към едно, сюжетът може да ви накара да се почувствате… без „ментални вибрации”. Претекстът за заминаването на Станли на Лазурния бряг е тривиален, „прераждането” му – неправдоподобно (и не много добре изиграно), а последвалият обрат е направо съшит с бели конци – не, тук не може да е намесен Уди Алън! Другият странен момент е, че режисьорът е изоставил обичайната си приказливост (която винаги качва градуса на иронията), в полза на някакво полусетивно, полузахаросано филофстване. Е, това е твърде тежък „костюм” дори за Колин Фърт.
Британският джентълмен играе себе си, или мистър Дарси („Гордост и предразсъдъци”), или някаква кръстоска между двамата, с нетипично отегчение от собственото си високомерие. Може би диалозите на мистър Уди не пасват добре в устата му или просто е преексплоатирал мрачно-романтично-сдържаното си излъчване. За разлика от него, Ема Стоун в ролята на Софи е истинска глътка свеж въздух и бунтарство, но характеристиките на персонажа й не позволяват голяма свобода на действие (и въображение), отвъд сферата на вездесъщите „ментални вибрации” – можеше да е смешно, ако не беше досадно.
Сюжет, персонажи, актьорска игра… зрителят почти няма за какво да се хване, без да се озове в зоната на deja vu, и то не по отношение на творчеството на американския режисьор, а в зоната на интелектуалното или поне забавното кинопреживяване като цяло.
Едва ли някой ще си помисли, че въображението на Уди Алън се е изчерпало, но когато неуморим и изобретателен разказвач ви поднесе нещо от порядъка на „Магия в полунощ”, много вероятно е да се почувствате обидени. Най-хубавото в творчество на Алън е, че правейки по филм на година, никога не знаете накъде ще ви поведе следващия път. Понякога историите са по-лековати, друг път необикновено задълбочени, но винаги се отличават с познаване на човешките нравите, с даване „на акъл”, и с неизменно любопитство към „случването” на живота, в цялата му пъстрота и многообразие. Как да преглътнем тогава факта, че след филм от класата на „Син жасмин” (независимо дали признава вдъхновението на „Трамвай „Желание” и дали зрителят е в състояние да го разпознае), Уди Алън е решил да си почине с лековата романтична история, която ни „развлича” до задрямване?!
Простете, мистър Алън, но в Magic in the Moonlight няма нито магия, нито лунна светлина.
