Новата книга на д-р Виолета Радева „Обол за лодкаря Харон” („Лени АН”, Русе, 2016) оформя една специфична трилогия в нашата литература. В своята последователност тя е спускане по онова течение на древната река Стикс, в което личната индивидуалност на човека се носи със своето минало, оставяйки далеч зад себе си товара на колективния живот, шума на съ-общностното пребиваване. Времето и събитията са трансформирани в лица на конкретни хора, споменът за които хем възстановява лични преживявания, хем ги превръща в нови.
Различните жанрове на трите книги – „От първо лице”, „Везната на бъдещето” и „Обол за лодкаря Харон” – представят три различни аспекта към почти едни и същи времена и хора. Това е и едно от главните предизвикателства при прочита на тези книги и разглеждането им като трилогия. Публицистичните първи две са разделени на интервюта, взети през годините на т.нар. „преход”, и статии, публикувани при същия „преход”. В тях личността на авторката се вмъква някак епизодично, и то най-често с актуални вмятания, маркиращи дистанцията и промените между интервюто или статията и настоящето. Ще напомним важното обстоятелство, че както интервютата, така и статиите стоят в основата на цялата трилогия, а двужанровите публицистични материали се отнасят до личности и събития, ако не винаги с ключово, то с определящо място в хода на перестроечния преход. Факти и обстоятелства, които не могат да останат на дъното на историята, нито да се пренебрегват като първозданни образци в механиката на този продължаващ и днес преход (отбелязано, впрочем, и от други читатели на нейните книги). Казано с по-прости думи, те съвсем не са текстове еднодневки, имитирали публицистична активност и подбирани оттук-оттам, единствено за да оформят издание.
„Обол за лодкаря Харон” обаче разчупва времевите рамки и ни въвежда в по-тесните граници на срещите по Пътя. Началото им съвпада с детските и юношеските години на авторката. Тук първите срещи са съдбовно свързани със случващото се в семейството и училището, където като змей човекоядец шества „духът на болшевизма”. Така с първите страници на книгата навлизаме в една от емблематичните истории на репресираните български семейства по времето на Сталин и след него. Препитанието на дядовците е отнето, бащата е в затвора по неизвестни причини, детето е здраво контролирано, за да бъде вкарано в правия път на комунизма, а България е завладяна от социо-типове като „другарки” и „другари”. Ако обаче историята потъва в конвенционалното, биографията съхранява своята конкретност и автентичност. Личностите се сдобиват с характер и излъчват естественост – приближават се и ставайки по-земни и плътни, правят срещите непосредствени и запомнящи се. Наситено с конкретика е онова осъзнаване „що е болшевизъм”, което се натрапва още в началното и средното училище, притиска я зад заводските стени, преследва я в университета, опитва да се вклини в преподавателската й дейност. Дори победата с докторската й дисертация е белязана от най-откровени заплахи. Но задължително трябва да добавим, че Радева съвсем не се концентрира в автобиографизма. Нейната задача не е да представи своята история, а да разкаже за „хората, които са изиграли определена роля в живота ми”, и за срещата с тях, която „е сложила отпечатък върху мен самата”. Тази специфична стратегия е следвана в цялото изложение. Оригиналният подход към материала трансформира отделните разкази в очерци, в които авторката не се стреми да бъде на всяка цена обективна. Така съчетанието на автобиографизъм с очерковост се оказва съдържателно и интригуващо. Отправяйки един общ схематичен поглед към цялата трилогия, неминуемо ще ни направи впечатление как епизодичното присъствие на авторката в първите две книги се е разгърнало и приближило до една „аз-очерковост”, в която дистанциите са сведени до минимум, а публицистичността е отстъпила на една съвсем лична стилистика. Доминирана от по-частна сюжетика, тя превръща историческите персоналии в живи хора със свои качества и недостатъци и трансформира публичността им посредством непосредствения разказ за отделни случки и изказвания. Разказвайки за себе си и за хората, с които общува, В. Радева в съществена степен автентизира проблематиката, засегната в публицистичните текстове от първите две книги. Преднамерено или не, извършен е успешен опит – и то на повествователно ниво – не само да се балансират жанровите различия, но и да се изравнят персоналните диспропорции между разказващата и разказваните, да се постигне максимална триединност в структурата на цялата поредица. Отбелязваме тази подробност, тъй като намираме, че тя е замислена още с първата книга и че е реализирана в достатъчно висока степен. За разлика от първите две книги, в „Обол за лодкаря Харон” ще се запознаем по-отблизо както с публични лица, така и с лица, стоящи в сянката на публичния живот. Те не само запълват възможните празнини в галерията от персоналии, но определят и хомогенността между автобиографичния разказ и разказа за отделните личности, изиграли важна роля в живота на авторката, както предварително е заявила тя. Ето защо както те, така и „портретите”, и характеристиките на статично интервюираните в първата книга, са представени в контекста на динамични биографични ситуации и ако не изглеждат различни, то взаимно се допълват. Едни са Невена Крапчева, Жана Гълъбова, Христо Минчев, Стефан Хинков в интервютата „от първо лице”, други са те в повествованието на „Обол за лодкаря Харон”. И въпреки че всичко това изглежда естествено, поради разножанровия характер на изложенията, считаме тяхното персонално разгръщане в контекста на една трудна като преживяване и различна като разказване биография за пълнота, без която трилогията ще изглежда неестествена, а „Обол за лодкаря Харон” несъдържателна. Тук не можем да не обърнем внимание, че репресията, на която е подложена по-голяма част от живота на авторката, не продуцира някакъв титаничен, свръхчовешки героизъм, който да пленява наивните читатели. Откроява се генералната интенция на книгата – да разказва (повече лично, отколкото субективно), а не да изобличава, основавайки се на ефимерни идеалистически позиции. Едновременно с градивното присъствие на забележителни личности като Боян Магът и Тачо Танев е разкрит и характерът на посттоталитарните ченгеджийски групи около вестниците „Репортер 7” и „Подкрепа”, в които иначе толкова хора вярваха. Но сами по себе си не само срещите с цитираните личности са интригуващи и автентични фрагменти от културно-историческите представи за тях. Забележителна е историята на загадъчното първо литературно приятелство на В. Радева с Григор Ленков. Това е една ранна юношеска история, която влияе и след преждевременната му смърт върху нейния усет за стойностна литература и естетика, но и върху ориентацията й към лъжата и истината, към чувството й за справедливост и принципност в отношенията към хората и миналото.
Ако приемем като лайтмотив подзаглавието на книгата на В. Радева, че „всеки живот е роман”, то ще се съгласим, щото и животът, и романът й са изплетени единствено от онези присъствия, срещи и събития, които от най-ранни години се вкореняват в паметта и я превръщат във фактор на растежа – личен и социален, емоционален и интелектуален. „Романът-живот” на В. Радева е изграден не от подбрани и добре споени сюжети, а от хомогенността на персоналиите („образите”), носещи свои отделни сюжети, и личностното й развитие. Авторка на няколко документални филма, на множество публицистични и литературно-исторически текстове, тя се е освободила от рутината на публицистиката и уверено е навлязла в онзи тип белетристика, в който документалното представлява само фрагмент от един обширен личен епос.
