„Най-търсеният човек” е история написана от британец, режисирана от холандец, ситуирана в Хамбург и концентрирана върху съдбата на един чеченец и някои други близкоизточни мотиви.
Казват, че дребен обрат в сюжета е в състояние да превърне всяка от комедиите и трагедиите на Шекспир просто… в драми. Изглежда точно толкова е необходимо на един шпионски филм да не бъде причислен към екшън жанра. И да не страда никак от този факт. Киното от последните десетилетия (основно американското) ни свикна да очакваме шпионските филми да протичат в бясно преследване. Голяма заслуга за подобна настройка имат също господата 007 и Йън Феминг. Техният съгражданин Джон льо Каре обаче оглавява друга една тенденция в киноразузнаването, а именно интелектуалната. Понякога екранизациите по неговите романи са изпитание за (не)търпението на съвременния зрител, но по време или малко след финала винаги си давате сметка, че усилието си е заслужавало.
Новият филм на Антон Корбийн е достоен представител на тази тенденция. „Най-търсеният човек” е история написана от британец, режисирана от холандец, ситуирана в Хамбург и концентрирана върху съдбата на един чеченец и някои други близкоизточни мотиви, без да броим всемогъщите американци… Да, светът определено е глобална интрига, особено в сферата на шпионския трилър.
Баракудата се лови на дребна риба, а акулата – на баракуда. Това е деловият принцип на професионалния разузнавач Гюнтер Бахман (Филип Сеймур Хофман). А той е чудесен рибар, защото разполага с безгранично търпение да се добере до целта. За съжаление, както обикновено се случва в политическите интриги, намесват се „високопоставени” интереси, а целта не винаги оправдава средствата. И не щеш ли каузата „да направим света по-безопасно място” (така скъпа на американските граждани) се стоварва върху главите на чеченски бежанец (полуруснак все пак), арабски филантроп и няколко немски граждани: една адвокатка с леви разбирания, почтен банкер и гореспоменатия шпионин.
Романът на Джон льо Каре излиза през 2008 г. Шест години по-късно ситуацията в (контра)разузнаването едва ли се е променила съществено, въпреки че призракът на 11 септември 2001 на моменти изглежда поопитомен. Тук отново изпъкват най-характерните белези в произведенията на Льо Каре – играта на „котка и мишка” („Дама, поп, асо, шпионин”) и „флегматичното” засукване на интригата, което води до неочаквано динамична развръзка („Вечният градинар”).
Хубавото на шпионските романи е относителната простота в схемата на разпределение на политическите интереси, за да можем да се съсредоточим върху интригата. Киното се възползва от това при първа възможност (в противен случай се получават филми като „Сириана”, където до самия край е трудно да се идентифицират целите на замесените в конфликта страни). Общото между добре изпипаната драматургия и шпионската интрига е удоволствието всеки детайл да си тежи на мястото. В „Най-търсеният човек” няма случайни елементи, от началната информация за антитерористичната дейност в Хамбург до рибарските метафори. Същото се отнася и до визията, но е много възможно заслугата за това да е логична последица и от фотографската слава на режисьора.
Холандецът Антон Корбийн става известен в света на киното с музикалните си документи (за U2, „Депеш Мод”, „Металика”, „Джой Oивижън”), но през 2010 г. рязко сменя посоката и режисира Джордж Клуни в драма за наемен убиец, който иска да излезе в пенсия. „Американецът” и „Най-търсеният човек” се сближават от отчетливите безнадеждни нотки в атмосферата – сякаш сме попаднали в съзнанието на циник, песимист и малко нещо мизантроп. Ефектът на този светоглед върху филмовата интрига е много благотворен, а в новият му филм се е получило и доста любопитно съчетание със сдържания стил и отстранението на писателя Льо Каре. Джак (Клуни) и Бахман (Хофман) удивително си приличат, въпреки различните професии и кръгове, в които се движат. И двамата напомнят на последни мохикани със собствени морални правила, в свят, където изпълнението на заповеди се приема като „очистване” от персоналната вина.
Целият актьорски състав на „Най-търсеният човек” е добре подбран (Робин Райт е опасно съблазнителна, а Уилям Дефо – сдържано властен), но звездата, която изнася филма все пак, е Филип Сеймур Хофман, дори и да не знаехме, че това е последният му персонаж на екрана. Удивително е как съществуват роли, които просто пасват „като ръкавица” на даден актьор или поне на представата, която е създал у нас. Фотографският поглед на Корбийн честичко се спира на уморено лице на Бахман и днес зрителите са свободни да го интерпретират като последно сбогом. Хофман слезе от колата и си тръгна…
По дефиниция „Най-търсеният човек” е шпионски трилър, но отвъд интригата и съспенса той съдържа ненатрапчиви (макар и вече познати на киното) послания, които изискват кратко поспиране за размисъл. На мнозина филмът ще се стори муден (не само за жанра), но интелигентното развлечение често „изисква жертви”. И да не забравяме, че всеки сюжет, който идва да ни напомни как световната трагедията от 11 септември не трябва да е оправдание за повсеместна антимюсюлманска истерия, е достоен за уважение. В тази връзка Антон Корбийн ни съветва: Внимавайте с американците! Защото някои неща никога не се променят.
