Премиерът Борисов каза, че България ще даде около половин милион евро в помощ на хората, които са на път да напуснат Сирия или са разселени в рамките на нейната територия. Тези средства ще станат част от парите, които страните от Европейския съюз ще внесат в специално създадения за целта фонд, който трябва да подпомогне сирийските граждани в нужда и така да ги задържи в родината им. Пари, които ще бъдат изразходвани, за да се гарантира допълнителен контрол над потока от бежанци към европейските територии.
Няма съмнение, че фондът се създава с цел бежанският приток да бъде ограничен по хуманен начин, без прилагането на мерки, които вече бяха предприети от страни, членки на Съюза, и които възмутиха общественото мнение, въпреки че мнозина ги намериха за навременни и оправдани. Стени, ограждения, връщане към мрежите на социалистическия лагер.
И нашият министър-председател отвори дума, направо настоя за затваряне на границите ни, през които влизат мигрантите. За тежък и засилен контрол по южната ни граница. Дотук изглежда, че съм критичен от гледната точка на човешките права.
Нека да се каже и това само че, а именно, че България можеше да бъде една от първите, които са държали в ръцете си основанието да го направят. Да затворят, да бетонират, да блокират. Едва ли географията позволи с по-голямо право на страни от Централна и Западна Европа да строят стени и да прилагат крути мерки, тъй щото бегълците от Сирия и всички прикрепили се, прилепили се, да не влизат у тях.
В съгласие с националния характер, може би, стига да приемем, че това понятие е приятно, че е дискурсивно допустимо в наши дни, българите пак изчакаха.
Мисля си, че има нещо у нас, което позволява, знайно е, твърде рискованата характеристика „народопсихологична особеност”.
Не съм наивен чак дотам по пътя на народопсихологическите си трасирания, за да не знам, че в наши дни за такова нещо не става и дума понякога. Но българската съвременна външна политика ме опровергава. Защото поведението както на българските управници сега, когато става дума за проблема с имигрантите, така и на българския народ по този въпрос, е невероятно толерантно към прииждащите и търсещи убежище, па макар и да се говори иначе. От някои. Всеки ден се разминавам с пребиваващи в България. Много от тях ще останат, ще променят себе си, но българите са модерни хора. Мисля, че са далеч по-модерни от други в Европа. Сега да се изясняваме около смисъла на „модерни” ли?!
Трябва да се изясним. Защото българите не са „модерни”, а са традиционно, консервативно гостоприемни и милостиви.
„Модерната” гостоприемност е съмнителна, както виждаме кристално. Когато гостите станат повече от предвидените за столовете около масите, тази гостоприемност се обръща на защита. Нормално е, няма как. Но симулацията на неограничена от нищо човечност създава впечатлението за преструване, което отвращава.
Вижте, ясно е, че трябва да се предприемат защитни мерки, че няма как да не се реагира ответно. Само че, пак ще кажа, това трябва да става не сингуларно, а действително солидарно. Защото действията на основата на демонстративната независимост, прожектирани на фона на декларираното и скрепено с договори единство удивяват. И възмущават.
Да, знам, че в частни разговори между българите се изговорят ругатни за имигрантите, че това става, че има неприязън, но все пак си позволявам да обобщя: българинът остава мил и близък на болката на чуждия.
Затова ли, може би, дори министър-председателят ни изчака всички в Европейския съюз, преди да каже, че и българите ще потърсят сигурност за своите граници, че ще се защитят и те все пак. Воден от българското в себе си последен, може би.
Търпеливи сме, българите. Търпеливи и милостиви.
