Малко е да се каже, че тази книга е написана с вдъхновение.
Тя е написана с някакво чувство за принадлежност към един ред, който едновременно създава книгата и се приобщава чрез това към него.
Жанрът е определен от авторката като повест, макар че първият ми импулс беше да го нарека роман. Но повест е наистина по-точното определение, тъй като е по-близо до притчите и псалмите, които задават ритъма и тона на текста.
Сюжетът проследява историята на семейството на Исус до неговото раждане в Назарет, бягството оттам и завръщането. През това събитие са оформени образите на Мария и Йосиф, като всеки от тях е вписан в семейно-родовата си история, от по-ранни години до настоящето на разказа.
Ако се ограничим с тази информация, както често правим с непрочетените книги, бихме могли да си кажем: защо да чета, това е сред най-прочутите истории в света, какво може да задържи вниманието ми? „Животът на Иисус“ от Ернст Ренан също проследява битието на Исус от раждането му, освен това е написана в позитивистката традиция и изглежда достоверна и убедителна.
Самото заглавие на Теодора Димова, обаче, е знаково за това, което ще последва. Първият рожден ден разтваря в дълбочина времената и местата, и хората, за да бъде посрещнат. Всичко е подготвено сякаш за идването на детето Исус. И двамата му родители са чисти в душите и сърцата си, почитат и живеят с традициите и са смирени спрямо отредения им живот.
Но дотук с познатото.
Събитието на рождения ден е подготвено дълго преди да се случи. Тази подготовка е описана чрез ретроспекции към личната и родовата история на двамата родители, които са и протагонисти. И тази подготовка е и невидима, за да не кажа неведома, изпълнена на два гласа – този на Мариам и този на Йосиф – хора, призвани докато живеят на този свят, да приемат дара на небесния. Образите им са изградени детайлно и внимателно, с чувство за историчност и епоха, но и с някакъв неутолим копнеж едновременно за божия благодат и за човешка топлота и милостивост. Двамата толкова различни във всичко души – пол, възраст, начин на живот – се превръщат в хармонизиран двуглас, за да разкажат, допълвайки се, историята си.
„Беше като човек и не беше като човек едновременно“, пише Теодора Димова за архангел Гавриил, благовестителя, онзи, който преобръща не само техния живот, но и досегашния божий ред на земята. Тъкмо тук е ключът към тази изпълнена като музикално произведение повест (може би неин музикален аналог би могла да е сонатата). Текстът неуловимо разгръща вътрешните пространства на паметта, за да бъдат посочени и да се окажат значими наглед традиционни и обикновени обстоятелства, подробности, събития, чувства. Погледнато отзад напред, през ретроспекцията, която незабелязано минава в интроспекция, се проявява правилността, обосноваността на божествения избор. Тъкмо Йосиф, не друг. Тъкмо Мариам, не друга.
И така, постепенно от човеци, от помирени с живота си човеци, младата Мариам и старият Йосиф, на които не са спестени човешките страхове от позор, от страдания и от смърт, се превръщат в предопределени и преобразени от съдбовното събитие.
Друго хармонизиращо движение върви между банално-всекидневното, ритуално-тържественото и божествено-съкровеното. Такова, например, е украсяването на храмовата завеса – това, което закрива лоното на съкровеното – светия олтар. Бродерията на ритуалната завеса напредва заедно с растежа на детето в лоното на утробата. Човешкото и божието, това, което е по човешките сили, и онова, което е божията сила, максимално се приближават в годината преди и след раждането на детето Исус. Израстването и повдигането на човешкото според мярата на божието е основна фигура за повестта. Тя е валидна и погледнато от другата страна – вярата в Бога е първо съкровено-интимна, подхранва се и вирее в чистотата на съзнанието, в милостта и състраданието. В любовта и почитта към родителите, в съпружеската отдаденост, в говоренето на истината. Всички човешки отношения, загатнати в книгата, са обрисувани в тази тоналност на грижа и загриженост към другия, за закона, за общността.
Тази схема на взаимно проникване и повдигане между редовете се възпроизвежда по подобие на ключа: „Беше като човек и не беше като човек едновременно“. Рожденият ден на детето е семеен празник, и на земята, и на небето, и в земното семейство, и в небесното. Той е многото неща заедно, многото неща едновременно, той е съвместимостта на различията. Възможността за тяхната съвместимост и тяхната взаимна вместимост.
Повестта „Първият рожден ден“ на Теодора Димова е сред най-добре написаните й книги. Лаконична, дълбока, изящна, лека и близка. Книга, в която да се обича и да се вярва, да се живее и да се вярва, да се умира и да се вярва е едно и също. Ако мисията й е била такава, тя е изпълнена.
Още по темата: „Над люлката на Богомладенеца“, Калин Михайлов
