Начало › Книги › Изборът › Посвещавам ви моята тишина
Изборът

Посвещавам ви моята тишина

Марио Варгас Льоса
16.09.2026
5813
Марио Варгас Льоса, фотография actualidadliteratura.com

Откъс от последния роман на големия испанско-перуански писател и нобелов лауреат Марио Варгас Льоса

Жизнерадостни събирания със звън на китара, гласовити певци, ситни танцови стъпки и задължителна доза кичозност – това е перуанският валс, който Марио Варгас Льоса възпоменава с поклон в „Посвещавам ви моята тишина“. Романът възкресява все още малката, етнически разнородна, но мирна Лима, различна от разрасналия се и разединен от терористични акции град през 90-те години на XX век, превърнал се във фон за перипетиите на главния герой Тоньо Аспилкуета, неоценен от „интелектуалния елит“ експерт по креолска музика. Вдъхновен от концерт на мистериозен китарист, чийто талант събужда чувство за единение и братска обич, Тоньо решава да му посвети книга и разбулвайки трагичната му съдба, да изследва перуанската идентичност и валса от неговото зараждане сред най-бедните до превръщането му в общонационален символ на Перу. С убеденост и страст Тоньо провъзгласява перуанския валс за обединител на перуанското общество, способен да разреши неговите конфликти. Екстравагантна и смешна утопия! Ала всяка утопия въплъщава мечта и с този свой последен роман Варгас Льоса завещава на обичното си и изстрадало Перу мечтата и надеждата за по-щастливи бъднини.

Марио Варгас Льоса (1936—2025) живее по време на главозамайващи смени на идеологии и политически режими, фалшиви герои и обречени битки. Той минава през различни стилове и техники на писане, които винаги се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна жажда за свобода. Той съчетава криминални мотиви и исторически факти, политическа алегория и социална критика — всичко това облъхнато от чувство за хумор. Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Квартал Петте кьошета“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща“ свидетелстват за ангажираността на писателя. „Лудориите на лошото момиче“ умело преплита емоции и еротика, комично и трагично, реалност и художествена измислица. С логото на „Колибри“ у нас излезе и романът „Сурови времена“, задъхан политически трилър, изтъкан от коварен шпионаж, поръчкови убийства и предателства. А сборникът с есета „Зовът на племето“ е своеобразна интелектуална автобиография на писателя, с която той отдава дължимото на мисловната традиция на Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър, Раймон Арон, Исая Бърлин и Жан-Франсоа Ревел.

„Посвещавам ви моята тишина“, Марио Варгас Льоса, превод от испански Маня Костова, художник на корицата Стефан Касъров, издателство „Колибри“, 2026 г.

За какво ли го бе търсил Хосе Дуранд Флорес, този представител на интелектуалния елит на Перу? Предадоха му, че се е обадил в кварталната бакалия на неговия приятел Коляу, където се продаваха също вестници и списания. Той върна обаждането, но никой не вдигна. Коляу му обясни, че дъщеря му Марикита, още малко момиче, е записала телефонния номер и навярно не е чула правилно цифрите, но със сигурност отново ще позвънят. Тогава Тоньо усети как го налазват онези дребни, непристойни гадини, които, сам признаваше, го тормозеха от най-ранно детство.

За какво ли го търсеше? Макар да не го познаваше лично, Тоньо Аспилкуета знаеше кой е Хосе Дуранд Флорес. Уважаван писател, тоест човек, на когото Тоньо едновременно се възхищаваше и мразеше, защото стоеше някъде там горе, накичен с определения като „знаменит литератор“, „прочут критик“ и други обичайни хвалебствия, печелени с такава лекота от интелектуалците, принадлежащи в тази страна към онова, което Тоньо Аспилкуета наричаше „елита“. Какво бе извършила до момента въпросната персона? Живял бе в Мексико, разбира се, и не друг, а самият Алфонсо Рейес[1], есеист, поет, ерудит, дипломат и директор на университета „Колехио де Мехико“, бе написал увода към известната му издадена там антология „Залез на сирени, блясък на ламантини“[2]. Разправяха, че бил експерт по всичко свързано с перуанския писател от XVI век Инка Гарсиласо де ла Вега[3], чиято библиотека, твърдяха, успял да възпроизведе в дома си или в някакъв университетски архив. Това, разбира се, впечатляваше, но пък не беше кой знае какво, всъщност не представляваше кажи-речи нищо. Тоньо Аспилкуета набра отново номера и за пореден път не вдигнаха. Сега вече омразните гризачи плъзнаха по цялото му тяло, както всеки път, когато го обхващаха възбуда, нервност или нетърпение.

Тоньо Аспилкуета пусна поръчка в Националната библиотека в центъра на Лима да купят книгите на Хосе Дуранд Флорес, но макар госпожицата, която го обслужи, да прие поръчката, книгите така и не пристигнаха. Тоньо знаеше, че Дуранд Флорес е именит академик, но нямаше представа на какво се дължи тази негова слава. Запомнил бе името му заради странност, която или издаваше, или опровергаваше неговите чуждоземни вкусове. Всяка събота Дуранд Флорес публикуваше в ежедневника „Ла Пренса“ статия, в която се изказваше ласкаво за креолската музика и дори за певци, китаристи и кахонисти[4] като Кайтро Сото, който акомпанираше на перуанската певица и композитор Чабука Грандa[5], а това напълно естествено пораждаше у Тоньо известна симпатия към него. Тоньо изпитваше силна антипатия – да горят в ада дано – към изисканите интелектуалци, които презираха креолските музиканти и нито ги възхваляваха, нито ги разпъваха на кръст.

Тоньо Аспилкуета беше ерудит в областта на креолската музика във всички нейни разновидности – крайбрежна, планинска и дори амазонска; посветил ѝ бе живота си. Единственото признание, което си спечели обаче, както не е трудно да се предположи, не намери парично изражение, но го утвърди, особено след смъртта на професор Моронес – великия експерт от Пуно[6] – като най-добрия познавач на перуанска музика в страната. Тоньо се бе запознал със своя учител още в университета „Колехио де Ла Сал“ малко след като баща му, италиански преселник с баско фамилно име, нае малка къща в „Ла Перла“, където Тоньо живя и отрасна. След кончината на професор Моронес Тоньо се превърна в „интелектуалеца“, който най-много знаеше (и пишеше) за музиката и танците от националния фолклор. Получи бакалавърска степен от университета „Сан Маркос“, след като защити дипломна работа, посветена на перуанския валс. Негов ръководител бе самият Ермохенес А. Моронес – Тоньо откри, че зад въпросното А с точка до него се криеше презимето Артахерхес, – чийто любим ученик и асистент бе той. По-късно Тоньо се превърна в продължител на изследванията и откритията на своя учител, свързани с регионалните музики и танци.

В трети курс професор Моронес му възложи да води някои лекции и всички в „Сан Маркос“ очакваха, че след като учителят му се пенсионира, Тоньо Аспилкуета ще наследи неговата катедра. Самият той също хранеше подобни надежди. Затуй, когато приключи неговото петгодишно следване във Факултета по литература, той продължи изследователската си работа във връзка с докторска дисертация, озаглавена „Глашатаите на Лима“ в памет, естествено, на неговия учител доктор Ермохенес А. Моронес.

В колониалните хроники Тоньо откри, че така наречените „глашатаи“ пеели, а не просто рецитирали общинските вести и съобщения и така те достигали до гражданите под формата на музикална реч. Благодарение на госпожа Роса Мерседес Аярса, забележителен специалист по перуанска музика, той узна, че провикванията на уличните занаятчии и търговци представлявали най-старите градски звуци, защото уличните продавачи на понички роскетес, на гватемалски бисквити, на сладки рейес фрескос, на паламуд и други рибни специалитети викали, за да предлагат своята стока. Техните викове оформяли най-старото озвучаване на улиците на Лима. Не може да не добавим към тях и провикванията на продавачките на вкусната кауса[7], на зарзавати, на пикарони[8], на тамалес[9] и дори на билкови чайове.

Докато мислеше за тези неща, Тоньо Аспилкуета толкова се горещеше, че сълзи избиваха в очите му. Най-дълбоките жили на перуанската националност, усещането за принадлежност към една общност, обединена от едни и същи гласови съобщения и разпоредби, беше проникнато от музика и песни. Това щеше да е откривателската поанта в неговата дисертация, която набъбваше в многобройни фишове и тетрадки, ревностно пазени в едно куфарче до деня, в който професор Моронес се пенсионира и с траурно изражение му съобщи, че в „Сан Маркос“ решили, вместо да назначат Тоньо за негов заместник, да закрият катедрата, посветена на перуанския фолклор. Специалността стана факултативна и всяка година по необясними, нечувани причини записаните кандидати намаляваха. Отсъствието на студенти предопредели печалния ѝ край.

Когато научи, че никога няма да преподава в „Сан Маркос“, Тоньо Аспилкуета се изпълни с такъв гняв, че едва не накъса на хиляди късчета всички фишове и тетрадки, дълго съхранявани в куфарчето му. За щастие, не го направи, но напълно изостави своя план за дисертация и илюзорната мечта да гради академична кариера. За негова единствена утеха му остана славата на именит специалист по народна музика и танци или, както той се самоопределяше, „пролетарски интелектуалец“ в областта на фолклора. Откъде Тоньо Аспилкуета притежаваше такива познания за перуанската музика? Между предците му не фигурираше нито един певец, китарист и още по-малко танцьор. Баща му, имигрант от италианско село, работеше в железниците, които обслужваха централните планински райони, и прекара живота си на релси. Майка му ту постъпваше, ту излизаше от болници, където я лекуваха от многобройни болежки. Издъхна, без да остави ясна следа в детството на Тоньо, и споменът му за нея се градеше по-скоро върху снимки, показани от баща му, отколкото върху реални преживявания. Не, в рода си нямаше предшественици. Петнайсетгодишен, съвсем сам започна да пише статии за националния фолклор, защото почувства потребност да изрази с думи вълненията, които предизвикваха у него акордите на Фелипе Пингло[10] и останалите певци на креолска музика. Справи се доста успешно. Изпрати първата статия в едно от многото списания еднодневки от петдесетте години. Озаглави я „Моето Перу“, защото в нея ставаше дума именно за скромния дом на Фелипе Пингло Алва в квартала „Синко Ескинас“ в Лима, който Тоньо посети с тетрадка в ръка и бързо я запълни със записки. За статията му платиха десет сола[11] и той реши, че се е превърнал в най-добрия познавач и критик на перуанска народна музика и танци. Веднага добави парите към предишни спестявания и ги похарчи за грамофонни плочи. Продължи да влага в музика и най-дребните припечелени суми. Скоро колекцията му от плочи се прочу в Лима. Радиа и вестници започнаха да му ги искат назаем, но тъй като рядко му ги връщаха, се наложи да прекрати тези прояви на щедрост. По-късно, когато размени ценната си сбирка с материали за строеж на малка къща в жилищния район Виля Ел Салвадор в предградията на Лима, престанаха да му досаждат. Няма значение – каза си, – важното е, че музиката не преставаше да живее в кръвта и в спомените му, а това беше достатъчно, за да продължава да пише статии и да обезсмъртява интелектуалното наследство на прочутия син на Пуно Ермохенес А. Моронес, да почива в мир.

Страстта му беше единствено и изцяло интелектуална. Тоньо не беше китарист, нито певец и още по-малко танцьор. В младостта си бе изпадал в доста трудни ситуации, понеже не умееше да танцува. Понякога, особено на събирания и празненства, където ходеше неизменно с тефтерче в джоба на сакото си, разни госпожи го канеха понякога и той правеше несръчно по няколко валсови стъпки – най-лесните, – но никога не му достигна смелост за маринера[12], уайнито[13], северни танци, като например характерното за град Пиура тондеро[14], или полки. Не успяваше да спази такта, краката му се преплитаха; веднъж дори падна – как само се изложи – и затова предпочете да поддържа славата си на непохватен танцьор. Не се отлепваше от стола и вглъбен в музиката, наблюдаваше как най различни мъже и жени, стекли се от цяла Лима, се сплитаха в братска прегръдка, която – сигурен беше – потвърждаваше най-съкровените му интуитивни усещания.

Макар перуанските интелектуалци, които оглавяваха катедри или публикуваха в престижни издателства, да се отнасяха презрително към него или изобщо да не подозираха за неговото съществуване, Тоньо не изпитваше чувство за малоценност спрямо тях. Може да не разбираше много от световна история и да не беше запознат с модерните френски философски учения, но пък знаеше наизуст музиката и текста на всички маринери, пасильос[15] и уайнитос. Беше написал множество статии за „Моето Перу“, „Перуанската музика“, „Национален фолклор“ и други подобни издания, които с мъка оцеляваха и след своя втори или трети брой изчезваха, често без да успеят да му изплатят малкото, което му дължаха. „Пролетарски интелектуалец“, какво друго да очаква! Може да не будеше уважение, нито дори интерес у интелектуалци като Хосе Дуранд Флорес (за какво ли го бе търсил?), но пък се радваше на уважение от страна на самите певци и китаристи, жадни за слава и реклама – нещо, на което Тоньо Аспилкуета се посвещаваше от години, както свидетелстваха стотиците изрезки, съхранявани грижливо в същото куфарче, където мухлясваха бележките по неговата дисертация. В някои от статиите му оживяваше споменът за характерните механи – пеняс[16], – които подобно на двете заведения „Ла Палисада“ и „Ла Тременда пеня“, разположени на Армейския моств квартал „Мирафлорес“, вече не съществуваха. Добре че Тоньо не пропускаше събиранията в тях. Още от ранни младини, едва петнайсетгодишно момче, посещаваше редовно всички пеняс в Лима – често ги възкресяваше в паметта си, за да не забрави важната роля, изпълнявана от тях. От време на време някой журналист, решил да напише хроника за Лима, го търсеше и тогава той му определяше среща на закуска в „Бранса“. Това беше неговият единствен порок – закуските в „Бранса“, за които му се случваше да иска пари назаем от жена си Матилде…

[1] 1 Алфонсо Рейес Очоа (1889–1959) – мексикански писател, поет, ерудит и дипломат. Номиниран пет пъти за Нобелова награда за литература и определян като един от най-големите испаноезични писатели. – Б.пр.
[2] Ламантин – морска крава. – Б.пр.
[3] Гомес Суарес де Фигероа (1539–1616), познат като Инка Гарсиласо де ла Вега – перуански писател и историк от смесено индианско-испанско потекло. В съчиненията си описва историята на Империята на инките и завладяването ѝ от испанците. Високо ценен от по-късните поколения испански литератори. Марио Варгас Льоса го нарича „съвършен разказвач на истории“ заради неговата красива и елегантна проза. – Б.пр.
[4] Кахон – перуански музикален перкусионен инструмент, представляващ голяма правоъгълна кутия с отвор, подобен на този на китарата. Звукоизвличането се получава чрез удряне с ръце по предната повърхност, която е от тънко дърво или шперплат. Инструментът често се използва за акомпаниране на пеене, особено на фолклорна музика, и също така може да се чуе в съвременната южноамериканска и световна музика. – Б.пр.
[5] Чабука Гранда (1920–1983) – перуанска певица, автор на оригинални песни и на преработки на фолклорни пиеси. Става известна с изпълнение на валсове, сред които „Цветът на канелата“ се превръща в неофициален химн на столицата Лима. В по-късното си творчество Чабука Гранда използва мотиви от музиката на чернокожото население на Перу. – Б.пр.
[6] Пуно – град в Южно Перу на езерото Титикака, известен като фолклорна столица заради традиционните фестивали на народна музика и танци. – Б.пр.
[7] Кауса – типичен перуански ордьовър или лека закуска. Името му произлиза от думата каусау, означаваща на кечуа живот или храна. Комбинира предколумбова и испанска кухня и представлява два пласта картофено пюре с плънка от риба тон, авокадо, майонеза и варено яйце. – Б.пр.
[8] Пикарони – тестени изделия, подобни на мекици, които се пържат на улицата. Основните им съставки са тиква и сладък картоф. – Б.пр.
[9] Тамалес – традиционно ястие и популярна улична храна в Централна Америка, подобна на пелмени от царевично брашно, варени на пара в царевична шума или бананови листа, с пълнеж от месо, зеленчуци или плодове. – Б.пр.
[10] Фелипе Пингло Алва (1899–1936) – влиятелен и плодовит музикант, композитор, поет и текстописец на песни, считан за баща на перуанската креолска музика и наречен „безсмъртен бард“. Най-известният му валс е „Плебеят“. – Б.пр.
[11] Сол – национална парична единица на Перу. Един сол се равнява на 0,26 евро. – Б.пр.
[12] Маринера – един от най-представителните и популярни танци на Перу, считан за национален танц на страната. По природа е метиски, съчетава местни, африкански и испански елементи. Маринерата се отличава с елегантни, деликатни движения и флирт между мъжа и жената. – Б.пр.
[13] Уайно – жизнерадостен традиционен перуански танц от района на Андите с предколумбови и здрави корени в традицията на инките. Авторът използва умалителното „уайнито“. – Б.пр.
[14] Тондеро – характерен перуански танц от северния крайбрежен район, характеризиращ се със специфичен китарен ритъм и танцови стъпки. – Б.пр.
[15] Пасильо – наименование на перуански танц. Наименованието му пасильо, умалително от „пасо“ (стъпка), се обяснява с характерните ситни стъпки. – Б.пр.
[16] Пеня – празнично събиране с изпълнение на перуанска музика и танци, както и заведение, в което се провеждат такива празненства със сервиране на перуанска кухня. – Б.пр.

Марио Варгас Льоса
16.09.2026

Свързани статии

Още от автора