Начало Галерия 100 години след Манифеста на сюрреализма
Галерия

100 години след Манифеста на сюрреализма

Яница Фендулова
01.05.2024
867
Нуркан Нуф, Corrhythmus, 2024, фотография Я. Фендулова

Изложба „Био-автоматизъм/техно-автоматизъм/AI автоматизъм. Автоматизмът в епохата на метамодернизма“, 11 април–8 май 2024 г., Изложбени зали „Рафаел Михайлов“, Велико Търново, куратор Атанас Тотляков

Тази година би следвало да отбележим 100-годишнина от първия „Манифест на сюрреализма“ на Андре Бретон. Всъщност дали не сме пропуснали юбилея още през 2017 г., ако следваме историческото време от лансирането на самото понятие на Гийом Аполинер (А защо да не отчетем и „сюрнатурализма“ (пак на Аполинер), или вече вървим съвсем напосоки, автоматично?)

Изложбата „Био-автоматизъм/техно-автоматизъм/AI автоматизъм. Автоматизмът в епохата на метамодернизма“ разтваря пред нас разноликото поле на автоматизма – онази метафизична техника на Макс Ернст, асимилирана в услуга на сюрреалистичното разкриване на несъзнаваното. Що е автоматизъм – изтръгнати от контрола на съзнанието действия, освободени от диктата на рационалната мисъл и човешкия морал. Коренът на думата е „автомат“, идва от гръцкото αύτόματοσ – „който се движи от само себе си, самодвижещ се“.[1] В този смисъл всекидневният израз „Извинявай, стана автоматично“ (стана неволно[2]) е онова познато на всички извинение за необмислени (т.е. неконтролирани) действия, които някак са породили непредвидени последствия. Мисля си дали изкуственият интелект ще каже: „Извинявай, стана автоматично“.

Откриване на изложбата, фотография Нуркан Нуф

В така очертаната перспектива настоящата изложба съпоставя наследеното с актуалното. В експозицията ще видим както традиционния сюрреалистичен подход на психологическия автоматизъм, така и по-рядко разглеждания биологичен автоматизъм, но и популярния технологичен автоматизъм във всевъзможните му вариации (разсейки). В известната унаследеност на опит, съвременното смесване и настоящата им хоризонтална проекция (както твърдят теориите за метамодернизма) трите ракурса – „био“, „техно“ и AI – заложени иначе аргументирано, дори не биха могли ясно да се диференцират един от друг. Това отбелязва и кураторът Атанас Тотляков.

Тази привидно малка експозиция в „антрето“ на Изложбения комплекс във Велико Търново прави солидни концептуални заявки, а самата тя е сякаш в сгъстено състояние, в очакване да се разгърне. Изложбата актуализира въпроси, разкрива концептуално ярки и широки хоризонти на една хибридна, недостатъчно разработена като изследователско поле и в този смисъл проблематична тема. Самият куратор чертае това поле в специфичната му насоченост. Текстът на Атанас Тотляков представлява обширна статия, достойна за научен форум, която кореспондира с критическата рефлексия на автори като Валтер Бенямин и Розалинд Краус и в аргументацията си привлича съвременни теоретици на съзнанието като Шон Галахар и Лаура Маркс.

Не можем да кажем, че този проект чества юбилея, но във всеки случай се ангажира с опита на сюрреализма. Пред нас е проект с визия, който прави поанта и добавя към дългогодишната дискусия по темата три метамодернистични гледни точки: Съвременни концепции за съзнанието и човешкото съществуване; Взаимното проникване на различни области на познанието и изкуството; Активно възприятие за структурата на чувството, породено от променящата се среда.[3] Кураторската концепция е размисъл върху теориите за ума, активностите на мозъка и техните бледи и периферни за съзнанието автоматизации, през телесно им въплътяване или разкриване, а оттам към бъденето на тези тела в света на технически средства, който познаваме днес. На тези релации Атанас Тотляков обръща голямо внимание, очертава се цялостно специфичен дискурс. Нека отбележа и разискваните от него напрежения между изкуствен-естествен интелект в достигането на етапа, когато Декартовото „Аз мисля, следователно съществувам!” се поставя в режим на съмнение![4]

Интересно е да се отбележи също, че тази изложба идва сякаш повикана: „много е поучително да се сравни стремглавото присъединяване на движението към непонятното чудо на машините…“, пише Бенямин през първите десетилетия на XX век в доскоро непреведените на български език есета върху сюрреализма.[5] Пише ги тогава, когато художественият авангард вече е на път да се трансформира в историческо понятие. Неговите есета, които се изкушавам да цитирам пространно, регистрират начала на разраснали се в настояще проблематики.[6]

Сюрреалистите са „по следите не толкова на душата, колкото на нещата – казва Бенямин. Те издирват тотемното дърво на предметите в гъсталака на праисторията. Най-горната, най-последната гримаса на този тотем е кичът. Той е сетната маска на баналното […] Сега обаче кичът приближава света на предметите към човека; предметният свят се поддава на опипващия му захват и в крайна сметка изгражда своите фигури вътре в него. Новият човек съдържа в себе си цялата квинтесенция на старите форми и това, което се образува в сблъсъка му с една заобикаляща го среда [вече през първата половина на XXI век] – както в сънищата, [или в дигиталната фантазия] така и в думите и образите на дадени творци, – е едно същество, което би трябвало да се нарича…“[7] „синтетичен сюрреалист“ в свят на имитативен на естественото интелект.[8]

Подобен езиков колаж – иначе немислим, дава образ на онези осцилации между състояния, в перспективата на които заложените три понятия очертават своя потенциална траектория в проекцията на настоящето: от био-автоматизма през техно-автоматизма до AI автоматизма. Нека сега си въобразим, че напластяваме „от-през-до“ на линейното историческо време и ги поставим вплетени на едно поле, недиференцирани в крайности – ето и поантата в подзаглавието на изложбата „Автоматизмът в епохата на метамодернизма“.

Момчил Енчев, „Метатяло“, 2023/2024 г., фотография Н. Нуф

Прави впечатление, че кураторската визия е насочена повече към артиста като индивид, отколкото към произведението като самоцелен продукт. Отделно от това е любопитно, че почти всички участници (с изкл. на Д. Пеева) са свързани с Факултета по изкуства на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, което прави тази изложба своеобразно представителство.[9]

В нея виждаме произведения на четиринадесет визуални артисти от няколко поколения. Най-младите са настоящи студенти от различни специалности и курсове в същия факултет – Момчил Енчев, Стефан Василев, Диляна Атанасова и Никол Христова. Видеата и дигиталните им разработки са доста интересни в ракурса на био-автоматизма и AI автоматизма. Работите на М. Енчев и Ст. Василев например се позовават директно на Бенямин и са отличени през 2023 г. в конкурса на същото издателство „КХ – Критика и Хуманизъм“.[10]

Макар да е представител на предходното поколение, тук можем да споменем и Георги Рачков.[11] Той излага „Автоматична рисунка със затворени очи“ и няколко фотографии от процеса между него и околната среда.
От това предходно поколение са и Деница Милушева, Нуркан Нуф, Яница Фендулова.

Заглавието „Синтетична парейдолия“ на Деница Милушева казва доста: чрез изкуствен интелект тя изследва разпознаването на форми в аморфията от петна – процес, който е особено характерен за човешката рецепция, превърнал се в елемент на машинното обучение не отскоро. Това е принцип, приложен в обучението на изкуствения интелект да анализира и да въобразява нови форми, т.е. да бъде креативен. Милушева преобръща експеримента – от машината към човека.

За Corrhythmus на Нуркан Нуф също е използван AI на определен етап от реализацията. Работата е интерактивна – чрез различни устройства, връзки, сензори, инфраред, фотосинтезатор и др. се визуализират променливите стойности на вход-изходния сигнал, проследяван в реално време. Този сигнал е сърдечният пулс на посетителя.

В другия ъгъл на експозицията е „Инструктиран автопортрет. Перформативен обект“ на Яница Фендулова. Работа се базира на анкета, социален профил, и разкрива протекъл процес между две сестри, координиран от дистанция чрез авторска инструкция. Този автопортрет представлява повече интерсубект – междина, в която се застъпват характеристики и на портретирания, и на портретиращия, а префиксът „авто“ се колебае между инструктиращия и инструктирания. Социалното профилиране на съществуването в дадена среда е особен рефлект на споменатата „междина“.

Екатерина Иванова, „Обекти в интерполе“, 2024 г., фотография Н. Нуф

Въпреки че в изложбата няма подобни разграничения – дотук виждаме кураторската селекция на млади артисти до 35 г. Наложилите се вече имена са: Милен Алагенски, Дарина Пеева, Тодор Ламбов, Младен Младенов, Екатерина Иванова и Атанас Тотляков.

„Обекти в интерполе“ на Екатерина Иванова извиква онази неспособност да избягаш докрай от дадена представа, която фиксира обекта на внимание. А обектите са физически, присъстващи, тактилни, но и изличени в бяло – въже, тел, восък, стъкло, кора от дърво, гъба, и непосредствено над тях – визуализации на техните бягащи от бялото авторски представи. Работата е умела разработка в полето на концептуалната рисунка, в което Иванова има силно присъствие. На отсрещната стена кореспондират „Метафизични пейзажи. Отвъд I и II“ на Тодор Ламбов – две големоформатни фотографии, представящи ни потапяне в бледи или стръмни стадии на дефокус (или безсъзнателни бездни) в/на клинични състояния.[12] В тези фотографии има документализъм, който плаши. В съседство дочувам тихо тик-так, тик-так, тик-так. Часовников механизъм звучи от триптиха „IN CRYPTO-техно-автоматизъм“ на Младен Младенов, където също срещаме дифузия, както пространствена, така и времева – сякаш преди малко бяха различни. Да, във всеки панел тече преконфигурация с цикъл от един час, тик-так.

Инсталацията Thing. Anonymous/XXI Century – Нещо на Дарина Пеева дефинира съществуваща субстанция, а то, нещото, е неидентифицируемо в своята същност на отказан от функция отломък на автоматизиран процес при 3D принт. Техно-проблематиката е основа на артистичната ѝ практика като художник график, а в пространствените ѝ реализации „техно“ става видим материален посредник. При Милен Алагенски кураторът е избрал две автоматични рисунки от общо тридесетте в серията „Реминисценции“. Работите на Алагенски са реминисценции на онзи психически автоматизъм, извлечен от лоното на сюрреализма в потенциално безкрайни серии от (без)мисловното поле на жеста. Атанас Тотляков участва в експозицията също с две от серия концептуални рисунки със затворени очи – „Хаптично и/или оптично 2 и 3“. Произведенията съдържат ръкописни уточнителни бележки и привидно хаотични линии, които всъщност проследяват тактилното усещане при възприятие от ниския релеф на самото произведение.

„Актуалното състояние е флуидно смесване, периодично изменение и колебание при дисперсен обмен на идейните основи“ – тази декларация на Атанас Тотляков сякаш преминава през цялата експозиция. Да, нещата са отишли далеч от „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ – най-цитираното есе на Валтер Бенямин. Но е очевидно, че кураторската концепция търси не крайностите на техно-света, а винаги убягващите в понятийни обобщения структурни връзки, рефлекти и принципи при „техно“ като част от биологичното, телесното и въплътеното в средата съзнание.

Настоящата изложба е част от паралелната програма на проекта „Метарезерви 2024“, изследващ артистичните практики на метамодернизма. Проектът предстои да се открие в ХГ-Стара Загора през юни. Като своеобразен преход към него, изложбата „Био-техно-AI автоматизъм“ дава заявка за преразглеждане на модернистките практики, като представя „изглед“ към сюрреалистичните възгледи в актуалността на съвремието: взима предвид тяхното разчленяване и деконструиране от постмодерността, и техните променливи в новото „мета“ състояние.

[1] Речник на българския език (онлайн), БАН, https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/автомат/ /18.04.2024
[2] Тук имам предвид „воля“ по анализа в кураторския текст – вж. секцията „Техно-автоматизъм“ в: Тотляков, Ат., Био-автоматизъм/техно-автоматизъм/AI-автоматизъм. Автоматизмът в епохата на метамодернизма, кураторски текст за изложбата, на https://urbanshortcut.org/pf/bio-techno-ai-automatism-bg/
[3] Тотляков, Ат., Кураторски текст за изложбата.
[4] Пак там.
[5] Бенямин, В. „Сюрреализъм и критическа теория“ (с приложение от Т. В. Адорно), съставител, превод и послеслов Стилиян Йотов, изд. „КХ – Критика и Хуманизъм“, София, 2022 г., цит. по с. 25.
[6] По повод на посочената по-горе „трансформация“ на движението и редовете за мечти, сън, звук, образ, език и смисъл (като ключови думи) вж. с. 13 от есето на Бенямин „Последна снимка на европейската цивилизация“ (пак там).
[7] Вметнатите фрази са мои бележки в квадратни скоби. В оригиналния откъс историческото време е това на Бенямин – той коментира периода „от втората половина на XIX в.“, вж. В. Бенямин, есето „Кичът на сънищата“, пак там, с. 48–49.
[8] Използваният тук пасаж е от заключението на есето „Кичът на сънищата“ на Бенямин и завършва с израза „мебелираният човек“. Тази фраза вече е била предмет на множество дискусии според уточнението на Стилиян Йотов. (В. Бенямин, пак там, с.49). В настоящия контекст би било продуктивно начинание да реферираме „мебелировка“ към актуалността на съвремието, като имаме предвид вече развитата технология в смисъл на протеза – човекът с техно-протези. Споменатата дигитална фантазия можем да разискваме доста и в различни аспекти, но за момента нека я отнесем към работата на Деница Милушева „Синтетична парейдолия“ (вж по-долу). Атанас Тотляков е използвал израза „технологичен сюрреалист“ (кураторски текст, секция AI автоматизъм), като се има предвид „синтетичен“; крайното допълнение е мое.
[9] В този смисъл бихме могли да правим аналитични паралели с официалната изложба на същата институция в залите на „Шипка“ 6, СБХ, от март. Във всеки случай това не е целенасочено намерение, а съвпадение на протичащи процеси във Факултета по изкуства на ВТУ. А коментирайки изложбата „Био-техно-AI автоматизъм“, трябва да допълним, че този параметър не е водещият – кураторската селекция показва свързване на идейно ниво между определени индивиди, независимо от институционалната (или друга) принадлежност.
[10] Произведенията на четиримата студенти са разработени в класове на проф. Атанас Тотляков, проф. Младен Младенов и гл. ас. Екатерина Иванова, в програмите на „Визуални изследвания“ и „Рисуване и интермедия“ към споменатите факултет и университет.
[11] Работата на Рачков е била част от студио „Експериментална рисунка“, водено от същия преподавателски колектив години по-рано (вж. предходната бележка).
[12] Бележка към необичайната за фотографиите изложбена подредба: позиционирани по вертикала, огледалната рефлексията на стъклото проектира върху им силуета на гледащия – стъпил на твърдо отдолу, а реещото се бледо розово разнася контура нагоре.

Яница Фендулова
01.05.2024

Свързани статии