Британският писател Алекс Гарланд застава зад камерата и заснема собствената си история. Като психоаналитичен сеанс и философска главоблъсканица научнофантастичният психотрилър „Ex Machina: Бог от машината“ има неоспоримо въздействие.
Не е необходимо да познавате „Аз, роботът“ на Азък Азимов, нито дори да сте страстен почитател на научната фантастика, за да имате над какво да размишляване по време (или след) „Ex Machina: Бог от машината“. Но ако името Алекс Гарланд ви говори нещо (пък било то и само като сценарист на Дани Бойл), това доста би помогнало да си изградите представа за творческия контекст, в който британският писател решава да застане за първи път зад камерата и да заснеме собствената си история за един електронно генериран Пинокио от женски пол, който неистово желае да стане човек.
65 години след въображението на Азимов и 14 години след „Изкуствен интелект“ на Кубрик и Спилбърг, Алекс Гарланд ни отвежда на изолиран и свръхохраняем остров, където депресиран компютърен гений грижливо пази голямото си откритие – изкуствен интелект. Младият Кейлъб печели конкурс във фирмата си и за награда е изпратен в имението на шефа на екзотичен остров, където го очакват тайнственост, параноя, алкохолни изпарения, научни изумления и взрив от емоции, сред който емпатията прелива в страх, а възторгът в отвращение.
Действието се развива в изцяло камерна среда, „под похлупак“, в свръхмодерното имение на отшелника Нейтън, което предоставя неограничени възможности за дебнене по пустите коридори и за подозрения в стерилните стаи без прозорци. А срещите между Кейлъб и Нейтън „над земята“, отвъд бариерата на експерименталното пространство, са своеобразни тестове за доверие и компетентност, които във всеки момент са готови да се трансформират в игра на манипулация и търсене на психологическо надмощие. Роботът Ейва обаче, поводът за тези противоборства – научни и чисто мъжки, остава неизменно зад електронната бариера на реалния живот, където Нейтън се колебае да я допусне. И това разделение на лаборатория и псевдореалност (защото е откъсна от фактическото всекидневие) е своеобразна метафора за несъвместимостта на световете и неизменното съществуване на фигурата на Създателя, изпълнен с решимост (или потребност) от тотален контрол.
Принципно „Ex Machina…“ е научнофантастичен психотрилър, но като изключим физическата обвивка на Ейва и някои детайли в интериора, зрителят спокойно би могъл да пренебрегне, че се намира във футуристична среда, защото по същество филмът е повече етичен, а не толкова фантастичен експеримент. От тази гледна точка ситуацията повече напомня на перипетиите на доктор Франкенщайн, отколкото на етап в технологичната революция. И дори постоянното „кибер“ присъствие на Айва с нейната блестяща телесна обвивка и подчертано механични движения изглежда като дискретен намек за несъвършенствата на материалния свят, които ни пречат да се съсредоточим върху духовната същност на творението и вечния въпрос за същността на душата.
Като научна фантастика тази кинотворба има много и разнолики конкуренти в света на седмото изкуство. Като психотрилър тя издържа всички тестове за изграждане и поддържане на атмосфера на постоянна заплаха и потенциална опасност от „пречупване“ на всеки един от персонажите. Като психоаналитичен сеанс и философска главоблъсканица, „Ex Machina…“ е съвършена демонстрация с неоспоримо въздействие. Достойнствата му на хибрид между футуристичната опаковка и терзанията на духа са допълнително поощрени от факта, че подобно на Пинокио киберчовекът най-сетне получава шанс да напусне симулацията, в която го задържа естеството на неговата природа. Пътят е открит. Дали ни очаква апокалипсис или възкресение?
Алекс Гарланд е автор на книги като „Плажът“ и изключително любопитния „Тесаракт“. Писал е сценариите за „28 дни по-късно“ и „Проектът „Sunshine“ на Дани Бойл. А през 2010 г. дава сериозна заявка за интереса си към екзистенциалната проблематика на кибер-сътворението с мрачно-безнадеждната романтична екранизация „Никога не ме оставяй“ по романа на Кадзуо Ишигуро. Пет години по-късно той избира за свой режисьорски дебют история със сходни морални измерения, що се отнася до отговорността на създателя и бъдещето на творението, когато процесът надхвърли лабораторията по роботроника. „Ex Machina…“ повдига противоречиви въпроси за потребността на човека да надмогне смъртта на материята и да се доказва чрез сътворение (като единствена (не)възможност да се конкурира с божествената инстанция вероятно) и за системната му безотговорност или по-скоро липса на ясни планове относно следващите етапи от развитието и адаптацията на създанието му.
Филмът е натуралистичен, както в материалните, така и в психологическите детайли, и напълно лишен от онази романтична окраска, с която често се подема темата за революционните открития. Същевременно съспенсът, който се надстройва с всяка изминала минута и съдържа потенциала на хорър, изгражда изключително благодатна среда за покълването на всякакъв род опасения в съзнанието на зрителя. Посоката на развитие на фабулата е хем предопределена в общите си рамки, хем непредвидима, което придава на „Ex Machina…“ допълнителна доза параноична мистериозност. А разнищването на някои фундаментални психоаналитични констатации (като тази необходима ли е „смъртта“ на бащата за себеутвърждаването на „сина“) е още един аспект в сложната плетеница от морални и духовни дилеми, пред които се/ни изправят човеците във филма на Гарланд.
